малка лъжичка и започна да го храни.
„Самуел Гелб в ролята на дойка! — помисли си той. — Ако някой ме видеше, би умрял от смях!“
Той се изправи горд и сериозен, сякаш за да отвърне на някакво предизвикателство.
— А защо ли пък ще се смеят? Само глупаците ме гледат като някакво чудовище, защото съм свободен мъж, по-силен от оковите и стоя над предразсъдъците. Това не ще ми попречи и аз като свети Венсан да помогна на това малко, слабо, изоставено същество, и то, струва ми се, дори по-достойно от светеца, тъй като за разлика от него аз не претендирам за рая. Впрочем, въпреки че съм способен да върша и добро, известно е, че досега съм вършил повече злини. А и обратното можеше да е. Още веднъж обаче ще сторя зло, като изпратя това дете в сиропиталище.
Той остави внимателно детето на леглото и отиде да разпита служителите на хотела.
Никой не го бе търсил. Никого не бяха виждали да взема ключа и да се качва горе.
Самуел се върна в стаята си.
„Излишни въпроси! — помисли той. — Прислужникът, който е отключил стаята ми, сигурно е бил богато възнаграден или пък майката е поверила тази задача на някой много дързък и ловък човек. Нищо няма да науча. Дали пък не е детето на Лолоте? Аз я скарах с Трихтер, защото искаше да го откаже от пиенето. Може пък да е решила да остави детето си на мен. Или пък може някой студент да е решил да покаже уважението си към краля, подарявайки му отрочето си. Няма значение. Това, че едни деца се раждат, не означава, че други не трябват да умират. Точно обратното. Но както и да е, сега ще занеса това същество в сиропиталището и ще продължа делото, което то прекъсна.“
Детето заплака отново. Той отново му даде да пие.
— Хайде, моето момиче, заспи в своя първи сън и ме остави аз да заспя в последния път.
Детето се успокои и като че ли наистина заспа.
Самуел я погледа.
— Бедното малко създание! То има душа. В този крехък живот, в тази капка се съдържа цял един океан, в това преходно нещо се съдържа безсмъртието. Какво ще стане с него? Хамлет разсъждаваше над един череп за миналото, за смъртта, за края. Но колко ли повече може да се разсъждава над едно новородено за бъдещето, за живота, за неизвестното?
Това дете дойде на белия свят тъкмо когато аз се готвех да го напусна. Сега бъдещето му зависи от мен. Мога да го оставя да израсне като мен без майка и баща, незаконно и прокълнато. Мога обаче и да го отгледам, да го заобичам и да го спася. А защо не го направя? Но нали щях да умирам. Струва ли си да променям плановете си заради това дете?
Сякаш вече не държа толкова много да умра. Защо да го правя? Защото нямам повече работа на този свят. Ако това дете стане смисъл на живота ми? Какъв по-голям, по-важен смисъл мога да желая? Не, това не е претекст, нито пък е поза! Чувствам, че животът ми няма да е пълноценен, съдбовната ми роля няма да се изпълни и прометеевската ми природа ще изневери на идеала си, ако не задържа това дребно, прелестно създание и не се погрижа за живота и възпитанието му. Каква радост и каква сила се съдържа в това да моделираш по своя воля и желание и да изваеш мечтите си в това божествено начало, което е човешката душа! Какво да направя от това дете: зъл демон или светъл ангел? Дездемона или Лейди Макбет? В зависимост от възпитанието, което й дам, в зависимост от чувствата, които вдъхна в нея, в зависимост от формата, която й предам, тя ще бъде светлина или мрак, чистота или порок, крило на гълъб или нокът на орел. Питах се дали съм й баща. Все едно, ако не съм, ще бъда. Нима е важно дали е плът от плътта ми, след като ще бъде плод на моя разум. Дори така е по-добре! Каква е ползата от всички тези поети и скулптори, които създават безплътни сенки в своите книги или извайват мъртви фигури и ги поставят върху пиедестали. Аз съм по-велик от Шекспир и от Микеланджело. Аз съм поет и скулптор, който вае души.
И така, детето ми, аз ще те осиновя. Не виждах смисъл отново да започвам всичко сам. С теб обаче нещата ще са други. Бях изхвърлил живота си през прозореца, ти бе долу и го пое. Вземи го, давам ти го.
Тогава Самуел спокойно върна бръснача в калъфа, слезе и поръча да впрегнат конете за седем и половина часа на следващата сутрин.
— В седем часа — мислеше си той, докато се качваше по стълбите, — изтича срокът от дванадесет часа, за който ме предупреди Тобиас от името на барона. Любопитен съм да видя дали наистина бащата на Юлиус ще даде заповед да ме арестуват. Впрочем не бих тръгнал да бягам. Ако до седем и половина той не се появи, ще замина.
В седем и половина на следващата сутрин барона все още никакъв го нямаше.
В същия момент г-н Хермелинфелд имаше друга сериозна грижа на главата си.
Самуел отиде да поиска документите си от ректора, който ги подписа с изключителна готовност, щастлив, че най-после ще може да се освободи от този студент.
Когато конете бяха впрегнати, Самуел взе малкото пари, които имаше, даде да натоварят чантата и куфара му и се качи в колата с детето на ръце, завито в палтото му.
— Напред към Париж! — извика той на кочияша със същия тон, с който Наполеон бе извикал: Напред към Москва!
LXXIII
АДСКАТА БЕЗДНА
По същото време, когато Самуел извика на кочияша: „Напред към Париж!“, Гретхен крачеше забързана към колибата си в Ебербах. Откъде ли идваше тя?
Навярно отдалеч. Обувките й бяха прашни. Роклята й бе скъсана. Очите й, уморени и хлътнали, издаваха, че не е спала предишната нощ.
Изглеждаше преуморена.
Влезе в колибата, но не намери никого.
— Господи! — извика ужасена тя. — Нима госпожата е заминала? Не, тя нямаше никакви сили, тресеше я и бълнуваше. Да не би да се е върнала в замъка? Ще изтичам да видя!
Тъкмо се готвеше да излезе, когато съзря на масата лист хартия.
На листа имаше няколко реда, набързо изписани с молив.
— Какъв е този лист? — каза си Гретхен.
Започна да чете:
„Ти ми каза, че детето е мъртво. Аз припаднах и когато се събудих, не видях нито него, нито теб. Толкова по-добре! Детето е мъртво, значи и аз мога да умра. Ако беше живо, щях да съм принудена да живея и аз. Сега мога да отида при Вилхелм и баща си. Заклевам те да пазиш тайната!“
Гретхен изкрещя:
— Господи! Какво направих? Изтича до замъка.
Там намери барона и Юлиус, единият дошъл от Ашафенбург, а другият от Хавър, които отчаяно търсеха Кристиане.
Половин час преди пристигането на Юлиус един прислужник бе видял Кристиане да влиза в замъка. Тя бе минала бързо като сянка, бе се качила в стаята си, след което почти веднага бе слязла и бе заминала.
Юлиус изтича в стаята на Кристиане. Леглото бе непокътнато.
На камината, на същото място, където седем месеца по-рано, на тръгване й бе оставил прощалната бележка, той намери запечатано писмо.
Бързо го отвори и прочете следното:
„Скъпи Юлиус, прости ми. Твоето завръщане ме убива и въпреки всичко умирам само защото те обичам. Може би вече нямаше да ме обичаш, защото нашето дете е мъртво. Добре виждаш, че аз също трябва да умра.“
— Татко! — извика Юлиус зашеметен.
Баронът се появи и Юлиус му подаде писмото.
