— Значи, скъпи ми коменданте, дошли сте в такъв късен час, за да ме уверявате в своята прозорливост?

— Виждате ли, винаги е приятно за самолюбието, ако можеш да кажеш на умен човек: „Ето, аз бях прав“. Освен това, ако отложим до утре разговора за нашите общи работи, вие отказвахте да коментирате тази вечер, — сега разбирам защо, — ако отложим този разговор за утре, може да се окаже твърде късно.

— Кажете, скъпи коменданте, станало ли е нещо важно след нашата раздяла?

— Преценете сам. Републиканците, които са узнали по някакъв начин моята парола — „Позилипо и Партенопея“, се явили при часовоя на вратите. Само че този, който трябвало да произнесе паролата, сбъркал новото име на града със старото и кал Неапол вместо Партенопея. Часовоят, който явно не е знаел, че това е едно и също, вдигнал тревога. Започнала стрелба, моите артилеристи дали няколко залпа — инцидентът бил приключен. Така че, скъпи ми пленнико, ако в очакване на това събитие, сте легнали без да се събличате, сега можете спокойно да го сторите и да заспите, ако не предпочетете да станете и на тази маса да поговорите с мен, като с добър приятел.

— Какво пък, нека поговорим, — отвърна Николино. — Съберете всичките си козове и сложете картите на масата. Ще говорим.

— Да говорим: лесно е да се каже.

— Дявол да го вземе! Нали сам предложихте!

— Да, но са нужни някои разяснения.

— Какви? Говорете.

— Имате ли достатъчно пълномощия?

— Да, имам.

— Ще бъде ли това, за което се договорим, потвърдено от вашите приятели?

— Честна дума на дворянин.

— Значи няма повече препятствия. Седнете, скъпи пленнико.

— Вече седя.

— И така, господа републиканците биха искали да имат замъка в свои ръце, нали?

— След току-що предприетия опит да проникнат вътре, бихте ме сметнали за лъжец, ако започнех да ви разубеждавам.

— Да предположим, че някой си месир Роберто Бранди, комендант на тази крепост, би отстъпил своето място и длъжност на високо благородния и могъщ синьор Николино от рода на херцозите Рока Ромена и князете Карачиоло, — какво би спечелил от това бедния Роберто Бранди?

— Струва ми се, месир Роберто Бранди ме предупреди, че е баща на семейство.

— Забравих да кажа — съпруг и баща на семейство.

— Не е беда, на време се поправихте. Значи — жена.

— Жена.

— Колко деца?

— Две и то прелестни, особено дъщерята. Време е вече да помисля за задомяването й.

— Предполагам, че казахте това, не защото имате предвид мен?

— Не съм толкова честолюбив, за да летя нависоко. Не, това е просто проблем, който споделих с вас, защото е достоен да предизвика вашия интерес.

— Вярвайте, моля ви, че интересът ми не може да бъде по-силен.

— Как мислите, какво могат да направят републиканците за човека, който им окаже такава голяма услуга, а също и за жената и децата на този човек?

— Какво бихте казали за десет хиляди дуката?

— Господи! — прекъсна го комендантът.

— Изчакайте малко, оставете ме да довърша.

— Добре. Продължавайте.

— Повтарям: какво бихте казали за десет хиляди дуката за вас, десет хиляди дрънкулки за жена ви, десет хиляди за сина ви и десет хиляди дуката за зестра на дъщеря ви?

— Четиридесет хиляди дуката!

— Четиридесет хиляди дуката.

— Това всичко ли е?

— Да, дявол да го вземе.

— Сто и осемдесет хиляди франка!

— Именно!

— Не намирате ли, че за тези, които представлявате, е недостойно да предлагат сума, която не е кръгла?

— Добре. Да кажем, двеста хиляди ливри?

— Какво пък? Човек вече може да се замисли.

— И с какво ще завърши?

— Е, за да не се пазарим с вас, Да се спрем на двеста и петдесет хиляди ливри.

— Хубава сума!

— Добра придобивка — цяла крепост.

— Хм!

— Отказвате ли се?

— Размишлявам.

— Разбирате ли, скъпи ми пленнико, хората казват… цял ден ние с вас договаряме с пословици. Позволете ми да ви кажа още една: обещавам ви, че ще бъде последна.

— Добре, позволявам.

— Казват, че всеки човек поне веднъж в живота си има възможност да натрупа състояние, и работата е в това, да не изпусне този случай. Сега имам такава възможност. Здраво съм се вкопчил в нея и дявол да го вземе, не смятам да я изпусна.

— Не ми се ще да ви упреквам, любезни коменданте, — отвърна Николино — още повече, че мога само да похваля доброто ви отношение към мен. Ще получите двеста и петдесет хиляди ливри.

— Чудесно!

— Разбирате, че сега ги нямам в джоба си.

— Какво говорите, господин херцог! Ако всички сделки се плащаха предварително в брой, вероятно нито една от тях не би била сключена!

— Значи ще се задоволите с разписка!

Бранди стана и се поклони.

— Ще ми бъде достатъчна вашата дума, господин херцог. Дългът на карти е дългът на честта. А ние сега играем голяма игра, защото всеки от нас е заложил на карти главата си.

— Благодаря ви за доверието, господине — отвърна с достойнство Николино. Ще ви докажа, че съм го заслужил. А сага остава само да обсъдим изпълнението. Как да действуваме?

— За това искам да ви помоля, господин херцог, да бъдете колкото може по-снизходителен към мен.

— За какво? Обяснете.

— Вече имах честта да ви кажа, че държа случая здраво и няма да го изпусна, преди да натрупам състоянието си.

— Да, но ми се струва, че сумата от двеста и петдесет хиляди франка…Това не е толкова голямо състояние, господин херцог. Вие, който разполагате с милиони, трябва да го разберете.

— Благодаря.

— Не. Трябват ми петстотин хиляди франка.

— Господин комендант! Неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че изменяте на думата си.

— С какво? Няма да ги искам от вас.

— Е, тогава работата е друга.

— Ако поискам от негово величество крал Фердинанд за моята вярност същата сума, която вие ми предлагате за измяна?

Вы читаете Ема Лайона
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату