Пред тях отново бе кралят на студентите. Той говореше властно и всеки се покланяше и подчиняваше. Той накара студентите, които бяха в залата, да излязат на различни по големина групички, каза им по кой път да минат, за да не предизвикат подозрения, и кое място да изберат на Кайзерщул.
Самият Дормаген, преди да тръгне, изчака заповедите на този генерал.
Накрая Самуел каза на Юлиус:
— Тръгвай, ще те настигна при Акациите. Имаш ли секундант?
— Да, Левалд.
— Добре, до скоро.
Юлиус излезе от залата, но не веднага от странноприемницата.
Трябва ли да казваме какво направи? Влезе в тоалетната, пусна резето, взе портмонето си, извади оттам един изсъхнал шипков цвят, целуна го, след това внимателно го пъхна в сатенената торбичка, която бе получил от Лолоте, прекара през врата си панделката и скри под дрехите скъпата реликва. След тази по детски наивна постъпка той се усмихна удовлетворен и чак тогава излезе от странноприемницата.
През това време Самуел, който вече бе останал сам в синия салон с двамата мъртвопияни простряна на пода студенти, се наведе и сложи ръка на челото на Трихтер. Трихтер въздъхна.
Самуел каза:
— Добре.
После прошепна:
— Този Дормаген! Забравил е своята лисица, която въпреки всичко бе велика. Това е добър знак.
Самуел извика един слуга и показвайки му двамата бойци, каза:
— В стаята на мъртвите.
Стаята на мъртвите бе един килер, покрит със слама, където лекуваха пиячите, минали в състояние на пълна безчувственост.
Чак тогава Самуел излезе последен и тръгна към планината Кайзерщул, като си подсвиркваше вивалера.
XVI
ДУЕЛ МЕЖДУ ЧЕТИРИМА
Самуел отиде на уговорената среща с Юлиус и двамата студенти, които трябваше да им бъдат секунданти. Мястото, където студентите се срещаха, бе на две мили от Хайделберг, зад планината Кайзерщул.
На една миля разстояние те започнаха да вземат предохранителни мерки. Отклониха се от главния път и тръгнаха по странични пътеки.
От време на време се обръщаха и се оглеждаха на всички страни да видят дали не ги следят. При среща с „еснафи“ двамата секунданти Дитрих и Левалд с енергичен жест, подсилен от вида на подкована тояга, им показваха, че трябва да се разхождат другаде. Еснафите се подчиняваха с готовност.
Указанията на Самуел бяха точно изпълнени. На известно разстояние един от друг бяха поставени постове от студенти, като предпазна мярка от изненади. Дитрих разменяше с тях по няколко думи, а часовите отговаряха: „Минавайте!“ След тридесет и пет минути стигнаха до една малка гостилница в гората, приветлива, весела, със зелени кепенци и розови стени, с покрив, обхванат от пълзящи растения.
Четиримата студенти прекосиха градината, където слънчевите лъчи струяха над цветята, и влязоха в залата, определена за балове и дуели, просторна стая, дълга шестдесет крачки, широка тридесет, където спокойно можеше да се валсува и да се фехтува, да се обича и да се умира.
Ритер вече бе пристигнал, а с него и студентите от синия салон, без Дормаген, който дойде малко по- късно със своя секундант.
Четири „мъхести къщи“ очертаха с тебешир границите, в които можеше да се простира всяка една от дуелиращите се двойки, така че да не пречи на другата.
По същото време четири златни лисици завинтваха дръжките на наострените триръбести като байонети остриета.
Шпагите на студентите се състоят от две части, които се разглобяват, за да могат да се скриват по- лесно от чужди погледи. Студентите поставят острието в редингота си, а дръжката в джоба и по такъв начин избягват от шпионите.
В резултат се получиха четири Йенски меча, всеки един от тях дълъг по две стъпки и половина.
— Започваме ли? — попита Ритер.
— След малко — отговори един студент, който подготвяше в единия ъгъл на стаята кутия с инструменти.
Това беше хирургът, студент по медицина, дошъл да зашие кожите, които щяха да бъдат продупчени и разкъсани от шпагите. Хирургът отиде до една врата в дъното на стаята и каза:
— Хайде по-бързо!
Влезе прислужник, който носеше две кърпи, една паница и кана с вода, които постави до кутията с инструменти. Дормаген присъстваше на цялата тази подготовка с нетърпение и подхвърляше на заобиколилите го студенти кратки и отсечени фрази. Франц шареше от Ото до хирурга. Юлиус бе мълчалив и спокоен.
Колкото до Самуел, той изглеждаше единствено притеснен от една роза, която вятърът се опитваше да вмъкне през прозореца.
— Сега вече е готово — каза хирургът.
Юлиус отиде при Самуел, а Ритер при Дормаген.
Четиримата секунданти откачиха от закачалката на стената четири меки шапки, четири чифта ръкавици, четири подплатени колана и ги поставиха на борците.
Самуел отблъсна Дитрих.
— Махни тези парцали — каза той.
— Но такива са правилата — възпротиви се Дитрих и показа отворения на масата Кодекс, стара омазнена книга, подвързана в черно, с червени знаци по нея.
— Кодексът урежда свадите между студенти — отговори Самуел, — а тук става въпрос за борба между мъже. Няма да се мине само с убождания от игли и не е сега моментът да слагаме нагръдници, трябва да свалим дрехите.
Докато говореше, той си свали дрехата и я захвърли в другия край на стаята.
Взе първата попаднала му шпага, изви я, опрял острието в пода, изправи се и зачака.
Ото Дормаген последва примера му. Юлиус и Франц направиха същото: така и четиримата бяха готови за атака, с шпага в ръка, с голи гърди и ръце.
От думите и действията на Самуел присъствуващите бяха станали сериозни. Всички предчувстваха, че борбата може да има мрачна развръзка. Дитрих плесна три пъти с ръце и след това изрече свещените думи:
— Звънтете, саби!
Четирите шпаги се кръстосаха едновременно.
В залата всички бяха вперили погледи и затаили дъх.
Първите нападения и от двете страни бяха като един опит. Противниците се преценяваха взаимно.
Юлиус и Франц Ритер като че ли бяха с еднакви възможности. Пристъпът на ярост, до който ревността бе довела Франц в момента на предизвикателството, бе отстъпил място на хладен и съсредоточен гняв. Може да се каже, че Юлиус бе във форма: спокоен, твърд, смел, без излишно самохвалство, неговото юношеско лице сияеше от мъжка гордост. Впрочем и от двете страни имаше такава подвижност и самообладание, сякаш това бе по-скоро тренировка, а не дуел, но от време на време нямаше бързи отскоци, бързо отвръщане на ударите, които сякаш достигаха гърдите и припомняше на зрителите, че опасността е реална и че върховете на тези гъвкави остриета можеха да отнемат нечий живот.
Противно на обичайните дуели между студенти, които са по-скоро като игра с шпаги, може би малко по-опасна от други, сега нито Юлиус, нито Франц говореха.
Колкото до другата двойка, тя изглеждаше още по-съсредоточена.
Самуел Гелб имаше предимствата на високия си ръст и на голямото си хладнокръвие.
Но Ото Дормаген бе гъвкав, бърз, смел и поради внезапните му движения бе невъзможно да му се
