Той избегна шпагата със същото бързо отдръпване, но този път с прост и неочакван удар, като повдигна шпагата на Ото, върна своята, прободе Дормаген в лицето и след това го изтегли с ловко движение.
Острието бе проникнало пръст и половина в лявото око на Дормаген.
Дормаген нададе ужасен вик.
— Действително избрах лявото око — каза Самуел. — Ще ти пречи по-малко при лова.
Свидетелите се струпаха около ранените.
Десният дроб на Франц бе пронизан.
Въпреки това хирургът се надяваше да го спаси.
Хирургът дойде при Дормаген.
Самуел не го изчака да се произнесе.
— Няма опасност за живота му — каза той. — Исках само да го лиша от едното око. Отбележете, че вместо да му пробия черепа и да му повредя мозъка, което можех да направя, аз дръпнах желязото деликатно, като хирургически инструмент. Да си кажа право, това бе един вид операция.
И като се обърна към хирурга, добави:
— Той не е закусвал. Пусни му бързо кръв, ако не искаш да получи кръвоизлив в мозъка. С необходимите грижи до петнадесет дни ще се разхожда из улиците.
В момента, когато хирургът взе ланцет и се готвеше да изпълни съвета на Самуел, ненадейно влезе едно синигерче.
— Какво има? — попита Самуел.
— Полицията! — извика синигерчето.
— Очаквах това — спокойно каза Самуел. — Действително най-малкото, което можеха да направят, бе да ми окажат честта да се мърдат малко заради мен. Далеч ли са?
— На петдесет крачки.
— Тогава имаме време. Не се безпокойте, господа, това е моя работа.
Той разкъса кърпата си и превърза с нея лявата ръка на Юлиус.
— А сега бързо си облечи редингота.
Той също облече своя.
Полицията вече влизаше в градината.
Една лисица се обърна към Самуел:
— Без съпротива ли ще се предадем на полицаите?
— Ще стане истинска битка — отговори Самуел. — Би било забавно. Ще ги натупаме лесно, а ти направо ме изкушаваш, дяволе. Но не трябва да се прекалява с кървавите забави. Ще се преситим накрая. Има по- прост начин.
Почука се на вратата на залата.
— В името на закона! — извика един глас.
— Отворете на тези господа — каза Самуел.
Отвориха и отделение полицаи нахълта в залата.
— Дуел ли е имало тук? — попита този, който ги водеше.
— Възможно е — отговори Самуел.
— Тези, които са се били, ще ни последват в затвора — каза шефът.
— Това вече е по-малко възможно — отговори Самуел.
— А защо? Къде са те?
Самуел му показа Ото и Франц.
— Ето — и единият, и другият са в ръцете на доктора. Взаимно се пронизаха. Виждате, че за момента имат повече нужда от хирург, отколкото от тьмничар.
На шефа му бе достатъчен само един поглед към тежките рани на двамата, направи гримаса на разочарование и излезе с полицаите си, без да каже дума.
След като те си отидоха, Юлиус влезе в една съседна стая, седна на масата, отвори писмото, което бе започнал да пише на баща си, добави няколко реда и го запечата.
После взе друг лист хартия и написа:
„Господине и скъпи пасторе,
Молитва на ангел и талисман на фея на два пъти ми спасиха живота. Ние сме живи и вън от всякаква опасност.
До неделя, когато ще ви благодарим още веднаж и ще ви благословим.
Той даде двете писма на Дитрих, който тръгваше за Хайделберг и щеше да ги пусне в пощенската кутия преди събирането на пощата.
Когато Юлиус влезе в залата, където се биха тъкмо изнасяха на носилки двамата ранени, а Самуел казваше:
— А сега имаме един свободен час до обяд. Това им е лошото на сутрешните забавления. Какво да правим дотогава?
„Какво да правим до неделя?“, мислеше си Юлиус.
XVIII
ДВА НАЧИНА ДА СЕ ГЛЕДА НА ЛЮБОВТА
Следващата неделя в седем часа сутринта Самуел и Юлиус излязоха от Хайделберг и поеха по пътя покрай река Некар, който водеше към Ландек. Бяха на коне, като всеки един от тях носеше ловна пушка, окачена за седлото. Освен това Самуел носеше куфар зад гърба си.
Трихтер, напълно възстановен след победата си, придружи пеша и с лула в уста до края на града своя благороден сеньор, от когото като че ли беше по-възхитен и горд от всякога.
Разказа му, че предната вечер навестил двамата ранени. И единият, и другият щели да се оправят. Но Дормаген трябвало да лежи три седмици, а Ритер — един месец.
На излизане от града Самуел се раздели с любимата си лисица, а двамата приятели пришпориха конете.
Юлиус се радваше на две неща: на изгряващото слънце в небето и на Кристиане в сърцето.
Никога Самуел не му бе изглеждал по-духовит, по-забавен, а на моменти и по-задълбочен. Словото на Самуел, живо и учено, допълваше за Юлиус гледката и доброто разположение на духа. Юлиус се радваше на картините. Самуел изразяваше гласно тази радост.
Така пристигнаха до Некарщайнах.
Говориха за университета, за учението, за удоволствията. Говореха за Германия и за независимостта. Юлиус имаше младо и благородно сърце, което биеше силно при тези мисли, и се чувстваше щастлив и горд, че смело е изпълнил задълженията си и безстрашно е рискувал живота си за скъпото и свещено дело.
Самуел и Юлиус говориха за всичко освен за Кристиане. Самуел не говореше може би защото не мислеше за нея, Юлиус може би защото мислеше прекалено много.
Самуел спомена за нея пръв.
— Виж ти! — каза той ненадейно на Юлиус. — Какво носиш там?
— Как какво нося?
— Да не си купил някое бижу за Кристиане?
— О, смяташ ли, че би приела? Да не я вземаш за някоя Лолоте?
— Е, имаше една кралица, която казваше, че това зависи само от сумата, която се прилага. Но поне помисли ли да вземеш някоя рядка книга по ботаника за бащата? Ето например „Съчиненията на Линей“ — ценно издание с гравюри, от него при книжаря Щайнбах има великолепен екземпляр.
— Какъв глупак съм! Не помислих за бащата — простодушие призна Юлиус.
— Досаден пропуск — продължи Самуел, — но съм сигурен, че не си забравил онова добро дете, което не се отделяше от Кристиане и което през цялото време беше до тебе. Разбира се, ти си купил за Лотарио
