— Готов съм да се обзаложа.
— Скъпи ми коменданте! Една млада и красива жена не може да бъде неприятна за пленник, прекарал шест седмици в единична килия, та дори и да идва от страна на самия дявол.
— В такъв случай, ако тази дама дойде отново…
— Ще я пуснете, дявол да го вземе!
— Радвам се да го чуя. Не зная защо, но ми се струва, че тя ще дойде тази вечер.
— Коменданте, вие сте очарователен! Речта ви е изпълнена с вдъхновение и фантазия. Но, разбирате, дори да сте най-остроумният човек в Неапол…
— Бихте предпочели да говорите не с мен, а с тази непозната? Така да бъде! Аз съм добър човек и нямам амбиции. Само не забравяйте едно, по-точно две неща.
— Какви?
— Първо, ако до сега не съм пускал тази дама, то е защото съм се боял, че посещението й може да ви бъде неприятно, и второ, ако днес я пусна, то ще е само защото ме уверявате, че това ще ви достави удоволствие.
— Но разбира се! Уверявам ви, скъпи коменданте. Доволен ли сте?
— Напълно. Нищо не може да ме удовлетвори повече, от възможността да оказвам малки услуги на моите затворници!
— Да, само че не бързате много!
— Господин херцог, знаете пословицата: „всичко идва навреме при този, който умее да чака“.
И като се изправи с най-любезна усмивка, комендантът се поклони на Николино и излезе.
Пленникът го изпрати с поглед, питайки се, какви и необикновени събития се могли да го случат след вчерашната сутрин, та неговият съдия и тъмничар да променят толкова рязко поведението си. Той още не беше успял да стигне до някакъв удовлетворителен отговор, когато вратата на килията му се отвори и вътре влезе забулена дама. Тя се огледа, повдигна воала си и се хвърли в обятията му.
VIII
ДИПЛОМАТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО НА КОМЕНДАНТА НА ЗАМЪКА САН ЕЛМО
Както и предполагаше Николино Карачиоло, това беше маркиза Сан Клементе.
Рискувайки да загуби положението си в двора и милостта на кралицата, която впрочем, не й беше казала нищо за случилото се и изобщо не беше изменила отношенията си към нея, маркиза Сан Клементе вече два пъти идваше в замъка Сан Елмо и се опитваше да види Николино.
Комендантът беше неумолим: молбите не можеха да го трогнат, предложените хиляда дуката не го съблазняваха. А комендантът Бранди съвсем не беше безупречно честен. Просто беше достатъчно силен в аритметиката, за да пресметне, че мястото, което му носеше десет — дванадесет хиляди дуката ежегодно, не трябва да бъде рисковано само за хиляда.
И наистина, макар заплатата му да беше едва хиляда и петстотин дуката, той трябваше също да храни затворниците, а арестите в Неапол не преставаха, — затова, подобно на господин Делоне, комендантът на Бастилията, (който при заплата от дванадесет хиляди франка, имаше сто и петдесет хиляди ливри доход), Роберто Бранди, чиято заплата се равняваше на пет — шест хиляди франка, измъкваше четиринадесет, дори петнадесет хиляди франка доход.
Това обясняваше неговата неподкупност. Като получи не девети декември известието за връщането на краля, поражението на неаполитанците и похода на френската армия срещу Неапол, той отиде по-далеч от маркиз Вани, който се беше побоял да направи от Николино свой ожесточен враг. Роберто Бранди реши да превърне Николино не само в приятел, но и в покровител. С такава цел той се опита, както видяхме, да посее в сърцето на пленника си семето, преди той да се досети за намеренията му, семето, което тъй рядко дава кълнове и още по рядко плодове — благодарността.
Макар Николино Карачиоло да беше неаполитанец само наполовина, защото по майка беше французин, той не беше толкова наивен, че да не може да си обясни промяната в отношението на коменданта. Това не беше внезапно възникнала симпатия. Ние вече казахме, че той се питаше какво необичайни събития са могли да предизвикат тази промяна. Маркизата, след като му разказа за катастрофата в Рим и за предстоящото отпътуване на кралското семейство за Палермо, му съобщи всичко, което той искаше да знае. Не е необходима да споменаваме, че Николино беше умен човек. Той реши да извлече възможно най голяма полза от създалото се положение, привличайки постепенно Бранди на своя страна. Беше очевидно, че в бъдеще, дори и сега ще бъде изгодно да се сключи съглашение между коменданта на крепостта и републиканците. До сега всички стъпки за сближаване бяха дело само на коменданта, а Николино, от своя страна, не предприемаше нищо.
Въпреки, че упоритите настоявания на маркиза Сан Клементе па проникне при него най-после се увенчаха с успех, което почти не оставяше у Николино никакво съмнение за нейната преданост, колкото и скептичен за беше той, все пак, нещо го държеше нащрек. Може би се боеше, че я следят и, ако й даде поръчение за приятелите си, би могъл да го компрометира, а заедно с тях и самата маркиза. Николино посвети двата часа на срещата единствено на любовта.
Любовниците се разделиха, очаровани един от друг и влюбени както никога до сега. Маркиза Сан Клементе обеща на Николино, че ще прекарва с него всички вечери свободни от дежурство при кралицата. Поискаха разрешение от Роберто Бранди и тъй като от негова страна нямаше възражения, решиха да преведат плана си в изпълнение.
За коменданта не беше тайна, че дамата с воала беше маркиза Сан Клементе, една от най- приближените на кралицата придворни дами. Сметката му беше проста: балансирайки между двете партии, да се издигне благодарение на Николино, ако напротив, републиканците победят.
Дните минаваха. Плановете за съпротива от страна на краля се смениха от плановете на кралицата. Нищо не беше се изменило в положението на Николино, ако не смятаме грижите на коменданта, които постоянно нарастваха: Сега му даваха бял хляб, три блюда за закуска, пет на обяд, френско вино по избор и освен това, му разрешаваха два пъти на ден да се разхожда по укрепленията, при условие, че няма да скача от тях. Положението на Николино не му се струваше толкова отчаяно, особено след изчезването на прокурора и посещенията на маркизата, за да търси изход чрез самоубийство. Затова той на чака дълго да го молят и даде думата си на коменданта, след което можеше да се разхожда по стените за свое удоволствие.
Маркизата удържа думата си и поради безразличието на стражата към поведението на пленника и предпазните мерки, които тя вземаше при срещите си с него, нищо не предизвикваше тревога. От нея Николино узнаваше всички придворни новини. Той познаваше краля и никога не повярва сериозно на обещанията му за съпротива, и тъй като маркиза Сан Клементо беше от групата, която трябваше да последва двора в Палермо, той узна истината между седем и осем вечерта на същия този ден 21 декември — с други думи, три часа преди бягството на кралското семейство.
Маркизата не знаеше кой точно трябва да пътува. Тя беше получила заповед да се яви към десет вечерта в апартаментите на кралицата; там щяха да й съобщят за взетото решение. Но маркизата не се съмняваше, че решението ще бъде бягство от Неапол.
И така, тя дойде да се прости с Николино. Това прощаване с нищо не я обвързваше: ако останеше в Неапол, отношенията им можеха да бъдат възобновени.
Те много плакаха, клеха се във вечна любов и повикаха коменданта, който обеща да предава на Николино писмата от маркизата, ако бъдат адресирани до него самия, и да препраща писмата от Николино до маркизата, при условие, че предварително ги чете. После, след като всичко беше уговорено, той каза няколко подходящи за случая печални думи, все пак достатъчно успокоителни за любовниците, за да не се безпокоят много един за друг.
О! Колко очарователни са леките връзки и благоразумните страсти! Като чайки при буря, те само навлажняват краищата на крилете си в гребените на морските върни; вятърът ги отнася със себе си и, опитвайки да се борят, те му отстъпват с усмивка през сълзи; прибрали грациозно крила, те му позволяват да ги отвлече, както Океанидите на Флаксман.
Това събуди у Николино небивал апетит. Той вечеря толкова обилно, че ужаси тьмничаря си и го накара да пие с него за здравето на маркизата. Тъмничарят протестира срещу такова насилие, но пи.
Несъмнено, мъката дълго не даваше на Николино покой. Когато комендантът влезе при пленника си
