вечерта Рока Романа се яви при Молитерно сам, но му обясни, че двадесет негови приятели са готови да се явят във всеки час, който им бъде определен.
Молитерно веднага върна херцога в Неапол, като го помоли да бъде заедно с приятелите си в полунощ на площада пред манастира Света Троица, където обеща да се присъедини към тях. До това време всички те трябваше да съберат колкото се може повече слуги и всички добре да се въоръжат.
Паролата щеше да бъде — „Родина и Свобода“. Херцогът не трябваше да върши нищо. Молитерно поемаше цялата отговорност.
Рока Романа трябваше само да предаде заповедта и веднага да се върне. В отсъствие на двамата ръководители с работата трябваше да се заеме Мантоне, който също беше предупреден.
В десет вечерта, подчинявайки се на получената заповед, кардиналът — архиепископ заповяда да ударят едновременно всички камбани.
Като чуха този неочакван звън, оглушителния грохот на метала, напомнящ полета на огромно ято бронзокрили птици, ладзароните се учудиха, спряха се и прекратиха разрушенията си. Едни, мислейки, че това е признак на ликуване, казваха, че французите са избягали: другите, напротив, смятаха, че врагът е нападнал града и сега ги вдигат на оръжие. Но и едните и другите се спуснаха към катедралата.
Те завариха кардинала в пълно архиерейско одеяние, обкръжен от клира си в църквата, осветена от хиляди свещи. Главата и съдът с кръвта на светията бяха положени на олтара.
Известно ни е почитанието, с което неаполитанците се отнасят към светите мощи на покровителя на града им. Като видяха тези реликви, изиграли, може би, по-голяма роля в политиката, отколкото в религията, най-пламенните започнаха да се успокояват, и, падайки на колене, започнаха да се молят. Молеха се тези, които бяха успели да проникнат в катедралата, и другите, на които това не беше се удало, и трябваше да останат на улицата.
Процесията, начело с кардинала — епископ, се готвеше да излезе от храма и да обиколи града.
В този момент отдясно и отляво на прелата се появиха, като изразители на народната мъка, княз Молитерно и херцог Рока Романа, облечени в траур, боси, със сълзи на очите. Народът, виждайки изведнъж двамата най-знатни благородници на Неапол, обвинени в измяна, облечени в одеждите на покаяници и призовавайки божия гняв върху французите, престана да ги счита за изменници и можеше само да се смири пред Божията воля и заедно с тях да му поднесе молитвите си. Целият народ тръгна след светите мощи, носени от архиепископа, премина с процесията целия град и се върна обратно в катедралата.
Тогава Молитерно се качи на амвона и се обърна към тълпата с реч. Той каза, че Сан Дженаро, небесният покровител на града им, няма да допусне градът да премине в ръцете на французите; после призова всички да се върнат в къщи, да си отдъхнат от вълненията на деня и да се подкрепят със сън, за да могат тези, които искат да се сражават, да се явят тук на разсъмване с оръжие в ръка.
Най-накрая архиепископът благослови всички събрали се и, тръгвайки си за в къщи, всеки повтаряше в ума си произнесените от него думи: „Ние имаме само две ръце, както и французите. Но Сан Дженаро е на наша страна“.
Катедралата опустя. Улиците бяха безлюдни. Молитерно и Рока Романа взеха оръжието си, което бяха оставили в ризницата, и през нощния мрак стигнаха до площада Света Троица, където ги очакваха техните съратници.
Там бяха Мантоне, Веласко, Скипане и тридесет или четиридесет патриоти.
Ставаше дума да се завладее крепостта Сан Елмо, където, както си спомняме, беше затворен Николино Карачиоло. Рока Романа, който се безпокоеше за съдбата на брат си, а другите — за съдбата на приятеля си, решиха да го освободят. Но за това трябваше да извършат твърде рисковано начинание. Избегнал толкова щастливо мъченията, определени му от Вани, Николино не можеше да се надява на милост, ако ладзароните завладееха замъка, единственият, който те още не бяха атакували, поради неговата непристъпност.
Молитерно, по време на двадесет и четири часовата си диктатура, не се реши да освободи Николино, от страх, че ладзароните ще го обвинят в измяна, но изпрати в гарнизона на крепостта трима — четирима верни приятели. Чрез един от тези хора той узна паролата на замъка Сан Елмо за нощта на двадесети срещу двадесет и първи януари. Тя беше: „Партенопея и Позилипо.“
Ето какво беше намислил Молитерно: да изпрати свой патрул със заповеди до коменданта на крепостта, а после да нахлуе в цитаделата и да я завладее.
За жалост, Молитерно, Рока Романа, Мантоне, Веласко и Скипани бяха твърде добре известни, за да поемат командуването на малкия отряд. Бяха принудени да отстъпят тази роля на човек от народа. Но той, слабо запознат с военните обичаи, вместо да произнесе думата „Партенопея“, каза „Неапол“, мислейки, че това няма значение. Часовоят разбра измамата и вдигна тревога. Отрядът беше посрещнат с пушечен огън и три оръдейни залпа, които, за щастие, не нанесоха никаква вреда на нападателите.
Този неуспех имаше значителни последици: първо Николино Карачиоло не беше освободен, и второ, на генерал Шампионе не беше даден обещаният от републиканците сигнал. И действително, Шампионе беше обещал на републиканците да се придвижи на двадесет и първи януари през деня съвсем близо до Неапол, а те, от своя страна обещаха, че знак за съюза им ще бъде трицветното френско знаме, развято над крепостта Сан Елмо.
Нощната им атака не успя, и те не удържаха думата, дадена на Шампионе.
Молитерно и Рока Романа, които искаха просто да освободят Николино Карачиоло и бяха само съюзници, а не съмишленици на републиканците, не знаеха за тайната им договореност.
Затова, можем да си представим колко голямо беше учудването на едните и другите, когато, на двадесет и първи януари сутринта, видяха как трицветното френско знаме се полюшва над кулите на замъка.
Сега ще разкажем на читателя как стана тази неочаквана замяна и по какво причини стана това.
VII
ТЪМНИЧАРЯТ, КОЙТО СТАНА ХУМАНЕН
Нека си спомним, че след бележката, която Роберто Бранди, комендантът на крепостта Сан Елмо, предаде на прокурора Вани, злодеят спря приготовленията за изтезания и заповяда да отведат Николино Карачиоло в килия N 3 в подземията.
Роберто Бранди не знаеше съдържанието на писмото, изпратено на Вани от княз Кастелчикала; но по измененото изражение на лицето и по внезапната бледност на прокурора, а също по заповедта да отведат Николино обратно в тъмницата и бързината, с която излезе от залата за мъчения, комендантът лесно се досети, че известията бяха извънредно важни.
Към четири след обед той, като всички, узна от прокламацията на абат Пронио, завръщането на краля в Казерта и вечерта, от височината на кулата си, наблюдавайки триумфа на краля и се любуваше на последвалите илюминации.
Връщането на краля не направи на Бранди толкова силно впечатление, както на Вани, но даде богата храна на въображението му.
Той реше, че Вани се е отказал да измъчва Николино от страх пред французите, и че той самият също може да има неприятности заради факта, че държи Николино в тъмницата.
И той се замисли за това, че щом пристигането на французите в Неапол вече не невъзможно, не би му навредило да превърне пленника си в свой приятел.
Към пет вечерта, тоест, когато кралят влизаше през Капуанската порта, комендантът на крепостта отвори килията на Николино и, като се приближи към него, му каза с вежливост, която впрочем, не го напусна до края.
— Господин Херцог, чух как вчера се оплаквахте на господин прокурора от скука, поради липсата на книги.
— Вярно е, господине, оплаквах се, — отвърна Николино с неизменната си веселост. — Когато се наслаждавах на свободата, аз бях по-скоро пойна птичка, пеех като чучулига или си подсвирквах като дрозд и съвсем не претендирах за дълбокомислието на совата. Но щом попаднах в клетка, то, кълна ви се, много повече предпочитам да беседвам с книгата, отколкото с моя пазач, който има навика всеки път, когато се обръщам към него с някакъв пространен въпрос, да отговаря само с „да“ или „не“, а понякога и да мълчи като риба.
— Е, господин херцог, за мен ще е чест да ви пратя няколко книги. И ако благоволите да кажете какво
