По време на десерта благодарение на бързината и лекотата на детския чар и тримата бяха вече добри приятели.
Затова, когато станаха, за да пият кафе на сянка в градината, сърцето на Юлиус се сви и веждите му се сгърчиха, като видя Самуел да идва към тях, за да смути началото на тяхната нежна близост. Пасторът бе изявил желание сам да отиде за отлежала френска ракия.
На едрия и язвителен Самуел не му липсваше дързост и Юлиус се възмущаваше от спокойния му и нахален поглед върху очарователната Кристиане, докато й казваше:
— Ние трябва да ви се извиним, госпожице, за това, че толкова глупаво нарушихме урока, който давахте на малкия си племенник тази сутрин.
— О! — отвърна тя. — Аз бях свършила.
— Не можех да не възкликна. Трябва да знаете, че поради странното облекло, козела и светкавиците ние не бяхме далеч от мисълта да вземем момичето, което ни въведе снощи тук, за магьосница. Заспиваме с тази мисъл и сутринта, отваряйки прозорците си, виждаме козела преобразен в очарователно дете, а магьосницата в…
— Това бях аз! — възкликна Кристиане с весел израз на лицето и малко саркастично.
И обръщайки се към Юлиус, който се стараеше да остане сдържан, запита:
— Вие също ли ме взехте за магьосница, господине?
— Все пак не е естествено да сте толкова хубава.
Кристиане, която се бе усмихнала на думите на Самуел, се изчерви при думите на Юлиус. Смутен, че е казал прекалено много, Юлиус побърза да се обърне към детето:
— Лотарио, искаш ли да те заведем в университета? — попита той.
— Сестро, какво е университет? — попита Лотарио Кристиане.
— Това е, което би трябвало да ви научи на всичко, детето ми — живо отговори пасторът, който се връщаше.
Детето се обърна сериозно към Юлиус.
— Няма нужда да идвам с вас, след като за мен сестра ми е университет. Кристиане знае всичко, господине. Може да чете, да пише, знае френски и италиански, разбира и от музика. Никога няма да я оставя, никога през живота си.
— Уви! Вие сте по-щастлив от нас, мой малък господине — каза Самуел. — Защото за нас дойде време за тръгване.
— Как! — извика пасторът. — Защо не останете поне днес и не вечеряте с нас?
— Простете ни — продължи Самуел. — Но тази вечер непременно трябва да бъдем в Хайделберг.
— Хайде! Няма учебни занятия и проверки вечерта.
— Не, но има още по-сериозно задължение, което ни кара да бързаме. Юлиус знае добре това.
— Да се спогодим — каза пасторът. — Хайделберг е само на седем или осем мили от Ландек. Вие можете да оставите конете да си починат, да изчакате да отмине дневната горещина и да тръгнете в четири часа. Ще бъдете в града преди настъпването на нощта, отговарям за това.
— Невъзможно. Причината, която ни кара да бързаме, ни задължава да стигнем там по-рано, нали, Юлиус?
— Наистина ли? — промълви Кристиане, като хвърли на Юлиус очарователния поглед на сините си очи.
Юлиус, който до този момент мълчеше, не устоя на тази нежна настойчивост.
— Виж, Самуел — каза той, — да не разочароваме благоразположението на нашите домакини. Можем да тръгнем точно в четири часа.
Самуел погледна с лош поглед Юлиус и младото момиче.
— Това ли искаш? Така да бъде — каза той на Юлиус с лукава усмивка.
— Чудесно! — възкликна пасторът. — А ето сега програмата за деня: До три часа, господа, ще ви покажа моите колекции и градината. След това ще ви изпратим с децата до разклона за Некарщайнах. Имам един здрав и силен слуга, който ще заведе конете ви там. Вие ще видите! Пътят, който ви се е сторил толкова страшен през бурната нощ, е чудесен при слънчево време. И сигурно ще срещнем тази, която сте взели за магьосница. В действителност тя наистина донякъде е такава, но инак е едно невинно и свято дете.
— А, с удоволствие ще я видя и през деня. Да отидем при вашите растения, господине — каза Самуел, като ставаше.
И минавайки покрай Юлиус, той му пошепна на ухото:
— Аз ще занимая бащата и ще го заговоря за Турнефор и Линей. Виждаш ли колко съм ти предан?
И действително, той се зае с пастора, а Юлиус остана насаме за известно време с Кристиане и Лотарио.
Сега те се чувствуваха по-добре един с друг и се осмеляваха да се гледат и да си говорят.
Впечатлението, което сутринта Кристиане бе направила на Юлиус, се затвърждаваше все повече. Нямаше нищо по-свежо и живо от това мило лице, в което като в отворена книга се четеше непорочност и невинност. Погледът на Кристиане бе чист като изворна вода и говореше за едно мило и добро сърце. Красотата и добрината бяха нейна природа, прозрачна като този майски ден.
Присъствието на Лотарио благоприятствуваше едновременно за невинността и свободата на това мило общуване. Кристиане показа на Юлиус цветята си, пчелите си, домашните птици, музиката, книгите си, с други думи, целия си спокоен и естествен начин на живот. След това тя заговори за него.
— Как така — каза тя — вие, който изглеждате толкова тих и приятен, можете да имате такъв високомерен и саркастичен приятел?
Тя веднага бе забелязала, че Самуел се надсмиваше на добродушието на баща й, и той веднага й бе станал антипатичен.
Юлиус си спомни, че Маргарита на Гьоте казва нещо подобно за Мефистофел в прекрасната сцена в градината. Но той вече бе стигнал до извода, че Маргарита на Гьоте не може да се сравнява с Кристиане. Колкото повече говореха, толкова повече затвърждаваше мнението си, че невинността и чарът на девойката се допълваха от здрав разум и твърдост, което без съмнение се дължеше на тъжното детство без майка.
Детето вече се превръщаше в жена.
И двамата не можаха да прикрият чистосърдечната си изненада, когато пасторът и Самуел се върнаха и им казаха, че е три часът и е вече време за тръгване.
Пет часа са винаги като пет минути по часовника на първите любовни трепети.
V
ПОДОЗРЕНИЯТА НА ЦВЕТЯТА И РАСТЕНИЯТА КЪМ САМУЕЛ
Наистина трябваше да потеглят. Но в крайна сметка щяха да прекарат още един час заедно.
Мисълта за това радваше Юлиус. Той се надяваше да продължи по пътя започнатия с Кристиане разговор, но това не стана. Кристиане инстинктивно чувстваше, че не трябва да се сближава прекалено с Юлиус. Тя хвана под ръка баща си, който продължаваше да разговаря със Самуел. Юлиус се натъжи и остана зад тях.
Те се изкачиха по един чуден склон през великолепна гора, където слънчевите лъчи се смееха през прозрачните сенки. Спокойствието на този следобед се огласяше от песента на славеите. Юлиус, както казахме, се движеше отделно от другите. Вече малко сърдит на Кристиане, той се опита да направи нещо.
— Лотарио, ела да видиш — каза той на чаровното дете, което подскачаше до Кристиане, хванато за ръката й. Лотарио дотича при своя приятел, когото познаваше от два часа. Юлиус му показа кацнало на един храст водно конче, изящно, трептящо, великолепно. Детето възкликна радостно.
— Колко жалко, че Кристиане не може да го види. — каза Юлиус.
— Сестро, ела бързо! — извика Лотарио.
И понеже Кристиане не дойде, чувствайки, че не детето я вика, Лотарио изтича при нея, дръпна я за роклята, принуди я да пусне ръката на баща си и победоносно я заведе да види прекрасните криле.
Водното конче беше отлетяло, но Кристиане бе тук.
