— Няма да дойде, — отвърна Микеле.
— Да не се е случило нещастие? — попита девойката с тон, който издаваше нещо повече от обикновен интерес. Тя разбра своята непредпазливост и веднага добави: — Ако е така, трябва да съобщим на госпожата, колкото се може по-внимателно.
— Госпожата знае всичко, което трябва: със сеньор Салвато не се е случило нищо лошо; той просто ще остане там, където се намира в момента, до утре сутринта.
В този момент се чу гласът на Луиза, която викаше камериерката си.
Джованина, замислена и намръщена, бавно тръгна към господарката си докато Микеле, който беше привикнал към странностите на младата девойка и даже не се стараеше да си ги обясни, продължаваше да затваря прозорците и вратите, които Луиза поне двадесет пъти беше обещавала в себе си да не отваря и все пак, през последните три денонощия държеше широко разтворени.
Когато Микеле се върна в столовата, Луиза вече беше приключила с тоалета си. Ладзароните извика от учудване: никога още неговата млечна сестра не му беше изглеждала толкова красива.
Джованина от своя страна гледаше господарката си с някакъв странен поглед: в него имаше скрита завист. Тя прощаваше на Луиза красотата й в одеждите на знатна дама; но дъщерята на народа не можеше да й прости, че тя беше прелестна дори в дреха от простолюдието.
Колкото до Микеле, той се възхищаваше от Луиза чистосърдечно и наивно и, без да се досеща, че всяка негова похвала е като удар с нож в сърцето на камериерката, не преставаше да повтаря възторжено:
— Не, виж, Джованина! Колко е красива!
И действително, Луиза цялата сияеше, не само от красота, но и от щастие.
След толкова дни на мъка и страдание чувството, с което се беше борила толкова дълго, взе връх. Тя за първи път обичаше Салвато, без да мисли и съжалява, почти без угризение на съвестта.
Нима не беше направила всичко, което беше по силите й, за да избегне тази любов? И не беше ли прикована тук, в Неапол, от самата съдба, която й беше попречила да последва мъжа си. Или искрено вярващото сърце, като това на Луиза, не може да повярва в съдбата? Ако съдбата не беше я задържала, значи, беше самото провидение. А щом такава е волята на провидението, защо да се бои от щастието, което беше благословил сам Бог!
И тя радостно каза на своя млечен брат:
— Чакам, Микеле. Виждаш, че съм готова!
После първа се спусна по стълбата.
Джованина не успя да се сдържи и хвана Микеле за ръкава.
— Къде отива синьората? — попита тя.
— Да благодари на Сан Дженаро за това, че е благоволил да спаси днес живота на скромния му слуга, — отвърна ладзароните, като бързаше да догони младата жена и да й предложи ръката си.
Откъм Мерджелина, където нямаше никакви боеве, Неапол представляваше твърде мирно зрелище. Улица Кияйи беше осветена по цялото протежение и френските патрули се разхождаха всред тълпата, която, радостна че беше избягнала опасността, заплашвала населението цели три дни, проявяваше възторга си при вида на републиканския мундир, като размахваше кърпички, подхвърляше шапките си и крещеше: „Да живее Френската република! Да живее Партенопейската република!“
И действително, въпреки че републиката в Неапол още не беше провъзгласена и щяха да я обявят на другия ден, всеки вече знаеше каква ще бъде формата на управление. На улица Толедо зрелището малко се помрачи. Оттук започваше редица от къщи, горящи, или ограбвани. Едни бяха вече само куп димящи развалини; други, без врати, без стъкла и прозорци, с търкалящи се пред фасадата парчета от разбити темели, навеждаха на мисълта, че тук са действали ладзароните и че грабежът е продължил поне няколко дни. Към няколкото пункта, определени за убитите и ранените, там, където по паветата се разливаха локви кръв, приближаваха каруци, натоварени с пясък и въоръжени хора го хвърляха с лопати, докато други, с гребла, го изравняваха, както това правят в Испания по време на корида, когато от арената изнасят трупове на бикове, коне, а понякога и хора.
На площад Меркатело зрелището стана още по-страшно. Пред Йезуитския колеж, на кръглия площад, бяха устроили походна болница и докато едни ладзарони пееха, песни против кралицата, палеха фойерверки и стреляха с оръдията във въздуха, други яростно разбиваха статуята на Фердинанд I, която стоеше под колонадата и вдигаха труповете.
Луиза с въздишка отвърна глава и продължи пътя си.
При Порта Алба беше струпана барикада, сега наполовина разрушена, а отпред, на ъгъла на улица Сан Пиетро а Майела, догаряше някакъв дворец и рухвайки под напора на дивата стихия, хвърляше в небето огнени снопове, неотстъпващи по ярост на фойерверките.
Треперейки, Луиза се притисна към Микеле. Страхът й, обаче се примесваше с друго, радостно чувство, причината за което тя не можеше да разбере. Само, колкото повече се приближаваше към старата църква, крачките й ставаха все по-леки. Сякаш ангелите, които бяха възнесли на небето Сан Дженаро, й даваха криле, за да литне по стълбите към църквата.
Микеле отведе Луиза в едно от най-тъмните кътчета на катедралата; той постави пред коленете й стол, постави друг до него и каза на млечната си сестра:
— Сега ще се върна.
И той изчезна.
Стори му се, че познава в офицера, който замечтано се облягаше на една от колоните, Салвато Палмиери. Микеле се приближи и разбра, че не беше се излъгал.
— Генерале, елате с мен, — каза Микеле. — ще видите нещо, което кълна се, ще ви достави радост!
— Нали знаеш, че не мога да оставя поста си.
— Но това е тук, в църквата!
— Е, щом е така… — отвърна снизходително младият човек и го последва.
Влязоха в катедралата и при светлината на кандилото, което осветяваше слабо малкото енориаши, дошли да прочетат вечерната си молитва, Микеле показа на Салвато една млада жена, която се молеше с целия плам на вярваща душа.
Салвато трепна.
— Виждате ли? — попита Микеле.
— Кого?
— Жената, която се моли толкова разпалено.
— Да, и какво?
— Това, мой генерале, че докато дежуря вместо вас, и то много усърдно, бъдете спокоен, отидете и коленичете до нея. Не знам защо, но ми се струва, че тя ще ви съобщи добри вести за моята сестричка Луиза.
Салвато изгледа Микеле учудено.
— Вървете, вървете — каза му ладзароните и леко го побутна.
Салвато се подчини, но преди да успее да коленичи до нея, тя са обърна при звука от стъпките му и го позна. Слаб вик, съобразен с величието на мястото, се откъсна от гърдите на двамата.
Като чу този вик, звънящ от неизразимо щастие, който показваше, че задачата му е изпълнена успешно, Микеле почувства такава огромна радост, че въпреки високия си чин и тържествената обстановка, която беше приглушила слетия в едно радостен възглас на двамата влюбени, той, като излезе от катедралата, изрази чувствата си с цял ред необуздани скокове, както беше сторил на излизане от дома на Асунта.
Ако съдим от гледна точка на нашия морал, то постъпката на Микеле, който имаше за цел да сближи двамата влюбени и изобщо не мислеше, че уреждайки щастието на едни, прави нещастен другиго, тази постъпка, разбира се, би ни се сторила необмислена и дори достойна за порицание. Но обикновеният неаполитанец не е толкова чувствителен и ако някой беше казал на Микеле, че сега е постъпил зле, той много би се учудил, тъй като беше уверен, че току-що е извършил най-прекрасната постъпка в живота си.
Вероятно, той би могъл да отговори, че устройвайки първата среща на влюбените в църква и въвеждайки я по този начин в рамките на строгата благопристойност, беше извисил тази среща насаме, която на всяко друго място би била подвластна единствено на случая.
