очакваш всяка минута. Колко пъти си ме следила с тревога, когато уж тръгвах за Хайделберг! Колко пъти си допирала ухо до земята, мислейки, че чуваш цвиленето на коня ми! Никога любима не е очаквала с такъв трепет завръщането на любимия си. Наричай това любов или омраза: аз го наричам владеене и не желая повече.
Докато говореше Самуел, Гретхен се притискаше обезумяла в Кристиане.
— Вярно е, госпожо! Всичко, което каза, е вярно! А откъде го знае? Господи, дали наистина не съм обладана от този демон?
— Успокой се, Гретхен — каза Кристиане. — Господин Самуел си играе само с двусмислици. Човек не е господар на тези, които го ненавиждат. Човек притежава само това, което му се дава.
— По тази сметка Наполеон не притежава двадесетте департамента, конто завладя — възрази Самуел. — Но няма значение! Не съм човек, който отстъпва пред предизвикателствата дори по смисъла, който вие влагате. Вие твърдите, госпожо, че се притежава само, което се дава. Е, добре, така да бъде! Вие ще се отдадете.
— Нещастник! — извикаха едновременно Кристиане и Гретхен.
И двете бяха станали, треперещи от гняв и болка.
— Ти също, Гретхен — продължи Самуел, — за да бъде наказанието ти по-бързо, а примерът по- очебиен, до осем дни ще се отдадеш.
— Лъжеш! — извика Гретхен.
— Мислех, че съм ви казвал, че никога не лъжа — отговори Самуел невъзмутимо.
— Гретхен — каза Кристиане, — няма да оставаш сама в колибата си, ще идваш да прекарваш всяка нощ в замъка.
— О! Замъкът действително е непристъпен — каза Самуел, като сви рамене. — Но вие упорито смятате, че ще използвам сила. Още веднъж, нямам нужда от подобни средства. Само Юлиус и влюбените като него си служат с нежността си, с хубостта си, със средства, които дължат на случайността: ще ми бъде разрешено да си послужа със знанията си, с възможностите, които ми даде моята работа. Гретхен ще остане свободна и господарка на себе си, но без съмнение ще имам право да си послужа с нейните наклонности и инстинкти, които природата ми дава като съюзници. Ще имам право да пробудя любов в душата й, да събудя желанието в мечтите й, да възпламеня във вените на това бедно диво момиче кръвта на скитницата и на блудницата?
— А, ти обиждаш майка ми, нечестивецо! — извика Гретхен.
Тя все още държеше в ръка една от разцъфналите клонки, които даваше на козата; в пристъп на гняв тя удари силно с нея Самуел по лицето.
Самуел пребледня и присви гневно устни. Но се въздържа.
— Виж, Гретхен — каза той спокойно, — още веднъж събуди Вилхелм.
Действително детето се разплака.
— А знаете ли какво вика в невинността си и слабостта си? — попита на свои ред възмутена Кристиане. — Той вика, че мъжът, които обижда две жени, е подлец.
Този път Самуел не направи дори и онова неволно движение, което бе трябвало да овладее при думите на Гретхен. Той остана неподвижен, но спокойствието бе същото, което бе запазил пред обидата на Ото Дормаген.
— Добре! — каза той. — Вие ме наскърбявате с всичко, което ви е най-скъпо и свято, ти, Гретхен, с цветята ти; вие, госпожо, с вашето дете. Колко сте непредпазливи! Дори това ще ви донесе нещастие. Виждам ясно бъдещето, предварително зная, че ще получа възмездие, така че дори не мога да се ядосам. Съжалявам ви. Доскоро.
Той махна с ръка за сбогом или за да ги заплаши, и бързо се отдалечи. Кристиане остана за момент замислена: после, като остави Вилхелм в ръцете на Гретхен, й каза:
— Върни го в люлката му.
И като някой, които току-що е взел решение, изтича в замъка и почука на вратата на кабинета на Юлиус.
XXXIII
ПОСТАВЕН ВЪПРОС
Кой е тук? — попита Юлиус.
Кристиане си каза името.
— Веднага идвам — отговори Юлиус.
На Кристиане й се стори, че Юлиус говори тихо с някого.
Минута след това той отвори.
Кристиане направи крачка назад вцепенена: Самуел вече беше в стаята.
Самуел поздрави Кристиане с необикновено хладнокръвие.
— Добре ли сте, госпожо, след вълнението си онази вечер? — попита той. — Не ви питам за Вилхелм, Юлиус току-що ми каза, че се чувствува много добре с козата.
На Кристиане й бе необходимо малко време, за да се съвземе.
— Изглеждаш изненадана, че виждаш Самуел тук? — каза Юлиус. — Моля те да се смилиш над него и над мен и да не издаваш на баща ми присъствието на тайно дошлия ми приятел. Според обещанието си не съм канил Самуел; но аз, как да кажа… го срещнах. Признавам, че не можах да пожертвам едно старо приятелство пред химерични предупреждения. Баща ми смята, че Самуел ще погуби сина му; но аз зная, че Самуел може би спаси моя собствен син.
Кристиане бе вече възвърнала своята решителност и смелост.
— Ще бъда вечно благодарна на г-н Самуел Гелб за лекарската услуга, която ни направи — каза тя. — Но без да омаловажам признателността, която му дължим, мисля, Юлиус, че я дължим и на баща ти. Основателно или не, но г-н Хермелинфелд се тревожи; защо да не се подчиним, вместо да го огорчаваме? Ако г-н Самуел е действително твой приятел, той не би настроил един син срещу баща му. И освен това, баща ти не е единственият, които има предубеждения към г-н Самуел. Аз съм честна и смела — добави тя, като гледаше Самуел — и ще кажа направо това, което мисля. Също споделям тези предубеждения. Мисля, че г-н Самуел Гелб идва тук само за да смущава нашето щастие и нашата любов.
— Кристиане! — каза Юлиус с упрек. — Самуел е наш гост.
— Така ли мисли той? Така ли казва? — попита Кристиане, вдигайки към него своя чист и горд поглед.
Самуел се усмихна и отвърна с галантност, зад която се криеше заплаха:
— Вълнението ви прави по-чаровна от всякога, госпожо, и мисля, че от желание да се харесате винаги се преструвате, че ми се сърдите.
— Прости й, Самуел — каза Юлиус. — Тя е дете. Моя скъпа Кристиане, не Самуел се натрапва тук, а аз го задържам. Аз имам интерес да не се лишавам от компанията на такъв добър и умен човек.
— Една година той не ти липсваше. Дотам ли сме стигнали, че да не ти стигат жена ти и детето ти?
Юлиус размени поглед със Самуел, накара Кристиане да седне, сам седна на табуретка в краката й и я хвана за ръката.
— Хайде — започна той, — нека поговорим сериозно. Аз все така те обичам, моя Кристиане, вярвай в това; все така съм щастлив, че те обичам, и така горд, че съм обичан от теб. Ти си единствената жена, която някога съм обичал, казвам го пред Самуел, и която ще обичам някога. Но разбери най-после: в теб жената, която ме обича, е и майка, нали? Ти отделяш на детето голяма част от сърцето и живота си. Е, добре! Съпругът също не е всичко от мъжа. Господ ни е дал само едно сърце, той ни е дарил само с един ум. До нашето щастие е поставил нашите задължения: до удовлетворението на нашите желания е поставил тревогата на нашите мисли. В интерес на нашата любов, Кристиане, искам да ме уважаваш, искам да се издигна, да бъда нещо. Няма да оставя да затъпее в безделие това съществуване, което ти принадлежи. Моята радост би била да служа на страната си, но досега съм се чувствал способен само да държа оръжие и не в разрушена Германия бих започнал. Нека поне пробуждането на родината да ме завари буден. И така, Самуел (тъй като ти каза лошото пред него, аз искам също пред него да кажа доброто!). Самуел поради самата противоположност на нашите натури ми е необходим, за да поддържа в мен гъвкавостта на волята ми. Помисли, ние живеем тук сами, откъснати, далеч от света, в миналото, в забравата, почти в смъртта. Не
