мили оттук. Тази нощ не се отдалечавайте, а утре сутринта в десет часа се съберете отново в тази зала. Тогава ще ви кажа какво съм направил. След това ще чакаме резултата.
— А как ще го разберем? — попита председателят.
— В два часа — отвърна Самуел — един наш пратеник, който пътува по поречието на река Некар, ще бъде тук и ще донесе новината, че онова, което вашето провидение не успя да свърши, го е сторил Самуел Гелб.
— Добре — каза председателят, — в десет часа ще бъдем тук и ще чакаме.
LXVII
ФОРЦЕПСЪТ НА БОЛКАТА
Същата тази нощ, на няколко крачки от събранието на седемте, Гретхен, която спеше в колибата си, внезапно чу силно чукане на вратата и викове отвън.
— Кой е? Вие ли сте, госпожо? — попита тя.
— Да — чу се гласът на Кристиане.
Гретхен изтича да отвори.
Кристиане влезе обезумяла. Беше се облякла набързо, косите й бяха разчорлени.
— Какво пак се е случило, госпожо? — попита Гретхен. — Защо сте напуснала стаята си и замъка по това време?
— Не зная — отвърна Кристиане с блуждаещ поглед. — А, да, почакай, спомням си. Избягах. Никой не ме видя. Представи си, барон Хермелинфелд е тук. Аз припаднах. След това започнаха болките. Първите болки на раждането, Гретхен! Гретхен, ще раждам.
— Какво! — извика Гретхен ужасена, но и радостна. — Но нали още е рано да раждате? О, да не би тогава това дете да е от господин Ебербах.
— Не, Гретхен, сигурна съм, че не е. О! Ако грешах, щях да заблудя и другите. Но не! Не е възможно да се лъже цял живот. Предпочитам да умра, Гретхен, Вилхелм умря… Юлиус пристига… аз припаднах… и всички тези нещастия ускориха последното… О! Как страдам! Искам да умра!
Тя изрече всичко това съвсем несвързано, като пое ръцете на Гретхен, която бе също толкова смутена.
— Какво да правим? — каза Гретхен. — Ще отида да доведа лекаря.
Тя пристъпи към вратата, но Кристиане изтича след нея и я хвана за ръцете.
— Ще останеш ли тук, нещастнице? Не съм избягала, за да живея, а за да умра, за да ме погълне земята или да се погубя в някоя пропаст. Ако умра, ще запазя обичта и уважението на моя Юлиус, дори той ще ме оплаче. Какво е животът? И дали наистина искам да живея? Това е тайната, която се опитвам да разгадая! Опитай се да разбереш това, което ти казвам. Не зная какво ми става, но струва ми се, че полудявам. И все пак тайната, на всяка цена пази тайната!
— На всяка цена пази тайната — повтори Гретхен съвсем объркана.
Непоносимата физическа болка, прибавена към ужасните терзания, накрая победиха Кристиане. Тя легна в леглото на Гретхен. Остана там няколко минути, измъчвана от болки и халюцинации, но решена да скрие от всички своето нещастие и срам. Притискаше устни с носната си кърпа, за да заглуши виковете.
Гретхен ридаеше и се суетеше около нея, объркана, тревожна и отчаяна.
След кратко колебание Кристиане я извика.
— Гретхен, закълни ми се, че ще изпълниш това, което ти кажа.
— Кълна се, скъпа господарке.
— Каквото и да стане, на никого няма да разкриваш тайната ми: нито на барона, нито на Юлиус, нито дори и на чудовището.
— На никого.
— Ако детето оживее, ще го занесеш на Самуел, но така, че никой да не узнае, никой да не види, никой да не те заподозре.
— О, да! — радостно извика Гретхен и в гласа й прозвуча някаква закана. — Да върнем на дявола онова, което му принадлежи.
— Господи! Все пак това е моето дете, единственото ми дете! — промълви Кристиане, обхваната от нови пристъпи на болка. — О, навярно клетото създание е мъртво! О, господи, направете, така че също да умра! Гретхен, ако детето е мъртво, ще го погребеш сама през нощта, в гората. Заклеваш ли се?
— Кълна ти се.
— Мен също, Гретхен. Нека никой да не знае къде е моят гроб! О, Юлиус, сбогом! Обичах те… Ще умра, без да те видя отново!… Гретхен, пази тайната, на всяка цена пази тайната!
И тя припадна.
— Тайната, да, ще пазя тайната! — промълви Гретхен.
И несъзнателно тя продължи да повтаря тези думи:
— Тайната! На всяка цена! Тайната!
LXVIII
ТРИХТЕР СЕ СТРАХУВА
На следващата сутрин в град Ашафенбург цареше празнично и весело настроение.
Мъже, жени, деца, всички, дори и столетниците, бяха по улиците и в покрайнините на града. Пристигаше Наполеон. Историческата личност, която изпълваше въображението им, щеше да се появи пред тях. Всеки можеше да го сравни с представите, които си бе създал, за него.
Огромно вълнение раздвижваше цялото това море от хора, както приливът, който настъпваше при изгрева на звездите.
Хората бързаха. Всичко друго бе изоставено: и търговия, и грижи, и недовършената работа. Момчетата, хванали своите момичета под ръка, се възползваха от случая, за да си откраднат по някоя целувка, а момичетата сякаш чакаха само това, за да им я върнат стократно.
Един-единствен човек беше тъжен всред това всеобщо веселие.
Това беше нашият приятел Трихтер.
Мрачен и унил, той се разхождаше с един нов познат, когото току-що бе срещнал и който бе не друг, а самият пътник по река Некар.
— Но какво ви е? — попита го той.
— Скъпи мой Раумер — отвърна Трихтер, — чувствам се опиянен.
— От виното ли? — остроумно го попита пътникът, който по зачервения нос на Трихтер веднага бе познал, че е човек, който обича да си попийва.
— Пфу! — с отвращение каза Трихтер. — Вече петнадесет години, откакто виното не ме вълнува. Не че не съм пил тази сутрин. Напротив: предвиждайки вълнението, което в момента стяга гърлото ми, исках да развия малко въображението си: опитах да се напия. Напразно! Признавам ви с болка, че мога да се разболея, мога да умра от пиене, мога да се удавя в него, но, уви, не мога да се напивам. Ужасно е, нали?
— И за какъв дявол толкова искахте да се напиете днес? — попита Раумер.
— Защото трябва да предам едно прошение на Наполеон.
— Какво прошение?
— Едно прошение, което Самуел ми продиктува. Разбирате ли положението ми? Да се приближа до този голям човек, да го гледам в очите и да му отговарям, ако ме попита нещо. Трябва да разговарям с този велик император, пред когото дори и топовете снишават глас. Как бих могъл да запазя самообладание? Толкова съм развълнуван, приятелю. Ах, има моменти, когато не ме свърта на едно място!
— Хайде, вие малко преувеличавате — отвърна пътникът. — Да се предаде едно прошение, е дреболия. Искате ли да го направя вместо вас?
— Не — отговори Трихтер. — Самуел ме накара да се закълна, че ще го предам лично.
— Е, добре! Ще го предадете. Някой адютант ще го приеме. Императорът ще мине покрай вас и дори няма да ви погледне. Да не мислите, че ще започне да чете прошението ви?
— Сигурен съм — каза Трихтер. — Самуел събра точни и сигурни сведения. По целия път от Майанс дотук Наполеон лично е отварял прошенията и сам е диктувал отговорите още на същата вечер. Той държи
