страна, чийто език му беше роден, разбираше стратегията на голямата война, генералните сражения, благодарение на войнските си познания, хладнокръвие и мъжество, заедно с това беше много ловък във воденето на малката, война в планините, благодарение на неумолимата си дееспособност, непрестанната бдителност и този инстинкт за опасността, който е толкова силно развит при червенокожите племена в Северна Америка, описани от Фенимор Купър. По време на дългия и труден поход, когато през декември войниците трябваше да преминават замръзнали реки, да преодоляват покрити със сняг планини, да се влачат по кални, разбити пътища, те се убедиха, че Салвато живее техния живот, оказвайки помощ на ранените, поддържайки слабите, хвалейки мъжествените; всички го смятаха за душевно благороден и заедно с това, толкова обикновен човек. Без да могат да го упрекнат за нито една грешка, за нито една слабост или несправедливост, те се сплотиха около него само с чувството на уважение, с каквото подчинените се отнасят към командирите си, но и с дълбоката почит, която децата изпитват към своя баща. Като пристигнаха във Венафро. Салвато научи, че пътят или по-точно, планинската пътека, беше непроходима. Той се изкачи до Изерния по сравнително добър път, който войниците му трябваше да отвоюват на всяка крачка. От тук по обиколни пътища, през планини, гори и долини, стигнаха до селцето, по-точно малкото градче Бокано.
Бяха им необходими пет дни, за да изминат този път, който при обикновени условия можеше да бъде преодолян за един преход.
В Бокано Салвато узна за примирието в Спаранизе и получи заповед да спре и да изчака по-нататъшни заповеди.
След като Спаранизкото примирие беше нарушено, армията на Салвато продължи пътя си и като се предвиждаше с бой, зае Морконе. В Морконе Салвато научи за срещата на Шампионе с депутатите от града и за решението на главнокомандуващия, взето в същия ден, да тръгне срещу Неапол. Салвато получи заповед да мине през Беневенто и незабавно да завие към Неапол, за да помогне на генерала при настъплението на 21 януари.
На 20 вечерта, след двоен преход, войската на Салвато влезе в Беневенто.
Затишието, което съпровождаше тези преходи, разтревожи Салвато. Ако разбойниците бяха оставили свободен пътя от Морконе до Беневенто, значи те несъмнено са готвеха да го нападнат другаде, избирайки си по-добра позиция.
Салвато, който никога не беше посещавал местността, в която сега се намираше, я познаваше все пак в общи черти. Той знаеше, че може да стигне от Беневенто до Неапол само през древната долина на Кавдия — с други думи, знаменитият Кавдински пролом, където през 321 година преди Христа римските легиони под командуването на консула Спурий Постумий били разбити от самнитите и подложени на унизителното „минаване под ярема“.
Някакво вътрешно чувство подсказваше на Салвато, както това става с талантливите пълководци, че ще ги нападнат именно там.
Но той реши, тъй като картите на Тера Ди Лаворо и княжество Беневенто бяха непълни, сам да изследва местността.
В осем вечерта, преоблечен в селски дрехи, той яхна най-добрия си кон и заедно е един от верните си хусари тръгна на път.
На една левга от Беневенто той остави своя спътник с конете в малка горичка и продължи сам.
Долината постепенно се стесняваше и при лунната светлина можеше да различи мястото, където тя сякаш съвсем се затваряше.
Очевидно, именно тук римляните бяха забелязали — макар и твърде късно — клопката, в която ги бяха въвлекли.
Салвато не тръгна по пътя, а се скри между дърветата по дъното на долината и така стигна до една ферма, разположена на петдесетина крачки от тесния планински проход. Като прескочи оградата, той се озова в овощна градина. Ярка светлина падаше на земята от прозореца на ниска постройка, встрани от самата ферма. Салвато се приближи до прозореца дотолкова, да да вижда цялата стая.
Източник на ярката светлина беше голяма пещ, току-що разпалена; до нея стояха двама мъже, готвещи се да напъхат вътре стотина малки хлебчета.
Беше очевидно, че такова количество хляб не е само за фермера и семейството му.
В този момент някой силно почука на вратата на фермата, излизаща на голям път.
Един от хората каза:
— Това са те.
Салвато не можеше да види входната врата. Но той чу как тя заскърца на пантите си и скоро забеляза в светлината на горящите дърва четирима души, по дрехите на които разбра, че са разбойници.
Те попитаха кога ще е готова първата партида хляб, колко пъти за една нощ могат да заредят пещта и какво количество хляб могат да получат за четири зареждания.
Двамата пекари им отвърнаха, че към единадесет и половина могат да получат първата фурна хляб, към два — втората и към пет сутринта — третата.
Всяка фурна съдържа от сто до сто и двадесет хляба.
— Малко е, — каза единият от разбойниците и поклати глава.
— Колко ви трябват?
Разбойникът започна да брои на пръсти.
— Имаме около осемстотин и петдесет човека — каза той.
— Значи, ще се падне около фунт и половина на човек — каза един от пекарите.
— Недостатъчно е — възрази разбойникът.
— Ще трябва да се задоволите с това — мрачно каза пекарят — В пещта се събират само 110 хлебчета.
— Добре. След два часа мулетата ще дойдат.
— Ще трябва да изчакат половин чар, вече ви предупредих.
— Е! Изглежда забравяш, че сме гладни.
— Тогава вземете суровото тесто — каза пекарят — и си го изпечете сами.
Разбойниците осъзнаха, че нищо няма да получат от тези хора, които имаха само един отговор на всичките им заплахи.
— Има ли новини от Беневенто? — попита единия.
— Има. — отвърна пекарят — Преди час пристигнах от там.
— Какво се чува за французите?
— Току-що влязоха.
— Говори се, че утре на разсъмване отново ще тръгнат на път.
— Към Неапол?
— Към Неапол.
— Колко са?
— Около шестстотин.
— Ако ги подредим както трябва, колко французи може да побере твоята пещ?
— Осем.
— Какво пък, ако утре вечер хлябът не ни стигне, ще имаме печено.
Взрив от смях се разнесе в отговор на тази канибалска шега и четиримата избутвайки пекарите, блъскайки се с лакти, излязоха на големия път.
Салвато пресече градината, избягвайки осветените пространства, прескочи втория плет и последва разбойниците на около сто и петдесет крачки. Той видя как те се катериха по хълма, за да се изкачат при другарите си и започна спокойно да изучава местността при ярката светлина на луната.
Салвато видя всичко, което искаше да види. В главата му се роди план.
Той се върна покрай гората, повика хусара, яхна коня си и беше в лагера още преди полунощ.
Там завари адютанта на генерал Шампионе, този същия Вилньов, който в сраженията при Чивита Кастелана, както помним, пресече под куршумите бойното поле, за да предаде на Макдоналд заповедта за настъпление.
Шампионе съобщаваше на Салвато, че ще нападне Неапол по пладне. Молеше го да побърза колкото е възможно, за да пристигне до началото на събитието. Беше упълномощил Вилньов да остане при Салвато
