И тъй като добрата жена бе приказлива, тя добави, докато подреждаше стаята:
— Жената на пастора почина преди петнадесет години при раждането на г-ца Кристиане. След това пасторът загуби преди три години най-голямата си дъщеря Маргарита, а сега е останал сам с дъщеря си г-ца Кристиане и сина на Маргарита, Лотарио.
Сега достопочтеният пастор бил заминал с Кристиане в селото, в храма, където го водели религиозните му задължения. Но щял да се прибере по обед и тогава можел да се срещне със своите гости.
— Но кой ни въведе тук вчера? — попита Самуел.
— А, това е Гретхен — отвърна прислужницата.
— Но коя е Гретхен?
— Гретхен ли? Ами козарката.
— Козарка! — възкликна Юлиус. — Ето това обяснява много неща и в частност козела. А къде е тя сега?
— О, тя се върна в планината. През зимата или когато през лятото времето е много бурно и не може да прекарва нощите в дървената си колиба, идва да спи в къщата на пастора, където има стая до моята, но не се задържа за дълго време. Тя е странно същество. Задушава се между стените. Има нужда от въздух като животните си.
— Но с какво право ни настани тук? — попита Юлиус.
— Това не е право, а задължение — отговори прислужницата. — Господин пасторът й препоръчва да довежда тук всеки изморен или изгубил се пътник и казва, че домът на свещеника е Божи дом, а Божият дом е дом за всички.
Старицата излезе. Младежите закусиха, облякоха се и слязоха в градината.
— Да се разходим до обед — каза Самуел.
— Не — възрази Юлиус, — изморен съм.
Отиде и седна на една сенчеста пейка.
— Изморен ли? — зачуди се Самуел. — Та ти току-що ставаш от леглото.
Но изведнъж избухна в смях.
— А, да, разбирам, това е пейката, където бе седнала Кристиане. А, мой бедни Юлиус, вече!
Юлиус съвсем се обърка и стана.
— Всъщност по-добре да вървим. Има време да седим. Да разгледаме градината.
Той започна да говори за цветята и за разположението на алеите, като че ли бързаше да отклони разговора от темата, която беше подхванал Самуел, сиреч пейката и дъщерята на пастора. Без да знае защо, произнасянето на името на Кристиане с такава ирония от Самуел му бе неприятно.
Те вървяха така един час. В дъното на градината имаше овощни дървета. Но по това време на годината ябълковите и прасковите дървета бяха само огромни букети от бели и розови цветя.
— За какво мислиш? — попита изведнъж Самуел Юлиус, който от известно време се бе замечтал и дума не проронваше.
Не можем да твърдим, че Юлиус бе съвсем откровен в отговора си, когато каза:
— За баща си.
— За баща си! И по какъв повод мислиш за този виден учен?
— Ами по повод на това, че утре по това време може би няма да има вече син.
— О, драги. Да не правим завещанията си предварително — отвърна Самуел. — Утре и мен ще ме грози най-малкото същата опасност. Но за това ще мислим утре. Нямаш представа до каква степен въображението притъпява волята. Това е недостатък на по-висшите умове в сравнение с глупаците. Що се отнася до нас, да не допускаме това.
— Бъди спокоен! — увери го Юлиус — Моята воля, както и смелостта ми няма да отстъпят пред утрешната опасност.
— Не се съмнявам в това, Юлиус. Но не бъди толкова мрачен. А, ето мисля, че пасторът и дъщеря му се връщат. Виж ти! Струва ми се, че усмивката се връща на лицето ти заедно с тях. Да не би и тя да е била в храма?
— Нечестивец — каза Юлиус.
Пасторът и Кристиане наистина се прибираха. Кристиане се запъти направо към къщата. Пасторът забърза към гостите.
IV
ПЕТ ЧАСА СА ПЕТ МИНУТИ
Пастор Шрайбер имаше решителното и честно лице на немски свещеник, свикнал да върши това, което проповядва. Беше човек на около четиридесет и пет години и следователно все още млад. Сериозното му и печално лице излъчваше доброта. Бе сериозно поради дейността му, а печално поради смъртта на жена му и дъщеря му. Виждаше се, че не ги беше прежалил и непрекъснатата сянка на човешкото страдание се бореше на неговото чело с утешението на християнските надежди.
Той подаде ръка на младите хора, поинтересува се как са спали и им благодари, че са потропали на вратата му.
Миг след това камбаната удари за обед.
— Да отидем при дъщеря ми, господа — каза пасторът. — Ще ви покажа пътя.
— Той не ни попита за имената ни — прошепна съвсем тихо Самуел на Юлиус — Излишно е тепърва да им ги казваме. Твоето е много пищно за скромността на малката, а моето е много еврейско за набожността на добрия човек.
— Така да бъде — отговори Юлиус, — да останем инкогнито и да се държим като принцове.
Те влязоха в столовата, където завариха Кристиане и племенника й. Кристиане поздрави младите хора с очарователна свенливост.
Седнаха на квадратна маса, наредена простичко, но богато.
Пасторът между двамата приятели, Кристиане срещу него, племенникът й между нея и Юлиус.
Обедът отначало минаваше в мълчание. Смутен от Кристиане, Юлиус мълчеше. Кристиане като че ли се занимаваше само с малкия Лотарио, за когото се грижеше като млада майка, която той наричаше своя сестра. Разговорът се поддържаше само от пастора и Самуел. Пасторът беше щастлив, че посреща студенти.
— Аз също съм бил studiosus — каза той. — По онова време животът на студентите беше весел.
— Той е малко по-драматичен сега — отговори Самуел, поглеждайки към Юлиус.
— А — продължи пасторът, — това беше най-щастливият период от живота ми. След това доста скъпо заплатих щастието на това начало. Тогава вярвах в живота. Сега е обратното. О, аз не казвам това, за да ви натъжавам, мои млади гости. Казвам го почти весело, както виждате. И искам да остана на земята поне докато видя моята Кристиане щастлива в дома на дедите си.
— Татко! — прекъсна го Кристиане с нежен упрек.
— Права си, моето мъдро русо момиче. Знаеш ли, че благодарение на Бога ураганът е пощадил почти всичките ни растения.
— Ботаник ли сте, господине? — попита Самуел.
— Малко — с гордост отговори пасторът. — Да не би и вие да сте такъв, господине?
— Когато ми остане време — небрежно отговори младият човек.
След което, като остави пастора да говори за любимите си проучвания, Самуел изведнъж показа смели и задълбочени познания; забавляваше се от удивлението на честния човек от новите му и изненадващи идеи; накрая, без да се откаже от своето учтиво хладно и малко подигравателно поведение и като че ли без да иска, обърка с превъзходството на своята истинска наука малко повърхностната и най-вече остаряла ерудиция на пастора.
През това време Юлиус и Кристиане, които до този момент бяха мълчаливи, поглеждайки се тайно, започнаха да се опознават.
Отначало за връзка между тях служеше Лотарио. Юлиус все още не смееше да заговори направо Кристиане, а задаваше на детето въпроси, на които Лотарио не можеше да отговори. Тогава детето питаше Кристиане, която отговаряше на него и на Юлиус. А Юлиус се чувстваше съвсем щастлив, че мисълта на младото момиче достига до него посредством тези чисти и любими устни.
