тръните.
Юлиус го и последва и двамата приятели се озоваха в замъка, ако можеше да се нарече замък тази развалина, отворена от всички страни.
— О, за да се приютим ли ни доведе тук? — попита Самуел, като вдигна глава. — За целта би трябвало да има покрив, който за съжаление липсва.
И действително, от този замък, навярно голям и славен навремето, беше останал само един жалък скелет; от четирите стени бяха останали три, а и те бяха продънени с безмерно уголемените си прозорци; четвъртата стена бе рухнала до последния камък.
Конете се препъваха на всяка крачка; коренища бяха повдигнали и напукали плочника, като че растителността, погребана преди три века, бе успяла след дългогодишна работа да пробие с коравите си възлести пръсти камъните на своята затворническа килия.
Трите оцелели стени бяха наклонени и сякаш се люшкаха от вятъра. Нощни птици кръжаха в тази открита зала, посрещайки всеки порив на вятъра и всеки тътен на гръмотевиците с ужасни крясъци, сред които преобладаваше воят на совата, който прилича на вика на човек, когото убиват.
Самуел наблюдаваше всичко това по начин, който беше характерен за него.
— Добре — каза той на Юлиус, — ако искаш да изчакаш тук утрото, идеята се харесва и на мен. Тук е чудесно, почти толкова добре, колкото и на открито, а освен това имаме това предимство, че вятърът нахлува тук още по-силно. Ако говорим честно, ние се намираме в гърлото на урагана. А освен това тази приятна компания на прилепи и гарвани съвсем не е за пренебрегване. Този дом ми допада. Виж тази кукумявка, птицата на философа, как е вперила в нас огнен поглед; не намираш ли, че то е най- очарователното нещо на този свят? Без да броим, че яздим в столовата.
Като каза това, Самуел пришпори коня си и се насочи към липсващата стена. Но едва бе направил десет крачки, конят се изправи на задните си крака, завъртайки се толкова ненадейно, че главата му се блъсна в лицето на Самуел.
В същия момент един глас извика;
— Стойте! Под вас е река Некар!
Самуел се надвеси.
Под него зееше петдесетметрова пропаст. Когато се завъртя, предните крака на коня описаха полукръг в празното пространство.
На това място планината беше отсечена отвесно. Замъкът бе построен на ръба на пропастта, което го правеше още по-непристъпен. Храсти пълзяха по грапавините на гранита като гирлянди и като че ли почти срутилият се, забравен от вековете замък се държеше само благодарение на този тънък бръшлян.
Една крачка повече означаваше смърт за конника и за коня.
Конят с настръхнала грива, с разширени ноздри и пяна на устата трепереше с всичките си мускули.
Ала опасността, която току-що бе избегнал, наведе спокойния и скептичен както винаги Самуел само на една мисъл.
— Виж ти! Същият глас! — каза той.
В гласа, който бе извикал: „Стойте!“, Самуел бе познал гласа на младото момиче, назовало Адската дупка.
— О, този път, дори да си такава, за каквато те смятам, сиреч магьосница трета степен, ще сложа ръка върху теб.
И той насочи коня си в посоката, от която идваше гласът.
Но и този път, колкото и да търсеше, докато светкавиците осветяваха пътя му, не видя и не намери никого.
— Хайде, хайде, Самуел! — каза Юлиус, който сега с облекчение излезе от тези развалини, изпълнени с грачене на птици, с капани и пропасти. — Хайде на път! Стига сме си губили времето!
Самуел го последва, оглеждайки се наоколо с досада, която мракът не можеше да прикрие. Те намериха пътя и продължиха по него: Юлиус — сериозен и мълчалив; Самуел, като се смееше и ругаеше като някой Шилеров разбойник.
Откритието даде малко надежда на Юлиус. Излизайки от замъка, той откри една пътека, която водеше към реката по един полегат неравен път. Без съмнение тази пътека, която беше проходима или поне така изглеждаше, водеше към някое село или поне дом.
Но след половин час ход те не срещнаха нищо друго, освен шумната река, по чийто стръмен бряг се изкачваха срещу течението. Никаква следа от жилище.
През цялото това време валеше със същата сила. Дрехите на двамата спътници бяха подгизнали, конете бяха изтощени от умора. Юлиус не можеше повече. Самият Самуел бе започнал да губи възторга си.
— Сатана! — извика той. — Започва да става досадно. Вече десет минути не е имало нито една светкавица, нито един гръм. Това си е един обикновен проливен дъжд. Небето наистина си прави лоша шега. Мечтаех си за някакво страховито преживяване, а не за такава нелепа скука. Ураганът на свой ред ми се подиграва: предизвиквам го да ме порази, а той ме простудява.
Юлиус не отговаряше.
— Бога ми! — каза Самуел. — Иска ми се да опитам някое заклинание.
И с висок и тържествен глас добави:
— В името на Адската дупка, откъдето ние те видяхме да излизаш! В името на козела, твоят най-добър приятел! В името на гарваните, прилепите и кукумявките, които изобилствуваха по пътя ни след нашата щастлива среща, добра магьоснице, чийто глас вече чухме на два пъти, аз те заклинам! В името на Адската дупка, на козела, на гарваните, прилепите и кукумявките, появи се! Появи се! Появи се! Кажи ни дали се намираме в близост до някоя човешка обител.
— Ако се бяхте изгубили — каза в мрака ясният глас на младото момиче, — аз щях да ви кажа. Но вие сте на прав път, следвайте го още десет минути и ще видите от дясната си страна зад масив от липи една гостоприемна къща. Довиждане!
Самуел вдигна глава към мястото, откъдето идваше гласът, и забеляза една сянка, която като че ли се носеше на десет стъпки над него, тичайки по склона на хълма.
Инстинктивно почувствува, че тя ще изчезне.
— Спри! — извика й Самуел. — Трябва да те попитам още нещо.
— Какво? — попита тя, спирайки се на върха на една скала, чийто край изглеждаше толкова тесен, че един крак, макар и крак на магьосница, не можеше да стъпи на него.
Той огледа как може да се изкачи до нея, но пътеката, по която минаваха двамата конници, бе издълбана в скалата. Тя бе предназначена за хора, а пътеката, на която се намираше магьосницата, бе козя пътека.
Виждайки, че не може да стигне до хубавото момиче с коня си, той искаше поне гласът му да стигне до нея.
— Е, добре! Скъпи Юлиус — каза той, като се обърна към своя приятел, — преди един час аз ти изброих прелестите на тази нощ: бурята, моите двадесет години, виното от старата река, градушката и гръмотевицата! Щях да забравя любовта! Любовта, която съдържа всички видове любов: щях да забравя любовта — истинската младост, любовта — истинската буря, любовта — истинското опиянение.
Сетне с един скок на коня се опита да стигне до младото момиче.
— Обичам те — извика той, — очарователна магьоснице. Обичай ме и ти и ако искаш, ще направим хубава сватба. Да, веднага. Когато кралиците се омъжват, водата блика от фонтаните, а топовете гърмят. За нашата сватба господ праща дъжд и гръмотевици. Виждам, че водиш истински козел, за мен ти си една истинска магьосница, но все пак те вземам. Давам ти душата си, дай ми хубостта си!
— Вие сте нечестив пред Бога и неблагодарен към мен — отвърна младото момиче, като изчезна.
Самуел се опита още веднъж да я последва, но склонът бе наистина непроходим.
— Хайде, хайде, връщай се — каза му Юлиус.
— И къде искаш да отида? — отвърна сърдито Самуел.
— Ами в къщата, която тя ни посочи.
— И таз добра! Нима й вярваш? — продължи Самуел. — И ако тази къща съществува, кой може да те увери, че това не е клопка, в която магьосницата има за задача да завлича закъснелите пътници.
— Не чу ли какво ти каза, Самуел? Неблагодарен към нея, нечестив пред Бога.
