около осем сутринта, го завари дълбоко заспал.
Но известието, което носеше, беше толкова важно, че комендантът реши да го събуди. Беше получил, за да прикове към стените на крепостта отвътре и от вън, няколко прокламации, в които кралят обещаваше скоро да се върне и съобщаваше за назначаването на Пинятели за кралски наместник, а на генерал Мак — негов помощник.
Почитта, която изпитваше комендантът към пленника си, го заставяше да му съобщи за събитията, преди те да са станали достояние на когото и да било.
Известията наистина се оказаха важни. Но Николино беше подготвен за тях. Той само прошепна:
— Бедната маркиза! — после, вслушвайки се в свистенето на вятъра по коридорите и шума на дъжда над главите им, добави, както Луи XV, когато изпращал погребалната карета на мадам дьо Помпадур: — Времето не е благоприятно за пътешествието й.
— До толкова, — отвърна Роберто Бранди, — че английските кораби все още стоят в пристанището и не могат да излязат.
— Наистина ли? — извика Николино. — не е ли възможно, въпреки че часът за разходка още не е настъпил, да се кача на крепостната стена?
— Разбира се! Сериозната обстановка ще ми послужи за извинение, ако ме обвинят в снизходителност. Надявам се, господин херцог, тогава ще благоволите да кажете, че сте ме принудили?
Николино се изкачи на укрепленията и, като адмиралски племенник, веднага позна на „Вангуард“ и „Минерва“ флаговете, които показваха присъствието на краля на единия от корабите и Калабрийския принц на втория.
Комендантът, който за минута беше напуснал Николино, отново се присъедини към него, като донесе превъзходна увеличителна тръба. С нейна помощ Николино можеше да следи всички перипетии на драмата, за която вече разказахме. Той видя муниципалитета и магистратите, дошли да молят напразно краля да остане в Неапол. Видя как кардиналът-архиепископ се качи на борда на „Вангуард“, а после слезе, и как Вани, изгонен от „Минерва“, отчаян се скри зад вълнолома. Стори му се даже, че прекрасната маркиза се появи два пъти на палубата и вдигна към небето прекрасните си, пълни със сълзи очи. Това зрелище беше за него толкова интересно, че той прекара целия ден на стената и напускаше обсерваторията си само за да закуси и обядва набързо.
На другия ден комендантът отново посети Николино. Нищо не беше се изменило: вятърът отново беше насрещен и корабите стояха в пристанището.
Най-после, към три след обяд, вдишаха котва, платната, до сега безжизнено висящи на мачтите, сякаш призоваваха вятъра. И вятърът се подчини, платната се издуха, корабите и фрегатите се раздвижиха и бавно заплуваха към открито море. Николино забеляза на борда на „Вангуард“ една жена, която размахваше кърпичка, и тъй като това можеше да бъде само маркиза Сан Клементе, Николино й изпрати през водната шир последен поздрав.
Когато флотът започна да изчезва зад остров Капри, дойдоха да известят че обедът е сервиран, и тъй като нищо повече не го държеше на укреплението, Николино бързо слезе, за да не изстинат блюдата, които ставаха все повече и все по-изискани.
Същата вечер комендантът, обезпокоен за душевното състояние на пленника си след бурните преживявания през деня, се спусна в тъмницата му и го завари пред бутилка сиракузко вино. Пленникът изглеждаше силно развълнуван, погледът му беше замечтан, а очите — влажни.
Той меланхолично протегна ръка на коменданта, наля му чаша вино и се чукна с него, като поклати глава. След като пресуши чашата си, каза:
— Помислете си само! С подобен нектар Александър VI е тровил своите гости! Този Борджия трябва да е бил голям мошеник!
И, отстъпвайки пред вълнението, предизвикано от тези исторически спомени, Николино положи глава на масата и заспа.
IX
КАКВО ОЧАКВАШЕ КОМЕНДАНТЪТ НА ЗАМЪКА
Няма да се връщаме към събитията, които вече преминаха пред очите ни. Ще кажем само, че от стените на замъка, благодарение на превъзходния далекоглед на коменданта, Николино виждаше всичко, което ставаше по улиците на Неапол. Колкото до събитията, които не можеха да се видят, то комендантът Бранди, станал истински приятел на пленника си, му разказваше за тях толкова добросъвестно, колкото префектът на полицията, докладващ пред по-голямо началство.
От височината на укрепленията Николино видя също страшното и ужасяващо зрелище на опожарения флот, узна за примирието в Спаранизе, проследи пристигането на каретите с френските офицери, дошли да получат контрибуциите, и научи на следния ден с каква монета им бяха платили. Най-после стана свидетел на всички перипетии около оттеглянето на кралския наместник, като се почне от назначаването на Молитерно за диктатор до публичното им покаяние с херцог Рока Романа. Всички тези събития изглеждаха неразбираеми за обикновения наблюдател, но обясненията на коменданта изясняваха техния смисъл и бяха за Николоно като нишката на Ариадна в лабиринта на политиката.
И така, да се върнем към двадесети януари. Тогава стана известно за окончателното нарушаване на примирието след срещата с княз Молитерно с френския генерал, за това, че в шест сутринта френските войски бяха вече срещу Неапол.
Това известие вбеси ладзароните забравяйки всяка военна дисциплина, те сами си избраха предводители — Микеле и Палиукела, крещейки, че не искат и да знаят за други началници. После, като се присъединиха към войниците и офицерите, завърнали се от Ливорно с генерал Назели, започнаха де подреждат оръдията в Поджореале, Каподикино и Каподимонте. Други ладзарони бяха разположени при Капуанската порта, на улича Маринела, на площад Пиние и всички пунктове, от където можеха да очакват нападение на французите. През този ден, когато Неапол се готвеше за отбрана, въпреки отчаяните усилия на Микеле и Палиукела, грабежите, пожарите и убийствата достигнаха невиждани размери.
От крепостните стени на замъка Сан Елмо Николино с ужас наблюдаваше извършващите се престъпления. Той се учудваше, че партията на републиканците не предприема никакви мерки против подобни зверства и се питаше, дали комитетът на републиканците не е доведен до толкова жалко състояние и е позволил на ладзароните да станат господари в града, след като не опитваше да сложи край на всички тези безчинство.
Непрекъснат вопъл се разнасяше из различните квартали на града и се издигаше до височината на крепостта Сан Елмо. Кълбета дим се издигаха над скупчените къщи и, разнасяни от сирокото, надвисваха над града като гъста пелена. Убийствата, започнали на улицата, продължаваха по стълбите и завършваха върху терасите на дворците, на разстояние почти един изстрел от часовите. Роберто Бранди обходи всички врати и подземни изходи на замъка, където удвои караула и даде заповед да се стреля по всеки, който се яви в крепостта, бил той ладзарони, или републиканец. Той провеждаше, видимо с враждебни намерения, някакъв свой таен план.
Кралското знаме продължаваше да се развява над стените на крепостта, въпреки отпътуването на краля. Това знаме, в знак на вярност към монарха, радваше очите на ладзароните. С далекоглед в ръка Николино напразно търсеше по улиците на Неапол познати нему лица. Беше известно, че Молитерно още не се е върнал в града, Рока Романа се криеше, Мантоне, Скипани, Чирило и Веласко изчакваха.
В два след обяд стана смяна на караула; в крепостта часовите са сменяха през два часа.
На Николино му се стори, че часовоят, който беше най-близо до него, му кимна с глава. Той не даде вид, че е забелязал това, но след няколко секунди отново погледна към него.
Този път нямаше място за съмнение. Знакът беше още по-очевиден, тъй като другите трима часови бяха устремили поглед — едните към хоризонта, по посока на Капуа, от където се очакваха французите, другият — към Неапол, който беше предаден на огън и меч, и не обръщаха внимание на четвъртия часовой и пленника.
И така, Николино безпрепятствено можа да се доближи до караулния и премина само на крачка от него.
— Днес на обяд разгледайте внимателно хляба си, — подхвърли му човекът.
Николино потръпна и продължи разходката си. Първото му чувство беше страх: помисли си, че искат да
