И тъй като този път гръмотевицата закъсня:
— Хайде, какво става с припева! — каза той, като погледна небето. — Гръмотевицо, бъркаш такта!
Но при липса на гръмотевици дъждът отговори на зова на Самуел и започна да се лее като из ведро. Много скоро светкавиците и гръмотевиците нямаха вече нужда от подканяне и се заредиха една след друга. Юлиус бе в плен на онова безпокойство, от което и най-смелият не може да се защити, пред гнева на природата му се стягаше сърцето, Самуел, напротив сияеше. Една дива радост бликаше от очите му: той се изправяше на стремената, размахваше каскета си, като че ли, като виждаше, че опасността му убягва, искаше да я привлече. Радостен, че усеща ударите на мокрите си коси върху лицето, смееше се, пееше, щастлив.
— Какво казваше преди малко, Юлиус? — извика той като при вдъхновението на странна дитирамба. — Искаше да останеш в Ербах? Искаше да пропуснеш тази нощ? Не знаеш ли какво диво наслаждение се усеща при язденето в една вихрушка. Аз те отведох със себе си, защото очаквах такова време. Аз бях с опънати нерви и отегчен през целия ден, но ето това може да ме излекува. Ура! За урагана! Как, по дяволите, не усещаш този празник? Нима гневът на небето не подхожда на тези върхове и урви, на тези бездънни пропасти и на тези развалини? Да не си на осемдесет години, та да искаш всичко да бъде неподвижно и мъртво като сърцето ти? Колкото и да си спокоен, и ти имаш твойте страсти. Остави стихията да си има своите. Аз съм млад: моите двадесет години пеят в сърцето ми, умът ми е опиянен като от вино и обичам гръмотевиците. Крал Лир нарича бурята своя дъщеря, аз я наричам своя сестра. Не се страхувай за нас, Юлиус. Аз не се смея на гръмотевиците, смея се заедно с тях. Не ги презирам, а ги обичам. Бурята и аз сме приятели. Тя не би искала да ми стори зло, аз приличам на нея. Хората я смятат за злосторница, но те са невежи. Бурята е необходима. Нека поговорим малко за наука. Това мощно електричество, което тътне и свети, руши и убива само тук и там, но в много по-голяма степен подсилва растителния и животински свят. Аз също съм човек буря. Нека пофилософстваме малко. Аз също не бих се поколебал да мина през злото, за да стигна до доброто, да си послужа със смъртта, за да породя живот. Въпросът е, че една върховна сила предизвиква тези извънредни събития и благоприятният резултат оправдава този смъртоносен способ.
— Млъкни, ти се клеветиш, Самуел.
— Наричаш ме Самуел, както би казал Самиел! Суеверно дете! Само защото яздим всред декора на Фрей-шутс, ти си въобразяваш, че аз съм дяволът, Сатаната, Велзевул или Мефистофел, или че ще се превърна в черна котка или в куче? О, какво е това?
Това възклицание на Самуел бе предизвикано от едно рязко движение на неговия кон, който изплашено се притисна към коня на Юлиус.
Пътят без съмнение криеше опасности. Като се наведе към страната, откъдето вероятно идеше опасността, младежът зачака светкавица. Небето се разцепи: огнена ивица пробягна от единия край на хоризонта до другия и освети околността.
Пътят беше прорязан от широка пропаст. Мълнията помръкна по стените на една бездна, чиято дълбочина младите хора не успяха да определят.
— Виж каква страхотна дупка! — каза Самуел, като подканваше коня си да се доближи до пропастта.
— Бъди внимателен! — извика Юлиус.
— Бога ми! Трябва да разгледам отблизо. — каза Самуел.
И като слезе от коня, той хвърли повода на Юлиус и любопитно се приближи до бездната, над която се надвеси.
Но тъй като погледът му не можеше да пробие мрака, той бутна парче гранит, което се търкулна в бездната.
Ослуша се, но не чу нищо.
— Виж ти — каза той, — сигурно камъкът, който пуснах, е паднал на меко, защото не се чу никакъв шум.
Той довършваше думите си, когато от дълбочината се чу плискане.
— А! Пропастта е дълбока — възкликна Самуел, — Кой, по дяволите, ще ми каже как се нарича тази дупка?
— АДСКАТА ДУПКА! — отговори от другия край на пропастта един ясен и сериозен глас.
— Кой се обажда там? — извика Самуел изненадан, ако не и уплашен. — Не виждам никого!
Нова светкавица прониза небето и на отсрещната страна на бездната двамата младежи съгледаха странно видение.
II
КАКВО БЕ ВИДЕНИЕТО?
Едно младо момиче, право, с разпилени коси, с голи ръце и крака, с черна качулка, издута над главата й от вятъра, с къса червеникава пола, червеният цвят на която се подсилваше от светкавиците, със странна и дива хубост, това момиче държеше завързан с въже един козел.
Това бе видението, явило се пред двамата млади хора на другия край на Адската дупка.
Светкавиците изчезнаха и видението с тях.
— Видя ли, Самуел? — попита разтревожено Юлиус.
— Видях и чух, по дяволите!
— Знаеш ли, че ако е позволено на умните хора да Вярват в магьосници, не ни остава нищо друго, освен да смятаме, че сме видели една от тях.
— Ами че аз се надявам тя да е такава! — извика Самуел. — Видя, че нищо не й липсва, дори козела. Във всеки случай магьосницата е хубава. Хей, малката! — извика той.
После се ослуша, както когато бутна камъка в пропастта. Но този път нищо не му отговори.
— Адската дупка! — каза Самуел, — Не бих възразил.
Хващайки отново коня си за повода, той се метна на седлото и с един скок, без да слуша предупрежденията на Юлиус, обиколи пропастта. След миг бе на мястото, където се бе явило видението, но колкото и да търсеше, не откри нищо: нито момичето, нито животното, нито магьосницата, нито козела.
Самуел не беше мъж, който се отказваше лесно: той огледа пропастта, прерови храстите и тръните, проучи пътя, обиколи наоколо. Най-сетне, след като Юлиус го помоли да се откаже от това ненужно търсене, Самуел се върна при приятеля си начумерен и недоволен: той имаше твърд характер и вършеше нещата докрай и задълбочено, при него съмнението не пораждаше мечтание, а раздразнение.
Продължиха пътя си.
Светкавиците ги направляваха малко или много и представляваха за тях един чудесен спектакъл. На моменти по хребета на планината гората се обагряше, а в пропастта реката, която течеше в краката им, придобиваше смъртнобледния цвят на стомана.
Юлиус се бе умълчал от четвърт час, а Самуел се радваше на блясъка на последните мълнии, когато Юлиус изведнъж спря коня си и извика:
— А, ето каквото търсехме.
И той показа на Самуел един полуразрушен замък, който се намираше от дясната им страна.
— Тези развалини ли? — попита Самуел.
— Да, там сигурно ще се намери някой ъгъл, където да се приютим. Можем да изчакаме тук да отмине бурята или поне да спре дъждът.
— Да, а дрехите ще засъхнат върху гърбовете ни и ще хванем някоя пневмония, като стоим така мокри и неподвижни! Няма значение! Да видим какво представлява този замък.
С няколко крачки те стигнаха до развалините. Но не бе лесно да се влезе вътре. Изоставена от хората, сградата бе потънала в шубраци. Входът бе препречен от растения и от онези храсти, които така обичат срутените стени. Самуел поведе коня си право напред и към шпорите се прибавиха и убожданията на
