не съм мразила, мисля, че все така го мразя. Но греша, като казвам за това на глас: той е магьосник, ще научи, че всичко съм ви разкрила, че го ненавиждам, че…
— Че не само майките са неблагодарни — каза изведнъж спокойно Самуел Гелб зад двете млади жени.
Гретхен и Кристиане се обърнаха. Кристиане не можа да се въздържи да не извика. Вилхелм се събуди и се разплака.
Самуел гледаше Кристиане сериозно и строго: но нямаше нищо презрително, нито иронично във вида му. Държеше в дясната си ръка бяла мека шапка, която бе свалил за поздрав, а в лявата пушка. Редингот от черно кадифе, закопчан до брадата, подчертаваше невъзмутимата и хладна бледост на лицето му.
Откъде беше минал? Зад пейката, където бяха седнали Кристиане и Гретхен, скалата бе отвесна и висока петдесет стъпки.
— Защо е този страх? — спокойно попита Самуел. — Вижте, разплакахте детето.
Гретхен продължаваше да трепери.
— По кой път минахте? — възкликна тя. — Откъде идвате?
— Действително как така се озовахте тук, господине? — попита Кристиане.
XXXII
ВРЕДАТА НA ЦВЕТЯТА И НА ДЕТЕТО
— Откъде съм минал ли, госпожо? — каза Самуел, отговаряйки на въпроса на Кристиане. — Вярвате ли наистина и вие като Гретхен, че излизам от ада? За съжаление не съм толкова свръхестествен и чуден! Вие толкова бяхте погълнати от заниманието да говорите лошо за мен, че нито ме видяхте, нито ме чухте да идвам. Това е всичко.
Малко посъвзела се, Кристиане успокои Вилхелм, който отново заспа. Самуел продължи:
— Е, добре! Съветът ми бе уместен и Вилхелм се чувства чудесно, струва ми се.
— Вярно е, господине, и аз ви благодаря от цялото си сърце на майка.
— А ти, Гретхен, кошутата ти щеше да е мъртва, ако не бях я излекувал. По козите ти имаше болест и щеше да ги загубиш почти всичките без целителния лек, който ти посочих, нали?
— Вярно е! — каза Гретхен, като гледаше диво. — Но откъде знаете всички тези тайни?
— Дори да ги знаех от Сатаната, както смяташ ти, трябва да сте ми благодарни и двете, че съм изгубил душата си заради вас: а вместо това вие ме мразите. Справедливо ли е?
— Господин Самуел — твърдо каза Кристиане, — вие искате да ви мразим: аз бих искала да ви уважавам. Сигурно имате особена сила. Защо вместо да я използвате за зло, не я използвате за добро?
— Ще го направя, госпожо, когато ми кажете кое е добро и кое зло. Лошо ли е за един мъж да харесва една жена? Да наблюдава с възхищение бялата й и руса прелест? Да мисли против волята си, че е щастлив този, който притежава тези очарователни хубост и душа. Ето ви пример: Предполагам, че ви обичам. Това лошо ли е? Но Юлиус ви обикна и вие смятате, че това е добро. Откъде идва това, че това, което е добро за него, е лошо за мен? Не, добро е всичко, което разумът желае, всичко, което природата позволява. Защо да не можете да обикнете днес мъжа, когото можехте да обикнете преди петнадесет месеца? Добродетелта въпрос на време ли е?
Кристиане се наведе над детето и го целуна, като че ли за да прикрие жената зад майката.
Вече по-спокойна, тя каза:
— Няма да отговарям на вашите софизми, господине. Не само по задължение, а от свободен избор обичам Юлиус. Искам да обичам само него.
— Вие искате да го обичате? — попита Самуел, без да оставя учтивия тон. — О, вие сте права, госпожо, Юлиус заслужава това. Той има много качества. Не могат да му се отрекат нежността, чувствителността, предаността, умът, но не могат да му се признаят инициативата, силата, действието, енергията, които аз притежавам. Но във ваша власт ли е да не оцените енергията, или да не видите, че аз я притежавам? Извинете ме, че съм нескромен, но скромността е измама, а аз никога не лъжа. Е, добре! Сигурен съм, че понякога сте се възхищавали от мен, макар и страхувайки се. Аз не съм бил с вас по време на пътешествието, но по съвест не бихте отрекли истината, макар че ще ви кажа право в очите, а а тя е, че Юлиус въпреки силната си любов към вас се е отегчавал неведнъж през тази година. Така смятам! Той не може да води живота, животът е този, които го води. Голямата добродетел на мъжа, видите ли, е волята! Без нея умът и добротата не могат нищо. Вие сте жена, може и да нямате воля, но трябва да я намерите у този, който ще ви защити. Но вие не я намирате. По такъв начин Юлиус ви се изплъзва и не ви задържа. Вие го държите само със сърцето, аз го държа с ума си. Накратко за философията ми и за положението: вие сте жена, той е женствен. Точно затова той ми принадлежи… не смея да продължа: това означава, че и вие…
— Наистина не го казвайте, господине! — живо го прекъсна Кристиане раздразнена. — Не казвайте, ако не искате да си спомня за противната ви безочливост.
Самуел се изправи на свой ред блед, мрачен, гневен, заплашителен, зловещ.
— Госпожо, кой от нас двамата трябва наистина да се страхува да си спомни за миналото? Преди четиринадесет месеца, когато имах удоволствието да се запозная с вас, не мислех за вас, не ви търсех, не ви обиждах: и въпреки всичко скоро имах нещастието да ви стана противен. Защо? За нищо, заради вида ми, заради лицето ми, заради усмивката ми, знам ли? Гретхен ви говореше лошо за мен; вие говорехте лошо за мен на Юлиус. Сама го признахте. Вълкът оставяше овцата спокойна, ястребът не правеше нищо на гълъба. Гълъбът и овцата предизвикаха ястреба и вълка. Вие ме ранихте на чувствителното ми място, гордостта. Вие ме предизвикахте с омразата си, аз ви предизвиках с любовта си. И вие приехте борбата: благоволете да си спомните. И веднага я започнахте: задържахте Юлиус в Ландек, когато исках да го отведа в Хайделберг. Първа победа, следвана от втора, още по-важна.
Един силен и властен съюзник ви се притече на помощ, барон Хермелинфелд, който ви омъжи за Юлиус, по-малко заради Юлиус, отколкото срещу Самуел. Той също сам го призна. Ето ме значи обиден, прогонен, победен. Вие отведохте за една година вашия Юлиус на хиляди лев-ги от мен и се борехте срещу спомена за мен с целувки, докато бащата, за да затвори Юлиус в неговия рай и да ограничи моя достъп до него, на мен, демона, построи с много пари този много недостъпен замък.
Така любовта ви, женитбата ви, това пътуване, детето ви, мисля, и този замък с двойни стени и двоен ров, за който бяха похарчени три милиона, всичко това бе направено, устроено срещу скромния противник, който говори сега с вас.
Вие ме упрекнахте преди тринадесет месеца, че нападам жена. Но днес в действителност борбата срещу мен е повече от неравна. Вие имате на своя страна един от най-всесилните мъже на Германия и крепост с подвижен мост.
Госпожо, още веднъж, вие сте тази, която ми обяви война. От момента, когато пожелахте да бъдем неприятели, приехте възможността да бъдете победена. И аз ви заявявам, вие ще бъдете победена, победена, Както една жена може да бъде от един мъж.
— Мислите ли, господине? — попита го Кристиане с презрителна усмивка.
— Сигурен съм, госпожо. Има неща, конто са необходими и неизбежни. Когато барон Хермелпнфелд пожела да откъсне Юлиус от моето влияние, аз не проявих нетърпение, не се раздразних. Знаех, че той ще се върне. Просто изчаках, това е всичко. С вас също, госпожо, ще изчакам. Ето че се върнахте близо до мен. Скоро ще бъдете в ръцете ми.
— Нахалник! — прошепна Гретхен.
Самуел се обърна към нея.
— Ти, Гретхен, ти първа ме намрази и първа ми се хареса. Днес, въпреки че не си моята първостепенна грижа и основната ми битка, аз мога да те използувам за пример и да покажа чрез теб, че мога да обуздавам тези, които ме нападат. И ще го направя.
— Аз обуздана! — възкликна дивото момиче.
— Дете — каза Самуел, — мога да кажа, че ти вече си обуздана. От година насам кое е съществото, което заема най-много мисълта ти? Дали е Готлоб? Или някой от селото? Не, това съм аз. Ти си моя заради ужаса, заради омразата, какво значение има това? Когато спиш, името, което прелита винаги в сънищата ти, е моето име. Когато се събудиш, първото, което ти идва на ум, не е споменът за твоята майка, не е мисълта за Богородица, а мисълта за Самуел. Когато се появя, цялото ти същество се надига. Когато ме няма, ме
