— Да вървим, щом искаш — съгласи се младият човек. — Аз не вярвам в това, но ако това ти доставя удоволствие, ще се престоря, че вярвам.
— Виж, клеветнико — обади се след десет минути ход Юлиус, като посочи на своя приятел липите, указани от младото момиче.
Между клоните блестеше светлина, като сочеше, че оттатък има къща. Двамата навлязоха сред липите и стигнаха до оградата.
Юлиус понечи да звънне.
— Ти звъниш на входа на клопката? — попита Самуел.
Юлиус не отвърна и позвъни.
— Обзалагам се — каза Самуел, като хвана своя другар за ръката, — обзалагам се, че момичето с козела ще дойде да ни отвори.
Първата врата се отвори и някакъв силует с малък фенер в ръка се отправи към оградата.
— Който и да сте вие — каза Юлиус на човека, който се приближаваше, — имайте предвид лошото време и положението, в което се намираме. От четири часа се движим през пропасти и порои. Дайте ни подслон за тази нощ.
— Влезте — отвърна глас, който младежите познаха.
Бе младото момиче от разрушения замък и от Адската дупка.
— Виждаш ли? — попита Самуел Юлиус, който неволно трепна.
— Каква е тази къща? — попита Юлиус.
— Хайде! Няма ли да влезете, господа? — попита момичето.
— Напротив, по дяволите! Готов съм да вляза и в ада, стига портиерката да е хубава! — каза Самуел.
III
МАЙСКА УТРИН — ДЕН НА МЛАДОСТТА
Нa другата сутрин, когато Юлиус се събуди в едно удобно легло, му бе необходимо известно време, преди да разбере къде се намира.
Той отвори очи. Весел слънчев лъч се промъкваше през кепенците на прозореца и подскачаше весело по измития паркет от бяло дърво. Весел концерт на птички допълваше светлината на деня с мелодия.
Юлиус скочи от леглото. За него бяха оставени халат и пантофи. Той ги нахлузи и се запъти към прозореца.
Едва отворил прозореца и бутнал кепенците и в стаята нахлуха песни, слънчеви лъчи и аромати. Стаята имаше изглед към чудесна градина, пълна с цветя и птици. От другата страна на градината бе живописната долина на Некар. В далечината на хоризонта се виждаха планините.
А над всичко това лазурното небе на една хубава майска утрин. И сред всичко това животът, който витае във въздуха през пролетта.
Бурята беше измела и последния облак. Небесният свод бе изцяло в спокоен и дълбок син цвят, който може да даде представа каква е усмивката на Бога.
Юлиус изпитваше едно неописуемо усещане за свежест и блаженство. Измитата и напоена след тази дъждовна нощ градина преливаше от влага. Врабчетата, синигерите и кадънките празнуваха това, че бурята ги беше отминала, и превръщаха всеки клон в оркестър. Покритите с дъждовни капки стръкчета трева, които слънцето огряваше, за да изсуши, блестяха като изумруди.
Една лоза лазеше по стената и се опитваше да влезе в стаята на Юлиус. Но внезапно лоза, птици, роса в тревата, песни по клоните, планини в далечината, прелестите на небето, всичко изчезна и Юлиус вече не виждаше и не чуваше нищо.
До него достигна звънлив младежки глас. Той се надвеси и в сянката на един храст съзря най- очарователната гледка, за която можеше да се мечтае. Едно младо момиче, едва навършило петнадесет години, държеше на коленете си момченце на около пет години и го учеше да чете.
Младото момиче беше най-миловидното създание на света. Със сини очи, които излъчваха ум и нежност, със златисторуси коси, толкова буйни, че шията изглеждаше прекалено крехка, за да може да ги издържи, очарователна чистота на линиите, това бе очарователното създание, появило се пред Юлиус. Над всичко останало в нея доминираше младостта. Цялото й същество бе като ода за невинността, химн за чистотата, строфа за пролетта. Имаше някаква неизразима хармония между това момиче и утринта, между бляскавия поглед между клепките и росата, която блестеше в тревата.
Такава бе картината и рамката.
Това, което имаше в нея, беше изящество. Но в нейното изящество нямаше нищо сухо, всичко излъчваше здраве и живот.
Бе облечена с немска носия: бял корсаж, стегнат в кръста; бяла рокля с бродерия в долния край и достатъчно къса, за да открие хубавите крака чак до глезена, се спускаше надолу на ефирни вълни.
Малкото момченце, което държеше на коленете си, розово и свежо, с руси къдрици, учеше урока си с внимателен и сериозен вид. То изричаше поред буквите от азбуката, следейки ги по книгата, букви, много по едри от пръста му. Когато изричаше някоя буква, вдигаше глава към учителката си, за да види дали не е сбъркало. В такива случаи тя го поправяше и то започваше наново. Познаеше ли, тя се усмихваше и то продължаваше.
Юлиус не можеше да се нарадва на тази очарователна картина. Тази дивна група на това дивно място, гласът на детето всред чуруликането на птиците, хубостта на младото момиче всред красотата на природата, тази пролет на живота и този живот през пролетта бяха в такъв контраст с ужасните впечатления от предната нощ, че той бе обхванат от нежност и се унесе в сладостното наблюдение.
Юлиус излезе изведнъж от мечтанието, чувствайки, че една глава докосна неговата. Беше Самуел, който току-що бе влязъл в стаята и се бе доближил на пръсти, за да види какво наблюдава с такова внимание.
С умолителен жест Юлиус го помоли да не вдига шум. Но Самуел, който не беше никак сантиментален, не взе под внимание молбата и тъй като лозата му пречеше да види, той я отмести с ръка.
Шумоленето на листата накара момичето да вдигне глава и да се изчерви леко. Момченцето също погледна към прозореца и виждайки непознатите, се разсея. То започна да бърка почти на всяка буква. Момичето като че ли изгуби търпение, може би повече смутено от погледите, отколкото от грешките на детето. След минута то затвори книгата с раздразнение, сложи ученика си на земята, изправи се, мина под прозореца на Юлиус, отвърна на поздрава и влезе в къщата с детето. Юлиус се обърна ядосан към Самуел.
— Трябваше ли така да я смутиш? — попита той.
— Да, разбирам — отговори Самуел подигравателно — ястребът изплаши чучулигата. Но бъди спокоен, тези птици са опитомени и винаги се връщат. А, ти не беше ли убит през нощта? Като гледам, тази клопка се оказа доста уютна. А и стаята ти не е по-лоша от моята. Дори има по стените гравюри с историята на…
— Струва ми се, че съм сънувал — каза Юлиус. — Да се върнем на събитията от тази нощ. Нали ни отвори момичето с отвратителния козел? С тайнствен знак ни препоръча да мълчим; показа ни конюшнята, след това, влизайки пред нас в къщата, ни заведе на втория етаж в тези две съседни стаи; запали лампата, направи реверанс и без да продума дума, чевръсто изчезна. Самуел, ти ми се стори озадачен почти колкото мен. Въпреки всичко искаше да я последваш, но аз те задържах и решихме да легнем и да се наспим добре. Така ли беше?
— Твоите спомени — отвърна Самуел — са най-точната и може би най-простата истина. Обзалагам се, че сега ми прощаваш, че снощи те измъкнах от странноприемницата. Ще проклинаш ли още бурята? Нали ти казах, че всяко зло е за добро? Гръмотевиците и дъждът ни осигуриха две много прилично обзаведени стаи, прекрасна гледка и познанството на прелестно ? младо момиче, което не може да не обичаме, дори да е само от учтивост, а тя не може да не ни отвърне, дори да е само от гостоприемство.
— Отново богохулствуваш! — каза Юлиус.
Самуел щеше да отговори с насмешка, когато вратата се отвори и една стара прислужница влезе. Освен изсушените и почистени дрехи на двамата тя носеше и хляб и мляко за закуска.
Юлиус й благодари и попита къде се намират. Старицата отвърна, че се намират в дома на свещеника на Ландек, у пастор Шрайбер.
