онази Германия, която ще остави зад гърба си, да бъде благосклонна към него.
— Това прошение много ли е важно за вас?
— Така мисля! Това е хляб за старата ми майка. Хляб, който няма да мога да изпия, защото, виждате ли, аз съм един жалък ненаситен пияница. Един ден миналата година имах пет хиляди флорина. Изпратих й петстотин, с които си плати дълговете. Имах най-доброто желание да й изпратя още пари. Но от доста време един приятел на име Фресванст и аз мечтаехме да направим сериозно и задълбочено проучване на чуждестранните вина. Започнахме тази работа толкова старателно, че три месеца по-късно гърлата ни оставиха кесията на сухо.
Раумер се разсмя.
— Не се смейте — печално каза Трихтер. — Защото, уви, станах свидетел на едновременния край на парите и на приятеля ми. При последната бутилка Фресванст умря от мозъчен кръвоизлив. Беше голяма трагедия! Между нас казано — тихо добави Трихтер, — не съм убеден, че Фресванст бе достоен за репутацията си. Както и да се тълкува неговият край от идните поколения, едно е ясно: Опитах се да убедя Самуел Гелб, моя благороден господар, да организира нов престой в Ландек, където се спи в гнезда, пие се невиждана ракия и откъдето човек може да изкара пет хиляди флорина, но той не се съгласи. Вчера, като компенсация за своя отказ, той ме посъветва да предам това прошение, което той лично написа и за чийто резултат гарантира.
— Но имате ли основания да разчитате, че Наполеон ще бъде благосклонен към вас? — попита Раумер.
— Вуйчо ми загина като негов войник. Трябва да знаете, драги, че съм половин французин по майчина линия. Ето защо, въпреки че съм германец и студент, имам основания да поискам това от Наполеон. Говоря френски по-добре от Расин. Вуйчо ми издържаше майка ми: императорът й отне опората, значи сега е длъжен да й помогне. Ако удовлетвори молбата за пенсия, няма да имам повече синовни грижи и ще мога сам да завърша опитите, които правя при цялата си беднотия и които бяха прекъснати от преждевременната смърт на слабия Фресванст. Защото, ако пия, бъдете сигурен, че не го правя само заради удоволствието. Отдавна вече не изпитвам никаква наслада да пия от вашите блудкави алкохоли. За мен вишновката и абсентът са като мляко и мед. С изключение на ракията, която пих в Ландек и която, признавам, ме сгря, всичко останало ми прилича на чиста вода. Изследователят, който има честта да говори с вас, упорства в търсенето си безкористно, воден единствено от човеколюбив. Сега сам разбирате от какво огромно значение за света е да предам това прошение.
— Той ще изпълни молбата, сигурен съм в това — каза Раумер. — А, чувам приветствията на тълпата.
— Дали не е великият Наполеон? — попита Трихтер и целият се разтрепери.
— Не, чуват се само викове: „Да живее Франция!“ Навярно това са само някои генерали или адютанти, които вървят напред.
— Крайно време беше! — каза Трихтер и въздъхна.
— Къде ще му предадете молбата си? — попита Раумер.
— О, избрал съм си място. На входа на двореца. Императорът трябва да отиде там, за да закуси и да приеме делегациите от околността. Двама от войниците, които охраняват там, са големи почитатели на моите възможности по отношение на алкохола и обещаха да ме допуснат до великия мъж. Страхувам се от своята нерешителност. Ах, ако само можех да се напия! Сигурно ме намирате много приказлив. Но ако ви говоря от половин час с такава лекота, то не е за да ви досаждам с моите дела, а за да свиквам, ако се наложи да говоря с императора.
Изведнъж Трихтер спря и отново започна да трепери.
— А, чуйте! — промълви той. — Те действително викат: „Да живее императорът!“
Наистина възгласите приветствуваха идването на великия човек. Огромна маса от хора се приближаваше към двамата събеседници.
LXIX
ОТРОВАТА
Възгласите и раздвижването на тълпата не лъжеха.
— Този път наистина е императорът — каза пътникът. — Да побързаме.
Двамата се отправиха към двореца на принца.
— Моля ви се, скъпи Раумер, не си отивайте — каза Трихтер. — Останете колкото се може по-дълго време с мен, за да има приятелски поглед, който да ми дава сили, и приятелски ръце, които да ме подкрепят, ако припадна.
Не след дълго Трихтер намери войниците, които търсеше. Те му обещаха и му казаха, че ще го пуснат за миг да се доближи до императора в момента, когато слиза от коня, и му казаха да застане срещу тях.
Крайно време беше, защото много скоро площадът бе залян от такава многобройна тълпа, че щеше да бъде невъзможно на Трихтер и Раумер да се промъкнат през тази навалица.
За Трихтер времето минаваше с шеметна бързина. Слепоочията му лудо пулсираха. Чувстваше, че сърцето в гърдите му замира като потъващ кораб. Имаше желание да се откаже и от прошението, и от хляба на майка си.
Дори стигна дотам, че пожела императорът да се откаже от всичко, да сключи примирие с Русия и да се върне във Франция, без да влиза в този дворец.
Изведнъж се чу духовата музика, екнаха барабаните и на площада се появи Наполеон, посрещнат с гръм от приветствия.
Императорът бе на кон, а до него се движеше каретата на императрицата. Той поздравяваше тълпата.
А Трихтер изглеждаше все по-изплашен от приближаването на императора, който по-добре от Атлас носеше на плещите си света поне в главата си, ако не върху нея.
Като стигна до двореца на принца, Наполеон слезе от коня.
Принцът със цялата си свита стоеше гологлав на прага.
Той възторжено приветствува императора, който отговори с няколко благодарствени думи. След това императрицата слезе от каретата и императорската двойка се отправи да се изкачи по стълбите на двореца.
— Хайде! — каза един от войниците на Трихтер. — Сега е моментът, бързо.
Трихтер погледна Раумер с отчаян поглед.
— Молете се за мен! — каза му той.
Трескаво стисна ръката му и тръгна, залитайки, но този път не от виното.
— А, немски студент — каза Наполеон. — Обичам тези горди млади хора. Какво желаете, приятелю?
Трихтер искаше да отговори, но гласът му се задуши и не можа да каже дума.
Всичко, което успя, бе да подаде на славния император прошението, което държеше в дясната си ръка. Освен това, наложи му се да изхвърли шапката си, която държеше в лявата ръка, тъй като бе в състояние да държи две неща едновременно.
Императорът пое прошението и се усмихна.
— Съвземете се — каза той. — Говорите ли френски?
Трихтер направи огромно усилие.
— Майка ми… — промълви той. — Ваше величество… Вуйчо ми също… Той загина… Но аз… аз не съм французин.
Той усещаше, че казва точно обратното на това, което искаше да каже.
— Е, добре! — каза императорът. — След като говорите френски, влезте с мен и сам ще ми обясните това, което искате.
Гръмнаха барабаните, а императорът се изкачи по стълбите, като държеше в ръце прошението.
Трихтер вървеше зад него, объркан и смутен, смазан от толкова много слава, зашеметен от цялото това величие, облян от слънчевите лъчи.
Така той влезе в приемната зала.
Императорът прие благосклонно пратениците на крале и принцове. За всеки от тях имаше по една
