Но, в интерес на истината, трябва да кажем, че славният ни приятел дори не беше помислил за това.
XIX
САН ДЖЕНАРО, ПОКРОВИТЕЛЯТ НА НЕАПОЛ
Ние вече говорихме за това, какво въздействие имаше в Неапол обещанието на Шампионе, че на другия ден Сан Дженаро ще извърши чудо.
Шампионе поемаше голям риск. Ако чудото не се извършеше, щеше да му се наложи да усмирява втори бунт; ако пък светията се покажеше благосклонен, щеше да настъпи спокойствие и да бъде основана Партенопейската република.
За да обясним огромната популярност на Сан Дженаро, ще кажем с няколко думи, на какви заслуги се дължи тя.
Сан Дженаро не е обикновен светия, когото почитат навсякъде. Не му строят църкви, както на свети Петър и Павел, във всички страни. Сан Дженаро е местен светия, неаполитанец и патриот.
Сан Дженаро е живял през първите векове на християнството. Той е проповядвал словото Христово в края на III и началото на IV век и покръстил хиляди езичници. Както всички проповедници на истинската вяра, той си навлякъл гнева на императорите и бил подложен на мъчения през 305 година.
Принудени сме, за да обясним чудото на Сан Дженаро, да разкажем някои подробности за това мъченичество.
Превъзходството на Сан Дженаро над останалите светии, както говорят неаполитанците, е неоспоримо. И наистина, другите светии приживе и дори след смъртта си правят чудеса, които, оспорвани от философите, достигат до нас под формата на неясно, полудостоверно предание, докато чудото на Сан Дженаро, напротив, е живо и днес и се извършва два пъти всяка година, за слава на Неапол и за велик срам на всички безбожници.
Преди всичко гражданин, Сан Дженаро обича истински единствено родното си място и се грижи само за него.
Ако целият свят заплашваше да рухне върху Хорациевия мъдрец или ако се задаваше втори потоп, Сан Дженаро не би помръднал и пръста си. Но когато ноемврийските порои заплашват да удавят реколтата, когато августовските жеги пресушават водоемите в любимия край, Сан Дженаро обръща небето и земята, за да може през ноември да грее слънце, а през август да вали дъжд. Ако Сан Дженаро не беше го взел под особеното си покровителство, то вече десет века Неапол не би съществувал или би се смалил до едно градче от типа на Поцуоли и Байя. Наистина, няма друг град в света, който толкова често да е бил завоюван и да е попадал под чуждо иго. Но, благодарение на неуморимата дейност на патрона му, завоевателите си отиват, а Неапол остава.
Нормандците завладяха Неапол, но Сан Дженаро ги прогони. Зуавите завладяха Неапол, но и с тях се случи същото! След тях дойдоха анжуйците, но светецът не одобри и тях! Арагонците, на свой ред, завоюваха трона на Неапол, но Сан Дженаро ги наказа!
Испанците простряха тиранията си върху Неапол, но Сан Дженаро ги разби! Най-после, французите влязоха в Неапол, но Сан Дженаро ги накара ди побягнат.
Същите тези думи вече сме писали през 1836 година, а сега ни остава само да добавим: „Кой знае, какво още ще стори Сан Дженаро за своето отечество!“
И наистина, каквото и да е било владичеството — родно или чуждо, законно или узурпирано, справедливо или деспотично, което е тежало на тази прекрасна страна, дълбоко в сърцето на всеки неаполитанец живее вяра, която издига търпението му до стоицизъм, вяра в това, че всички крале и правителства ще отминат и най-после в Неапол ще остане само неговият народ и Сан Дженаро.
Историята на Сан Дженаро започва с историята на Неапол и вероятно ще завърши заедно с него.
Семейството на Сан Дженаро принадлежи, естествено, към най-знатен и древен род. Народът, който през 1647 година даде на своята република, ръководена от ладзароните, названието Светлейша кралска неаполитанска република, а през 1799 година преследваше патриотите с камъни за това, че бяха се осмелили да отменят обръщението „Ваша светлост“, никога не би се съгласил на покровител с плебейски произход.
Ладзароните е аристократ по природа или по-точно, изпитва потребност от аристократизъм.
Семейството на Сан Дженаро произлиза по права линия от семейството на Януарий Римски, което претендирало, че е потомък на Янус. Тези ранни години са покрити с мрака на неизвестното. Едва през 304 година, при понтификата на свети Марселин, той бил назначен за епископ на току-що създадената епархия Беневенто.
Удивителна е съдбата на Беневенската епархия, която започва със Сан Дженаро и завършва с господин Талейран! Последното преследване на християните станало при императорите Диоклециан и Максимиян. То продължило две години, значи започнало през 302 година и било едно от най-жестоките: седемнадесет хиляди мъченици дали живота си за новата религия.
След Диоклециан и Максимиян дошли императорите Константин и Галерии, при които християните могли да отдъхнат.
Сред пленниците, натъпкани в тъмниците на Кума, още от предишното царуване, били Созий, дякон на Мизена, и Прокъл, дякон на Поцуоли. През цялото време на гоненията на християните, още от 302 година, Сан Дженаро не пропускал случай да ги поддържа със словото си, дори с опасност за живота.
Временно пуснатите на свобода християнски мъченици, като повярвали, че преследванията са свършили, пеели благодарствени молитви в Поцуолския храм, където Сан Дженаро извършвал службата си, а Созий и Прокъл помагали на светото дело, когато изведнъж се раздал звук на тръба и в църквата влязъл въоръжен пратеник на кон, който високо прочел древния указ на Диоклециан за това, че новите кесари са встъпили в длъжност.
Този указ, твърде любопитен по своята същност — бил той оригинален или фалшификат, — се пази в архивите на архиепископската епархия. Следователно, можем да предложим на нашите читатели документа, откъдето вече сме черпили исторически сведения, не лишени от интерес. Ето го:
„Трижди великият, неизменно справедливият, безсмъртният император Диоклециан изпраща поздрав до всички префекти и проконсули на Римската империя!
До божествените ни уши достигна слух, който силно ни разгневи, че най-нечестивата от всички ереси, наречена християнство, е започнало да се разпространява с нова сила. Че споменатите християни почитат като бог някой си Исус, роден от неизвестна еврейка, и обсипват с оскърбления и проклятия великия Аполон, Меркурий и Херакъл, и дори самия Юпитер, като възхваляват същия този Христос, когото евреите са разпънали на кръст, като магьосник.
Поради това, заповядваме всички християни, мъже и жени, във всички градове и села, да бъдат подложени на най-жестоки мъчения, ако не пожелаят да се поклонят на нашите богове и не се откажат от своята ерес.
Ако някой от тях прояви покорство, даряваме го с прошка. В противен случай, ще заповядаме да ги убиват с мечове и подлагат на най-жестоки мъчения.
Помнете, че за неизпълнение на нашите божествени заповеди вие самите ще бъдете подложени на същото наказание, което предвиждаме за тези престъпници“.
По-нататък ще приведем във връзка с този документ един-два декрета на крал Фердинанд. Можем да ги сравним с указа на Диоклециан и да се убедим, че те твърде много си приличат. Само че указите на римския император са били по-добре редактирани.
Не е трудно да се досетим, че нито Сан Дженаро, нито двамата му дякони признали този декрет. Сан Дженаро продължил да служи в църквата, а дяконите му помагали; така че, една прекрасна сутрин и тримата били заловени при изпълнение на задълженията им.
Излишно е да споменаваме, че всички, които присъствали тогава на богослужението, били задържани заедно с тях. И съвсем безполезно е да напомняме, че пленниците не се поддали на заплахите на проконсула Тимотей и продължили упорито да проповядват вярата Христова.
Ще отбележим само, че в момента на арестуването една стара жена, която вече признавала Сан Дженаро за светия, го помолила да й остави някакви реликви за спомен. Сан Дженаро й протегнал двата съда, които му служили при светото тайнство на евхаристията, с думите:
