— Вземи тези съдове, сестро и събери в тях кръвта ми!
— Но аз съм парализирана и не мога да направя нито крачка!
— Изпий виното и водата, които са останали в тях и ще проходиш!
Проконсулът особено намразил Сан Дженаро, защото той най-предано служил на сина Божи.
За начало проконсулът заповядал да хвърлят светията в разпалена пещ, но огънят загаснал и пламтящите въглени, които застилали пода, се превърнали в цветя.
Тогава Сан Дженаро бил даден за храна на дивите зверове.
В определения за екзекуцията ден амфитеатърът бил препълнен. Стичали се тълпи от всички краища на провинцията. Амфитеатърът на Поцуоли бил, както и този в Капуа, където помним, че се е спасил Спартак, един от най-красивите в цяла Кампания.
Впрочем, това е същият цирк, чийто развалини съществуват и сега. Двеста и тридесет години по-рано божественият император Нерон устроил тук празненство в чест на царя на армения Тиридат, който, изгонен от своето царство от Корбулон, поддръжника на Тигран, се явил да търси короната си при сина на Домиций и Агрипина. Всичко било така подготвено, че да порази учудения варварин.
Най-силните зверове, най-изкусните гладиатори се сражавали пред него, но тъй като останал безстрастен пред това зрелище, Нерон го попитал, какво мисли за тези войни, чиято свръхчовешка сила предизвиквала буря от аплодисменти. Тиридат, без да отговори, станал и с усмивка метнал копието си на арената. С един удар той пронизал два бика едновременно.
От този ден циркът нито веднъж не бил събирал такова количество зрители.
Едва проконсулът заел своето място на трона и ликторите се строили около него, и тримата светии, изведени на арената по негова заповед, били оставени пред вратите на дивите зверове. По знак на Тимотей преградите били вдигнати и хищниците изскочили на арената. При вида им тридесет хиляди зрители радостно зааплодирали. Учудени, зверовете също отвърнали със заплашителен рев, който заглушил всички викове и заставил да спрат всички аплодисменти. После, възбудени от вълнението на тълпата, измъчвани от тридневен глад и привлечени от мириса на човешка плът, с която ги хранели на големи празници, лъвовете започнали да разтърсват гриви, тигрите да се готвят за скок, а хиените да облизват устни… но какво било учудването на проконсула, когато видял, че хиените, тигрите и лъвовете легнали в краката на тримата мъченици в знак на уважение и покорство, а оковите на Сан Дженаро се разпаднали и той, вдигайки с усмивка освободената си ръка, благословил зрителите. Разбирате, че Тимотей, проконсул, наместник на императора, не можел да прости на нещастния епископ, още повече, че при вида на последното чудо, извършено от него, пет хиляди зрители приели християнството. Като се убедил, че огънят е безсилен против неговия пленник и че лъвовете лягат в краката му, проконсулът заповяда да отсекат главите и на тримата.
Една прекрасна есенна утрин на 19 септември 305 година Сан Дженаро, съпроводен от Прокъл и Созий, бил отведен на площада на Вулкан, разположен близо до полуизгасналия кратер в равнината Солфатар, за да бъдат екзекутирани. Но едва направил и петдесетина крачки към площада, когато един бедняк си пробил път през тълпата и залитайки, паднал на колене.
— Къде си, свети човече? — възкликнали беднякът. — Аз съм сляп и не те виждам.
— Тук съм, сине мой, — отвърнал Сан Дженаро, като се спрял, за да изслуша стареца.
— Ах, отче! — възкликнал човекът. — Позволи ми преди смъртта си да целуна следите от краката ти!
— Този човек е побъркан, — казал палачът и се приготвил да го отблъсне.
— Позволи на този слепец да се приближи, моля те — промълвил Сан Дженаро.
Палачът се отдръпнал, като повдигнал рамене.
— Какво искаш синко? — попитал светията.
— Някакъв нищожен подарък за спомен от теб, все едно какъв. Ще го пазя до края на дните си и той ще ми донесе щастие в този живот, а и в другия.
— Нима не знаеш, че осъдените на смърт не носят със себе си нищо? — възкликнал палачът. — Глупак е този, който проси милостиня от човека, отиващ на смърт!
— На смърт ли? — попитал старецът и поклатил глава. — Не бъди толкова уверен! Той не за първи път ви се изплъзва.
— Бъди спокоен — казал палачът. — Този път ще си има работа с мен.
— Сине мой, — обадил се Сан Дженаро, — не ми остана нищо, освен тази кърпа, с която ще ми завържат очите. Оставям ти я. Вземи я след смъртта ми.
— Ако войниците не ми позволят да се приближа до теб?
— Не се притеснявай, ще ти я донеса сам.
— Благодаря ти, отче.
— Прощавай, сине мой.
Слепецът се отдръпнал и процесията продължила пътя си.
Като стигнали до площада на Вулкан, тримата мъченици паднали на колене и Сан Дженаро произнесъл високо:
— Велики Боже, смили се над мен и ми позволи да приема днес мъченичеството, което ти ми отказа два пъти! И нека нашата кръв, която сега ще се пролее, усмири гнева ти и бъде последната кръв, която ще пролеят тираните, гонители на нашата свята църква.
Като се изправил, той нежно прегърнал двамата си събратя по мъченичество и дал знак на палача да започне кървавото си дело.
Палачът отсякъл първо главите на Прокъл и Созий, които приели смъртта, възхвалявайки Господа. Но когато се приближил до Сан Дженаро, за да обезглави и него, палачът изведнъж се разтреперел, толкова силно, че мечът паднал от ръката му и той не можел да се наведе и да го вдигне.
Тогава Сан Дженаро сам завързал очите си и като заел най-удобно за предстоящата екзекуция положение, се обърнал към палача:
— Защо се бавиш, братко?
— Не мога да вдигна меча, ако не ми разрешиш и не мога да ти отсека главата, ако не получа заповед от теб самия.
— Аз не само ти разрешавам и ти заповядвам, братко, но и те моля за това.
И тогава палачът се съвзел и нанесъл удара с такава енергия, че веднага отсякъл главата и един от пръстите на светеца.
Колкото до двете молитви, които отправил Сан Дженаро към Господ преди смъртта си, те вероятно са стигнали до него, тъй като палачът, който обезглавил светеца, го издигнал в ранг на мъченик. Константин, който станал по-късно Константин Велики и утвърдил тържеството на християнската вяра, през същата година, в която загинал светецът, избягал от Никомедия в Йорк, където заварил баща си Констанций Хлор на смъртен одър и бил провъзгласен за император от легионите на Британия, Галия и Испания. И така, годината, в която умрял Сан Дженаро, ознаменувала триумфа на християнската църква.
През същия ден, когато се извършила екзекуцията, около девет вечерта, две сенки плахо се приближили към опустелия площад. Търсели трите трупа, които били оставени на самото място на екзекуцията.
Луната току-що се била показала и хвърляла ярка светлина над жълтеникавата равнина Солфатар, така че всеки предмет се виждал съвсем ясно. Двамата дошли в това уединено място, били старецът и старицата.
Около минута те внимателно се оглеждали един друг, докато се решили да се приближат. На разстояние три крачки двамата вдигнали ръка към челото си и направили кръстен знак.
Така разбрали, че и двамата са християни.
— Здравей, братко, — казала жената.
— Здравей, сестро, — отвърнал старецът.
— Кой си ти?
— Приятел на Сан Дженаро. А ти?
— Аз съм му роднина.
— От къде си?
— От Неапол. А ти?
— От Поцуоли. Какво те води тук в този час?
