И Микеле с дълбоко разбиране, произтичащо от тройното чувство на почит, нежност и признателност, каквито изпитваше към Луиза, му разказа всичко, от напразния опит на младата жена да замине със съпруга си, до последните думи, откъснали се преди три дни от дълбините на сърцето й: „Ако срещнеш Салвато…“
Последните думи на Луиза и първите думи на Салвато биха могли да се изтълкуват така:
— Обичам го вечно!
— Боготворя я още по-предано!
Макар чувството на Микеле към Асунта да не достигаше по размерите си любовта на Салвато и Луиза, младият ладзарони можеше да оцени висините, които му бяха недостъпни. И в прилив на благодарност, опиянен от радостта от живота, която младостта изпитва след голяма опасност, Микеле разтълкува чувствата на Луиза с дълбока правдивост и такова красноречие, на каквото тя сама никога не би се осмелила, и от нейно име, въпреки че не беше му го поръчала, той двадесет пъти повтори това, което Салвато не се уморяваше да слуша, — че Луиза го обича.
Микеле говореше, а Салвато слушаше — така те прекарваха времето си, докато Луиза, подобно на сестра Ана, тревожно гледаше пътя от Кияйи, с надеждата да види някого.
XVIII
ОБЕТЪТ НА МИКЕЛЕ
Нощта тихо се спусна над земята. Докато още оставаше надеждата да различи нещо в здрача, Луиза не откъсваше очи от прозореца. Само от време на време погледът й се вдигаше към небето, като че ли питаше Господа, не е ли при него този, когото тя напразно търсеше на земята.
Около осем часа й се стори, че зърна в тъмното човек, кой-го приличаше на Микеле. Този човек се спря до вратичката към градината. Но преди да успее да почука, Луиза извика: „Микеле!“ — и сянката отвърна: „Сестричке!“
Той се хвърли но посока на гласа, и тъй като прозорецът беше само на осем или десет фута от земята, по грапавините на камъните в стената бързо се изкатери на балкона и през прозореца скочи в столовата.
При първия звук от устата на Микеле и при първия поглед към него, Луиза разбра, че няма от какво да се опасява — толкова спокойно и радостно беше лицето на младия човек. Но най-много я порази необикновения костюм на млечния й брат.
Той носеше шапка, напомняща улански кивер, украсена с пера; тялото му беше покрито с къс небесносин мундир, със златни галони на гърдите и златни маншети на ръкавите; от лявото рамо висеше червен долман, който не отстъпваше по богатство на мундира. Сиви панталони със златен ширит довършваха костюма му, който изглеждаше още по-внушителен благодарение на огромната сабя, получена в дар от Салвато, която, трябва да бъдем справедливи към владетели й, не беше бездействала през последните три дни.
Това беше униформата на полковник от народната армия, която главнокомандуващият беше побързал да изпрати на ладзароните, като узна за предаността му към Салвато.
Микеле веднага се преоблече и без да казва на Салвато нито дума за причината на исканата от него милост, го помоли за един час отпуск и веднага получи разрешение.
Той за миг се озова в дома на Асунта, където появяването му в такъв час и такъв костюм изуми на само младата девойка, но също стария Басо Томео и тримата му синове, двама от които превързваха раните си в ъгъла. Микеле се спусна към шкафа, избра най-красивия костюм на любимата си и, като го сгъна, го пъхна под мишницата си. После, като й обеща да се върне на другата сутрин, изчезна с няколко скока, изговаряйки високо няколко неясни фрази, за които спокойно би могъл да бъде провъзгласен за глупак, ако този прякор отдавна вече не украсяваше името му.
Разстоянието от Маринела до Мерджелина не беше малко, трябваше да се пресече целия Неапол, но Микеле така добре познаваше проходи и улички, които биха могли да съкратят пътя му, че успя да стигне до Луиза само за четвърт час и ние видяхме как, за да съкрати още повече разстоянието, той скочи през прозореца, вместо да влезе през вратата.
— Преди всичко, — възкликна Микеле като скочи в стаята, — знай; той е жив, здрав, не е ранен и те обича като побъркан!
Луиза извика от радост. После, обхваната от нежност към млечния си брат, с която се смесваше щастието от донесените вести, тя го прегърна, притисна го до сърцето си и прошепна:
— Микеле! Скъпи Микеле! Колко се радвам да те видя!
— Да, наистина можеш да се радваш. Ние с тебе можеше изобщо да не се видим. Ако не беше той, щяха да ме разстрелят.
— Ако не беше той… — повтори Луиза, макар прекрасно да разбираше за кого става дума. — Кой е той?
— Той, дявол да го вземе! Кой друг, ако не сеньор Салвато, можеше да им попречи да ме разстрелят? Кой друг би се обезпокоил, че няколко куршума могат да надупчат бедния ладзарони? А той долетя и каза: „Това е Микеле! Той ми спаси живота и ви моля да го помилвате“. После ме прегърна, целуна ме като брат и техният главнокомандуващ ми даде чин полковник, а това доста ме приближава към бесилката, скъпа сестричке!
После, като видя, че млечната му сестра не може да го разбере, добави:
— Но работата не е в това. В момента, когато щяха да ме разстрелят, дадох обет, в който участваш и ти.
— Аз?
— Да, ти. Дадох обет, че ако остана жив… А за това, повярвай, имаше толкова малка надежда… дадох обет, че в този ден заедно с тебе, сестричке, ще отида да се помоля на Сан Дженаро. Значи, нямаме време за губене и за да не се учудват хората, че такава знатна дама като тебе се мъкне по улиците на Неапол под ръка с Микеле-Глупака, макар че той сега е полковник, донесох ти рокля, в която няма да те познаят. Ето!
И той хвърли в краката на Луиза пакета с дрехите на Асунта.
Луиза разбираше все по-малко; но тайният инстинкт й подсказваше, че във всичко това се крие някакво радостно преживяване за нейното, изведнъж разтуптяло се сърце. Тя не знаеше какво щеше да е то, а може би и не искаше да проникне в тайнственото предложение на Микеле, за да не се почувствува принудена да откаже.
— Добре. — каза Луиза. — Да вървим. Да вървим, щом си дал обет бедни ми Микеле. И щом смяташ, че дължиш живота си на този обет, то трябва да го изпълниш, иначе може да се случи нещастие. Освен това, никога, уверявам те, не съм била толкова настроена за молитва, както сега. Но… — добави тя плахо.
— Но какво?
— Помниш, че той ме беше помолил да оставям отворен прозореца към уличката, а също и вратата на стаята му.
— Е, — каза Микеле, — прозорецът и вратата отворени ли са?
— Да. Представи си, какво може да си помисли той, ако ги намери затворени?
— Това наистина много би го огорчило, кълна ти се. Но, за нещастие, от както сеньор Салвато се излекува, той вече не е свободен, и тази нощ е дежурен, и тъй като не може да напусне поста си до единадесет сутринта, да затворим всички прозорци и врати и да се отправим към Сан Дженаро.
— Да вървим, — въздъхна Луиза, отнасяйки в стаята дрехите на Асунта, докато Микеле отиде да затвори вратите и прозорците.
Когато влизаше в стаята с прозорци към уличката, Микеле забеляза някаква сянка, която се плъзна към най-тъмния ъгъл. Тъй като зад това можеха да се крият лоши намерения, той закрачи напред с протегнати ръце.
Като видя, че е открита, сянката също пристъпи и каза:
— Това съм аз, Микеле. Тук съм по разпореждане на госпожата.
Микеле позна гласа на Джованина и тъй като всичко изглеждаше твърде правдоподобно, забрави безпокойството си и започна да затваря прозорците.
— Ако дойде сеньор Салвато? — попита Джованина.
