— Ти ме извика за нищо — каза Кристиане и се върна при баща си.
Юлиус поднови на няколко пъти тази игра. Той показваше на Лотарио всички пеперуди и всички цветя по пътя, съжалявайки, че Кристиане не е с тях, за да се наслади на тяхната хубост. Всеки път Лотарио извикваше Кристиане и толкова настояваше, че тя се принуждаваше да дойде. По този начин Юлиус се възползва от детето, за да прекарат няколко минути тримата заедно.
Така посредством малките ръце на Лотарио, невинния съучастник, той я накара да приеме един чудесен разцъфнал шипков цвят.
Ала Кристиане всеки път се връщаше при баща си.
Тя все пак не можеше да се сърди на Юлиус за неговото настойчиво желание и упоритост: не трябваше ли младото момиче да се бори със собственото си сърце, за да не остане с него?
— Чуйте — обърна се към него тя последния път с детински израз, който го очарова. — Чуйте, наистина ще бъде неучтиво, ако говоря само с вас, а и баща ми би се изненадал, ако не останех с него и другаря ви. Но вие скоро ще се върнете, нали? Ние пак ще се разхождаме с баща ми и Лотарио. Дори, ако искате, ще отидем до Адската дупка и до развалините на замъка Ебербах. Чудесни места, господин Юлиус, които вие не можахте да видите през нощта и ще имате удоволствието да видите през деня, и тогава ще разговаряме по време на разходката, обещавам ви това.
Те стигнаха до кръстопътя. Конете, които трябваше да доведе малкият прислужник на господин Шрайбер, още не бяха там.
— Да се разходим малко в тази посока. Може би ще намерим Гретхен в колибата — каза пасторът.
Действително малко след това видяха малката козарка От едната страна колибата бе прислонена от скалата. Около Гретхен дванадесетина кози пасяха живо навсякъде, където имаше ями, и предпочитаха тревата от цепнатините: истински кози на Вергилий, кацнали на скалите, които пасат горчивите треви.
През деня Гретхен бе по-странна и още по-хубава, отколкото на светлината на светкавиците. Черните й очи излъчваха мрачен пламък. В черните й коси бяха вплетени странни цветя. В този момент тя седеше свита, подпряла с ръка брадичката си, като че ли потънала в мислите си. В позата й, в прическата й и в погледа й имаше нещо циганско и малко налудничаво.
Кристиане и пасторът отидоха при нея. Тя като че ли не ги забеляза.
— Какво става, Гретхен? — попита пасторът. — Минавам оттук, а ти не идваш при мен както обикновено. Не искаш ли да ти благодаря за гостите, които ни доведе снощи?
Гретхен въздъхна, без да става. След това каза тъжно:
— Добре правите, че ми благодарите днес; утре може би няма да ми благодарите.
Самуел погледна козарката саркастично.
— Изглежда, съжаляваш, че ни заведе? — каза той.
— Особено вас. — отвърна му тя. Сетне погледна Кристиане с нежно съчувствие и добави — И той не донесе щастие.
— И къде видя това? — попита Самуел отново с насмешка.
— В беладоната и в изсушената детелина.
— Ха — обърна се Самуел към пастора, — Гретхен също ли се интересува от ботаника?
— Да — отговори бащата на Кристиане. — Тя смята, че може да вижда настоящето и да гадае бъдещето по растенията.
— Мисля — каза козарката сериозно, — че тъй като тревите и цветята не са вършили зло, както хората, те са по-достойни от нас да им говори Господ. Дълго съм живяла сред тях и най-сетне те ми откриха някои от тайните си.
И Гретхен отново се затвори в себе си. Ала колкото и вглъбена да изглеждаше, тя продължи да говори, като че ли беше сама, но така че да бъде чута от всички:
— Да, аз въведох злата участ под този покрив, който ми е скъп. Пасторът спаси майка ми, дано Господ не позволи аз да погубя дъщеря му. Майка ми скиташе по пътищата и врачуваше, носеше ме на гърба си, без мъж и без религия, без никого нито на земята, нито на небето. Пасторът я прие, храни я, просвети я. Благодарение на него умря като християнка. Сега, майко, виждаш как се отблагодарих на този, който въведе душата ти в рая и даде хляб на дъщеря ти, като заведох при него хора, които носят нещастие. Каква презряна неблагодарница съм! Трябваше да отгатна какви са по начина, по който ги срещнах. Трябваше да се досетя, като ги чух как говорят. Бурята ги доведе и те донесоха буря.
— Успокой се, Гретхен — прекъсна я Кристиане с малко сърдит тон. — Днес наистина не си разумна. Да нямаш треска?
— Дете мое — каза пасторът, — много пъти съм ти казвал, че грешиш, като искаш да живееш все сама.
— Не съм сама! Господ е с мен — отвърна Гретхен.
И тя хвана главата си с двете си ръце, изпаднала в някакво вцепенение.
Сетне продължи:
— Това, което е писано да стане, ще стане. Не той с доверчивостта и добрината си, не тя със сърцето си на гълъбица, нито пък аз със слабите си ръце, ще променим съдбата. Пред дявола ние тримата, взети заедно, сме толкова безпомощни, колкото и малкият Лотарио. За мен самата той също е злокобен. По-добре да не предвиждаме това, което не можем да предотвратим. Да знаеш означава само да страдаш.
Довършвайки тези думи, тя стана изведнъж, хвърли към двамата непознати свиреп поглед и влезе в колибата.
— Горката! — обади се пасторът. — Сигурно ще полудее, ако не е полудяла вече.
— Изплаши ли ви, госпожице? — попита Юлиус Кристиане.
— Не, трогна ме. Тя живее със сънищата си. — отговори девойката.
— Аз я намирам много чаровна и забавна — каза Самуел. — И когато сънува, и когато будува, през деня, през нощта, когато слънцето блести и по време на буря.
Бедната Гретхен, обитателите на дома на свещеника се отнасяха с нея, както жителите на Троя са се отнасяли с Касандра.
Шум от стъпки откъсна пътниците от вълненията им, които бе предизвикала у тях тази странна среща.
Докарваха конете.
VI
В КОЯТО СЕ ОТИВА ОТ ВЕСЕЛИЕТО КЪМ ГЛЪЧКАТА, КОЕТО ЗА НЯКОИ НЕ Е ЕДНО И СЪЩО
Бe настъпил моментът на раздялата. Трябваше да се сбогуват. Пасторът накара Юлиус и Самуел да обещаят, че ще ги посетят отново в някой свободен за тях ден.
— В неделя не се учи — дръзна да каже Кристиане.
След тази забележка бе решено, че младежите ще дойдат още следващата неделя, което означаваше цели три дни раздяла.
Когато студентите бяха вече на конете, Юлиус погледна Кристиане, като се опитваше да прикрие тъгата си.
И в същото време погледът му се спря на шипковия цвят, който й бе предал чрез Лотарио. И сега, когато тя го бе носила, му се щеше да си го вземе обратно.
Но девойката Сякаш не обърна внимание на това, а само каза усмихнато, като му подаваше ръка:
— До неделя, нали?
— О, да, разбира се — отвърна той с тон, който накара младото момиче да се усмихне, а Самуел да се засмее. — Освен ако не ми се случи нещастие — добави Юлиус полугласно.
Но колкото и тихо да говореше, Кристиане го чу.
— Какво нещастие може да ви се случи за три дни? — попита тя, като пребледня.
— Кой знае! — каза Юлиус полуусмихнат, полусериозен. — Искате ли да избегна всички опасности? Това е много лесно за вас, която сте ангел. Трябва само малко да се молите на Господ за мен. Ето утре на службата, например.
— Утре на службата ли? — повтори Кристиане изненадана. — Чувате ли какво иска господин Юлиус, татко?
