Седемте излязоха, като оставиха Самуел безмълвен, сякаш поразен от гръм.
LXXI
САМОУБИЙСТВО И НОВОРОДЕНО
Половин час по-късно Самуел яздеше по пътя за Хайделберг.
Той се движеше спокойно, без да се крие и без да бърза, тъй както човек се прибира вкъщи.
Когато пристигна в хотела, намери пред вратата един стар прислужник, който го очакваше.
Той го погледна и позна един от хората, които служеха от двадесет и пет години при барон Хермелинфелд.
— Какво има, Тобиас? — попита той.
— Господин Самуел — каза прислужникът, — г-н барон Хермелинфелд ме изпрати спешно при вас. Не ви написа писмо, но ме натовари да повторя думите му, като каза, че вие ще ги разберете, и ми заповяда да ги забравя веднага след като ви ги предам.
— Говори — каза Самуел.
— Господин баронът ви казва следното: „Бях в Ашафенбург, зная всичко, мога всичко да докажа, държа ви в ръцете си и ако до дванадесет часа не сте напуснали Германия!…“ Ето с прости думи всичко, което господин баронът ме накара да науча наизуст и ме натовари да ви предам.
Тези думи, произнесени без ударение и като че ли несъзнателно, произведоха върху Самуел особено въздействие.
— Няма що, достатъчно е ясно. Хайде, Тобиас. Благодари на господин барона от мое име.
— Освен това господин баронът каза, ако нямате пари, да ви предам…
— Достатъчно, Тобиас — прекъсна го Самуел. — След като си такъв изпълнителен куриер, ще му кажеш, че на това място съм те прекъснал и не съм ти позволил да завършиш.
— Къде ще заминете, господине? Трябваше и това да попитам от името на г-н барона.
— Той ще научи това. Ще видя. Още не съм решил. Не казвам нито да, нито не.
— Значи съм си изпълнил поръчението, господине, и мога да тръгвам, нали?
— Приятен път, Тобиас.
Тобиас поздрави и тръгна.
Самуел се качи в стаята си.
Той седна на един стол, постави лактите си на масата и с две ръце закри лицето си.
Тази почти видима намеса на Бог в неговия замисъл го бе разтърсила.
„Какво да правя? — мислеше си той. — Докъде стигнах в своя живот? Нека му направя равносметка. И без това той не е много богат. Баронът ще ме предаде. В това не се съмнявам. Очевидно сега съдбата ми е в негови ръце. Похитителят на Гретхен можеше да държи в шах похитителя на майка ми, но убийството, опитът за атентат срещу кралската особа безусловно ме осъжда на най-тежкото наказание. Това, от една страна. От друга, вместо да се издигна в йерархията на Съюза на добродетелите, по-скоро изпаднах в немилост. Тези ограничени хора, които щяха да ми се възхищават, ако бях успял, сега ме пренебрегват. Разбрах това по прибързаното им тръгване и по презрителното им сбогуване. От тази гледна точка целта ми се отлага може би завинаги. Това се отнася до делата ми.
А какво казва сърцето ми? Никой не ме обича и аз не обичам никого. Изгубих дори това агънце Юлиус и това кученце Трихтер, които ми бяха най-верните приятели. Колкото до жените, преследвайки любовта, този човешки израз на безкрайното, стигнах до най-големите противоречия. Аз исках да изтръгна любовта от насилието и омразата, тъй както огънят избликва от сблъсъка на камъка и желязото. Напразни бяха всичките ми усилия и престъпления! О, колко изморен и отегчен се чувствам!
Да бягам ли? Нима аз, Самуел Гелб, съм принуден да бягам? И къде да отида? Най-сигурното ми убежище, най-доброто място за заточение би била самата бърлога на вълка: Париж. Париж, столицата на новия свят, един същински Рим на духа. Този град винаги ме е привличал. Той е достоен за мен театър! Flo каква роля ще изпълнявам аз? На учен ли? Ще ми поискат дипломите. Или на политик? Но там ще бъда чужденец. Ще трябва да започна отначало. А какво по-трудно и непоносимо от това да се започва, когато всичко е свършило?
Ами ако просто се предам? Това ще смути барона, а може би и императора. Кой знае дали Наполеон няма да ме помилва, за да се постави пред лицето на Германия в ролята на Титус или Август? Той не би могъл да осъди на смърт човек, който сам се е предал. Пък и почтеният барон би се почувствал доста виновен. Да, но ще ме удушат в затвора. А освен това дали аз самият бих поискал да ме помилват? Дали ще искам да живея от милостта на другите? Може би Наполеон ще ме осъди. Тогава ще има шумен процес и Европа ще види изправени лице в лице Наполеон и Самуел Гелб.
Прекрасна перспектива! Да забавлявам скудоумната тълпа? Към това ли се стремя? Това човечество, от което деветдесет и девет процента прекарва живота си в печелене на пари и мисли, че единствената цел на тази земя е да се трупат под тезгяхи в сандъци някакви си там монети от един определен метал, това човечество ме отвращава.
Да го променям ли? И за какво? Колко време се изисква за една-единствена крачка напред и какво може да направи сам човек? Бих разбрал смисъла човек да бъде реформатор и просветител, ако отведнъж можеше да се промени бъдещето. Но между мечтите и действителността има огромна бездна. Защо поемам по този път, след като предварително зная, че никога няма да стигна до целта? Христофор Колумб щеше ли да се качи на кораба, ако знаеше, че ще умре на втория ден от пътуването си? Отвращавам се при мисълта, че бих оставил други да довършват моите дела. Искам да пренасям планини, независимо че могат да ме смажат, а не да ги троша на пясък, за да бъдат пренасяни с колички. Отказвам се да водя човечеството напред, като носач на големи натрошени камъни. Най-бързо, най-просто и с най-малко шум ще бъде, ако си прережа гърлото. Така правеха римляните и в това имаше величие. Да, ще си прережа гърлото.
Често пъти ме е осенявала мисълта за самоубийство. Естествената смърт, като необходимост и неизбежност, винаги ме отблъсква: животинско е да се отиде в гроба, тъй както вол отива в кланицата. Виж, да се напусне свободно и гордо живота, както човек си отива от скучна вечеринка, когато му е омръзнала, когато е уморен, когато вече не е гладен, това е достойно за един мъж.
Ето, и без това нищо не оставям след себе си, за нищо не съжалявам, нищо не ме задържа към живота? Хайде, драги, без да се бавиш и мислиш повече, и най-вече без да пишеш завещание, прережи си гърлото.“
И този странен мъж спокойно отиде в банята, взе един бръснач и започна да го точи.
Изведнъж от спалнята му долетя слаб плач.
Самуел Гелб спря изненадан.
Плачът се повтори.
— Какво означава това? — попита той.
Спусна се към леглото и рязко дръпна завесата.
На леглото му лежеше набързо повито бебе.
LXXII
НАПРЕД КЪМ ПАРИЖ
При вида на това бебе, сякаш паднало от небето, Самуел Гелб отстъпи изненадан.
— А! Какво е това? — каза си той. — Кой по дяволите е оставил това дете? Иначе е хубаво, доколкото може да се нарече хубава тази гримаса, в която все още няма човешка душа. Ах, момиче е. Странно!
За момент през ума му преминаха хиляди мисли.
— Дали това не бе някаква лоша шега на негов приятел? Дали не бе отчаяна постъпка на някоя майка? Ами ако детето е мое? Ако това е моето дете?
Той спря, потресен от тази мисъл.
— Не, това е невъзможно — каза той. — Ето, това дете е родено вчера или може би дори и днес. За Гретхен е много късно, за Кристиане много рано. А и ако беше така, щях да разбера, защото баронът нямаше да ме пощади. Колкото до останалите, изключено е да разбера и дори е излишно да гадая. То е все едно да търся игла в купа сено. Не, не аз съм бащата на това дете. Както и да е, все пак това момиченце е доста хубаво.
И понеже детето навярно беше гладно и плачеше, Самуел разтвори захар във вода и мляко, взе една
