— Значи, скъпи ми коменданте, дошли сте в такъв късен час, за да ме уверявате в своята прозорливост?
— Виждате ли, винаги е приятно за самолюбието, ако можеш да кажеш на умен човек: „Ето, аз бях прав“. Освен това, ако отложим до утре разговора за нашите общи работи, вие отказвахте да коментирате тази вечер, — сега разбирам защо, — ако отложим този разговор за утре, може да се окаже твърде късно.
— Кажете, скъпи коменданте, станало ли е нещо важно след нашата раздяла?
— Преценете сам. Републиканците, които са узнали по някакъв начин моята парола — „Позилипо и Партенопея“, се явили при часовоя на вратите. Само че този, който трябвало да произнесе паролата, сбъркал новото име на града със старото и кал Неапол вместо Партенопея. Часовоят, който явно не е знаел, че това е едно и също, вдигнал тревога. Започнала стрелба, моите артилеристи дали няколко залпа — инцидентът бил приключен. Така че, скъпи ми пленнико, ако в очакване на това събитие, сте легнали без да се събличате, сега можете спокойно да го сторите и да заспите, ако не предпочетете да станете и на тази маса да поговорите с мен, като с добър приятел.
— Какво пък, нека поговорим, — отвърна Николино. — Съберете всичките си козове и сложете картите на масата. Ще говорим.
— Да говорим: лесно е да се каже.
— Дявол да го вземе! Нали сам предложихте!
— Да, но са нужни някои разяснения.
— Какви? Говорете.
— Имате ли достатъчно пълномощия?
— Да, имам.
— Ще бъде ли това, за което се договорим, потвърдено от вашите приятели?
— Честна дума на дворянин.
— Значи няма повече препятствия. Седнете, скъпи пленнико.
— Вече седя.
— И така, господа републиканците биха искали да имат замъка в свои ръце, нали?
— След току-що предприетия опит да проникнат вътре, бихте ме сметнали за лъжец, ако започнех да ви разубеждавам.
— Да предположим, че някой си месир Роберто Бранди, комендант на тази крепост, би отстъпил своето място и длъжност на високо благородния и могъщ синьор Николино от рода на херцозите Рока Ромена и князете Карачиоло, — какво би спечелил от това бедния Роберто Бранди?
— Струва ми се, месир Роберто Бранди ме предупреди, че е баща на семейство.
— Забравих да кажа — съпруг и баща на семейство.
— Не е беда, на време се поправихте. Значи — жена.
— Жена.
— Колко деца?
— Две и то прелестни, особено дъщерята. Време е вече да помисля за задомяването й.
— Предполагам, че казахте това, не защото имате предвид мен?
— Не съм толкова честолюбив, за да летя нависоко. Не, това е просто проблем, който споделих с вас, защото е достоен да предизвика вашия интерес.
— Вярвайте, моля ви, че интересът ми не може да бъде по-силен.
— Как мислите, какво могат да направят републиканците за човека, който им окаже такава голяма услуга, а също и за жената и децата на този човек?
— Какво бихте казали за десет хиляди дуката?
— Господи! — прекъсна го комендантът.
— Изчакайте малко, оставете ме да довърша.
— Добре. Продължавайте.
— Повтарям: какво бихте казали за десет хиляди дуката за вас, десет хиляди дрънкулки за жена ви, десет хиляди за сина ви и десет хиляди дуката за зестра на дъщеря ви?
— Четиридесет хиляди дуката!
— Четиридесет хиляди дуката.
— Това всичко ли е?
— Да, дявол да го вземе.
— Сто и осемдесет хиляди франка!
— Именно!
— Не намирате ли, че за тези, които представлявате, е недостойно да предлагат сума, която не е кръгла?
— Добре. Да кажем, двеста хиляди ливри?
— Какво пък? Човек вече може да се замисли.
— И с какво ще завърши?
— Е, за да не се пазарим с вас, Да се спрем на двеста и петдесет хиляди ливри.
— Хубава сума!
— Добра придобивка — цяла крепост.
— Хм!
— Отказвате ли се?
— Размишлявам.
— Разбирате ли, скъпи ми пленнико, хората казват… цял ден ние с вас договаряме с пословици. Позволете ми да ви кажа още една: обещавам ви, че ще бъде последна.
— Добре, позволявам.
— Казват, че всеки човек поне веднъж в живота си има възможност да натрупа състояние, и работата е в това, да не изпусне този случай. Сега имам такава възможност. Здраво съм се вкопчил в нея и дявол да го вземе, не смятам да я изпусна.
— Не ми се ще да ви упреквам, любезни коменданте, — отвърна Николино — още повече, че мога само да похваля доброто ви отношение към мен. Ще получите двеста и петдесет хиляди ливри.
— Чудесно!
— Разбирате, че сега ги нямам в джоба си.
— Какво говорите, господин херцог! Ако всички сделки се плащаха предварително в брой, вероятно нито една от тях не би била сключена!
— Значи ще се задоволите с разписка!
Бранди стана и се поклони.
— Ще ми бъде достатъчна вашата дума, господин херцог. Дългът на карти е дългът на честта. А ние сега играем голяма игра, защото всеки от нас е заложил на карти главата си.
— Благодаря ви за доверието, господине — отвърна с достойнство Николино. Ще ви докажа, че съм го заслужил. А сага остава само да обсъдим изпълнението. Как да действуваме?
— За това искам да ви помоля, господин херцог, да бъдете колкото може по-снизходителен към мен.
— За какво? Обяснете.
— Вече имах честта да ви кажа, че държа случая здраво и няма да го изпусна, преди да натрупам състоянието си.
— Да, но ми се струва, че сумата от двеста и петдесет хиляди франка…Това не е толкова голямо състояние, господин херцог. Вие, който разполагате с милиони, трябва да го разберете.
— Благодаря.
— Не. Трябват ми петстотин хиляди франка.
— Господин комендант! Неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че изменяте на думата си.
— С какво? Няма да ги искам от вас.
— Е, тогава работата е друга.
— Ако поискам от негово величество крал Фердинанд за моята вярност същата сума, която вие ми предлагате за измяна?
