— Създал съм ти навика да се молиш винаги за нашите гости, дъще — отговори пасторът.
— Ето че съм недосегаем — каза Юлиус. — Освен молитвата на ангел ми е нужен само талисман на фея.
Той все още гледаше шипковия цвят.
— Хайде — каза Самуел, — време е да тръгваме, дори и да е заради тези незначителни опасности. Нали хората всеки ден се подлагат на опасности, които, в края на краищата, се избягват. Впрочем аз съм тук; аз, когото, както ми се струва, Гретхен смята за дявол, а дяволът може много в човешките дела. Освен това истинският край на смъртните не е ли смъртта?
— Смъртта! — извика Кристиане. — О, да, господин Юлиус, ще се моля за вас всеки ден, макар да не смятам, че сте в смъртна опасност.
— Хайде, сбогом, сбогом — каза нетърпеливо Самуел. — Да тръгваме, Юлиус, да тръгваме.
— Сбогом, приятелю — извика Лотарио.
— А няма ли да дадеш това цвете на твоя приятел за спомен — каза Кристиане.
И тя подаде шипковия цвят на детето.
— Но аз съм много малък! — извика Лотарио, протягайки напразно ръце.
Тогава Кристиане повдигна детето, приближи се до коня на Юлиус, а той пое цвета.
Дали беше само от ръката на Лотарио?
— Благодаря и сбогом! — Извика той съвсем трогнат.
Като махна с ръка за последен път на Кристиане и баща й, той пришпори коня, сякаш за да му предаде вълнението си, и препусна.
Самуел го последва. Минута след това двамата приятели бяха вече далеч.
Но на петдесетина крачки Юлиус се обърна и видя, че Кристиане също се бе обърнала и му махаше за сбогом.
За двамата това заминаване означаваше раздяла и всеки един от тях усещаше, че оставя у другия нещо от себе си.
Младежите изминаха мълчаливо четвърт миля, като пришпорваха конете си.
Пътят беше чудесен. От едната му страна — планината и гората, от другата — река Некар, отразяваща в тихите си води спокойната красота на небето. Слънцето, вече по-слабо поради наближаващата вечер, изпълваше клоните с розови лъчи.
— Ето един пейзаж, който навява радост — отбеляза Самуел, като забави ход.
— Защо ли се лишаваме от него заради шумните улици и опушените кръчми? — отвърна Юлиус. — Никога не съм усещал по-добре колко малко подхождам на вашите оргии, на вашите караници и разправии. Създаден съм за спокоен живот, за тихи радости.
— И за Кристиане! Забравяш най-важното. Признай, че за теб селото означава селянката. Е, добре, прав си. Момичето е добро, а също и магьосницата. И аз като теб смятам да се върна в този кантон. Но това, че открихме подобно тихо гнездо, не е причина да сме тъжни. Напротив, да помислим първо за утрешния ден, а след това ще мислим и за неделя. Ако оживеем, ще имаме време да пишем пасторали и дори да бъдем влюбени. Но дотогава да бъдем мъже.
Те спряха за малко в Некарщайнах, за да изпият по бутилка бира, докато си починат конете им. След това бързо продължиха пътя си и влязоха в Хайделберг още по видело.
Навсякъде по улиците и по прозорците на всички хотели се виждаха само студенти. Като разпознаваха Самуел и Юлиус, всички ги поздравяваха. Както изглежда, Самуел беше обект на голяма почит. Фуражки от всякакви цветове — жълти, зелени, червени, бели се сваляха в знак на уважение, когато той минаваше.
Но когато мина по главната улица, уважението премина във въодушевление, посрещането бе триумфално.
Студентите от всички степени „мъхести къщи“, както и обикновените „синигери“, „златните лисици“, както и „мулетата“1 се подаваха от прозорците и от вратите, едните, като размахваха фуражки, а другите, като отдаваха почести, и всичките пееха на висок глас известната песен:
Завършваща с безкрайното вивалера, вивалера.
На всички тези почести Самуел отвръщаше с леко кимане на глава. И виждайки, че тази радост увеличава меланхолията на Юлиус, той се провикна:
— Тихо! Дотягате на моя приятел. Хайде стига. Да не ни вземате за „камили“ или за „еснафи“, та така крещите и джафкате? Хей, дръпнете се, инак няма да можем да слезем от конете.
Но тълпата не се отдръпваше. Всеки искаше да хване повода на коня на Самуел, за да има честта да го откара в конюшнята. Един студент, поне тридесетгодишен, който сигурно беше „стара къща“, ако не и „мъхеста къща“, изскочи от хотела, избута „синигерите“ и обикновените другари, които бяха обиколили Самуел и скачаха като луди:
— Долу ръцете! — извика той. — Е, добър ден, Самуел! Добър ден, благородни сеньоре. Ура!
— Добър ден, Трихтер; добър ден, скъпа, любима лисицо — каза Самуел.
— Ето че се завърна най-после, велики човече! — продължи Трихтер. — Ах, как ни тежаха времето и животът по време на твоето отсъствие! Най-после ето те! Вивалера!
— Добре, Трихтер, добре! Трогнат съм от твоята радост. Но позволи ми да сляза. Остави Левалд да откара коня ми. Сърдиш ли се?
— Как! — отвърна Трихтер жегнат. — Такова благоволение!
— Да. Левалд е обикновен другар, зная. Но не е зле кралете да правят нещо за народа от време на време. Влез с мен и Юлиус в „Търговската къща“.
Това, което Самуел наричаше „Търговска къща“, беше хотел „Лебедът“, главната странноприемница на Хайделберг, пред чиято врата се бе спрял.
— Какъв е този народ? — попита Самуел Трихтер. — Мен ли чакахте?
— Празнуваме началото на учебните занятия след великденската ваканция — обясни Трихтер. — Пристигаш навреме. Има „търговия с лисици“.
— Да вървим тогава — каза Самуел.
Управителят на хотела, предупреден за завръщането на Самуел, дотича горд и в същото време изпълнен със смирение.
— О, вие закъснявате! — каза Самуел.
— Извинете — отвърна управителят. — Работата е там, че очакваме тази вечер Негово Кралско височество принц Карл-Август, сина на принц-електора на Баден, който минава през Хайделберг на път за Щутгарт.
— Та какво от това? Той е само принц, а аз съм крал.
Юлиус се доближи до Самуел и попита тихо:
— Присъствието на принца пречи ли с нещо на нашите планове за тази нощ и за утре?
— Предполагам, че напротив.
— Добре, да влизаме тогава.
Самуел, Юлиус и Трихтер влязоха на шумния празник, който Трихтер беше нарекъл търговия с лисици.
VII
ТЪРГОВИЯ С ЛИСИЦИ
Когато вратата на огромната зала се отвори, Юлиус отначало не виждаше нищо, нито чуваше нещо.
Димът го заслепяваше, врявата го проглушаваше. Това се отнасяше и за останалите. Но малко по малко се свикваше, усещаше се неясна глъч сред облаците тютюнев дим. Големи полилеи едва блещукаха като
