на Неапол.
От височината на крепостните стени Николино Карачиоло следеше хода на сраженията от 21, 22 и 23 януари и в минутата, когато получи възможност да се притече на помощ на французите, не пропусна да го стори пред очите на всички.
Какво беше учудването му, когато видя, че ладзароните, макар и никой да не мислеше да ги преследва, изоставиха позициите си и в безпорядък, на тълпи се втурнаха към града.
След миг всичко му стана ясно. По бързината, с която поваляха часовите, шмугвайки се във вратите, стрелкаха се по прозорците на всички етажи, изскачаха на балконите, той разбра, че в часовете на затишие, за да не губят време, воюващите се бяха превърнали в грабители. И тъй като не знаеше, че разграбването на двореца ставаше по инициатива на френския главнокомандуващ, той изпрати в тълпата три оръдейни снаряда, които убиха седемнадесет човека, сред тях и един свещеник, и отчупиха крака на мраморния великан, древно изваяние на Юпитер, който украсяваше площада пред двореца.
До каква степен жаждата за грабеж беше завладяла тълпата и притъпила в нея всички останали чувства? Ще приведем сега два факта, взети от хиляди подобни. Те ще ни дадат представа за променливото настроение на този народ, който току-що беше проявил чудеса от мъжество, защитавайки своя град.
Адютант Вилньов, който продължаваше да държи Новия замък, изпрати един лейтенант, с патрул от десетина човека и му заповяда да си пробие път през обезумялата тълпа и да стигне до улица Толедо, където да се свърже с френските аванпостове.
Пред отряда вървяха няколко патриоти-ладзарони, които от време на време крещяха: „Да живеят французите! Да живее свободата!“ При тези викове един моряк от Санта Лучия, яростен привърженик на Бурбоните — моряците от Санта Лучия и досега са изцяло на тяхна страна, — извика: „Да живее кралят!“ Тъй като този вик можеше да има нежелателен отзвук и да послужи за разправа с целия отряд, лейтенантът хвана матроса за яката и като го държеше на разстояние една протегната ръка изкомандва: „Огън!“
Матросът падна, разстрелян, в най-гъстата част на тълпата, но ладзароните, погълнати от други грижи, не мислеха нито за защита, нито за отмъщение.
Вторият случай беше с един дворцов слуга, който беше имал неблагоразумието да излезе от двореца в ливрея, обшита със златни галони. Народът веднага я смъкна от гърба му и я разкъса на парчета, за да свали после златото, макар тази ливрея да принадлежеше на краля.
В същото време, когато от слугата на крал Фердинанд смъкваха ливреята, за да откъснат златните галони, генерал Келерман, спуснал се с отряда си от около триста човека откъм Мержелина, излезе през Санта Лучия на площада на Замъка.
Но преди да пристигне тук, той се спря пред църквата Санта Мария ди Порто Салво и попита за дон Микеланжело Чиконе.
Ще напомним, че това беше същият свещеник-патриот, когото Чирило беше повикал за да даде последно причастие на сбира, ранен от Салвато през нощта на 22 срещу 23 септември и умрял сутринта на 23 септември в къщата при Лъвския фонтан, където го бяха пренесли. Келерман имаше писмо от Чирило, който се обръщаше към патриотизма на достойния свещенослужител и го призоваваше да се присъедини към французите.
Дон Микеланжело Чиконе не се колеба дълго: той веднага тръгна след Келерман.
По пладне ладзароните хвърлиха оръжието и Шампионе влезе в града като победител.
Търговците, буржоата, мирната част от населението, която не беше участвала в битките, като не чуваха повече пушечни изстрели, нито стонове на умиращи, започнаха плахо да отварят вратите и прозорците на магазините и къщите си. Самият вид на генерала вече обещаваше спокойствие. Той яздеше в обкръжението на хора, чийто талант и мъжество бяха заслужили уважението на целия Неапол. Това бяха: Бафи, Поерио, Пагано, Куоко, Логотета, Карло Лауберг, Басел, Фазуло, Молитерно, Рока Романа, Еторе Карафа, Чирило, Мантоне Скипани. Денят на отплатата беше настъпил най-после за всички хора, преминали от деспотизма към неговото преследване и от преследването на деспотизма към свободата. Като забеляза, че една от вратите се отваря, генералът се приближи и направи опит да убеди тези, които се бяха осмелили да излязат на прага, — той говореше на италиански, — че всички беди са вече свършили, че той е дошъл, за да донесе мир, да сложи край на войната и да замени тиранията със свобода. Тогава, като огледаха пътя, по който беше минал генералът и като се убедиха, че спокойствието се е възцарило там, където преди броени минути французи и ладзарони се бяха сражавали на живот и смърт, неаполитанците окончателно се успокоиха, и цялото това население от средното съсловие, с други думи буржоазията, която беше силата и богатството на Неапол, като се украси с трицветни кокарди, започна весело да изпълва улиците, размахвайки кърпички и крещейки: „Да живеят французите! Да живее свободата! Да живее Републиката!“ Тълпата се предаваше на тази пламенна радост, която завладява хората, потопили се вече в мрачната бездна на смъртта и изведнъж, по някакво чудо, завърнали се отново към живота и светлината.
И наистина, ако французите се бяха забавили още едно денонощие, кой знае какво би станало с патриотите, все още останали живи, и с оцелелите домове!
В два часа след обед Рока Романа и Молитерно, утвърдени като народни вождове, издадоха указ за отваряне на магазините.
В този указ беше посочена датата: ден втори от I година на Партенопейската република.
Шампионе с тревога забеляза, че към него се бяха присъединили само буржоазията и благородниците, а народът стоеше настрана. Тогава той реши на другия ден да предприеме отчаяно начинание.
Шампионе прекрасно знаеше, че ако успее да привлече Сан Дженаро в своя лагер, целият неаполитански народ ще го последва.
Той изпрати съобщение на Салвато. Салвато, който охраняваше катедралата, — с други думи, най- важният пункт в града, — беше получил нареждане в никакъв случай да не напуска поста си без заповед от самия генерал.
Съобщението, изпратено до младия патриот, му нараждаше да се свърже с монасите, като ги помоли да изнесат на другия ден за поклонение светите мощи, с надеждата, че Сан Дженаро, когото французите дълбоко почитаха, ще благоволи да сътвори някое чудо в тяхна полза.
Монасите се намираха между два огъня.
Ако Сан Дженаро стореше чудото си, те биха се компрометирали пред кралския двор. Ако ли не, щяха да си навлекат гнева на френския главнокомандуващ.
Монасите решиха да увъртат и отговориха, че по това време Сан Дженаро няма навика да върши чудеса и те силно се съмняват, че прославеният светия ще се съгласи, дори и за французите, да измени привичките си.
Салвато предаде на Шампионе отговора на монасите чрез Микеле.
Но Шампионе на свой ред отвърна, че това е работа на светията, а не тяхна, че никой не може да предугади намеренията на Сан Дженаро, и че той познава един свещеник, към когото светията едва ли ще остане безучастен.
Монасите отвърнаха, че щом Шампионе непременно иска това, те ще изнесат светите мощи, но за нищо не отговарят.
Щом получи съгласието им, Шампионе заповяда да известят на населението, че на другия ден в катедралата ще бъдат изложени мощите на Сан Дженаро и че точно в десет и половина сутринта ще се извърши чудото на превръщането. Съсирените свята кръв щяха да се превърнат в течност.
Това беше странно известие и се стори съвсем невероятно на неаполитанците. Досега Сан Дженаро не беше правил нищо, което да го заподозре в съдействие на французите. За известно време, той, напротив, се държеше извънредно капризно. Например, преди началото на римската кампания, кралят самолично беше дошъл в катедралата, за да измоли от него поддръжка и покровителство, но Сан Дженаро, въпреки пламенните молби на Фердинанд, се заинати и отказа да извърши чудо; а това предвещаваше поражение.
Ако Сан Дженаро стореше за французите това, което беше отказал на неаполитанския крал, това щеше да означава, че убежденията му са се изменили и той е станал якобинец.
В четири след обед, като видя, че спокойствието в града се възстановява, Шампионе яхна коня си и помоли да го заведат на гроба на другия покровител на Неапол, към когото той изпитваше много по-голямо уважение, отколкото към Сан Дженаро. Това беше гробът на Публий Вергилий Марон, по-точно, останките от гробница, в която се пазеше, според археолозите, прахът на автора на „Енеида“.
