— Дойдох да събера кръвта на мъченика. А ти?
— Да предам тялото му на земята.
— Виж тези два съда, с тях той извърши последната си служба, после, на излизане от църквата, ми ги даде, като ми заповяда да изпия останалите в тях вода и вино. Бях парализирана и не можех да помръдна ръка или крак цели десет години; но едва пресуших съдържанието им, и веднага станах и тръгнах.
— А аз бях сляп. Помолих мъченика, когато отиваше на екзекуция, да остави нещо за спомен. Той ми обеща след смъртта си да ми даде кърпата, с която трябваше да му завържат очите. В мига, когато палачът му отсече главата, той се яви при мен, даде ми кърпата, заповяда ми да я допра да очите си и да дойда тук вечерта и погреба тялото му. Не знаех как да изпълня втората част от заповедта му, защото бях сляп. Но едва допрях до очите си светата реликва и, подобно на свети Павел по пътя му към Дамаск, почувствувах, че завесата пада, и ето, готов съм да изпълня заповедите на блажения мъченик.
— Бъди благословен, братко! Сега зная, че си бил истински приятел на Сан Дженаро, който се яви по същото време, както и на теб, за да ми нареди втори път да съберат кръвта му.
— Бъди благословена, сестро! Защото, на своя ред, виждам, че ти си наистина си негова роднина. Ах, да! Забравих още за едно …
— За какво?
— Заповяда ми да намеря пръста, който отсякоха едновременно с главата му, и да го присъединя благочестиво към неговите останки.
— А на мен заповяда да намеря сред пролятата кръв една тревичка и да я пазя грижливо в по-малкия от тези съдове.
— Да потърсим, сестро!
— Да потърсим, братко.
— За щастие, луната ни свети.
— Това е също благоволение на светеца: нали цял месец луната се криеше зад облаците.
— Ето пръста, който търсех.
— Ето тревичката, за която ми говореше той.
И докато старецът от Поцуоли слагал в ковчега тялото, главата и пръста на мъченика, старата неаполитанка, застанала на колене, благоговейно събрала с една гъба скъпоценната кръв до последната капка и напълнила с нея двете съдинки, дадени й от светеца.
Тази същата кръв, след петнадесет и половина столетия, започваше да кипи, щом я приближаваха до мощите на светията; и именно това необикновено, необяснимо кипене, което се повтаряше два пъти в годината беше знаменитото чудо на Сан Дженаро, нашумяло по цял свят, чудо, което Шампионе реши да предизвика, каквото и да му струва това.
XX
В КОЯТО АВТОРЪТ Е ПРИНУДЕН ДА ЗАИМСТВА ОТ КОРИКОЛО ГОТОВА ГЛАВА ЗА СВОЯТА КНИГА, ТЪЙ КАТО НЕ БИ МОГЪЛ ДА Я НАПИШЕ ПО-ДОБРЕ
Ние няма да следваме останките на Сан Дженаро в непрекъснатите им странстванията, които те извършваха от Поцуоли в Неапол, от Неапол в Беневенто и, най-после, от Беневенто отново в Неапол. Това би ни увлякло в историята на далечното средновековие и би навредило на тази интересна епоха, която тъкмо започна да излиза на мода. Едва ли в началото на XVI век Сан Дженаро получи твърдо и постоянно местожителство, което напуска само два пъти в годината, когато отива да извърши своето чудо в катедралата Санта Клара, гробница на неаполитанските крале. Светията може да бъде обезпокоен още един-два пъти. Но поводът за това трябва да бъде много важен: само гибел на империя или земетресение, обхванало цяла област, могат да заставят светията-домосед да измени привичките си. Всяко такова излизане става събитие, което, възвеличано от устното предание, се увековечава в паметта на неаполитанския народ. Сан Дженаро постоянно обитава архиепископската катедрала, в параклиса — ризохранилище, построен от неаполитанските благородници и буржоазията, съгласно обет, даден от тях през 1527 г. от страх пред чумата, която опустошава тогава благочестивия град Неапол. С помощта на светеца епидемията престанала и, в знак на обществената признателност, бил издигнат този параклис.
Противоположно на обикновените молители, които, след като са дали обет на светеца, най-често забравят за него, щом опасността отмине, неаполитанците бяха толкова съвестни в изпълнението на обещанията, дадени на техния патрон, че, когато доня Катарина де Сандовал, жената на стария граф Лема, вицекраля на Неапол, пожелала от своя страна да направи дарение за постройка на параклиса, като предложила тридесет хиляди дуката, неаполитанците отказали да приемат пари от нея, като заявили, че не желаят да делят с чужденци — дори това да е техния вицекрал или вицекралица — честта да построят достойна резиденция за техния свят покровител.
И тъй като не липсвали нито пари, нито усърдие, построй-ката била завършена бързо. В интерес на истината следва да отбележим, че за поддържане на взаимното усърдие благородниците и буржоазията съставили при градския нотариус, метр Виченцо де Басис договор, който съществува и днес. На документа стои дата 13 януари хиляда петстотин двадесет и седма година. Подписалите се задължават да дадат за разходи на строителството тринадесет хиляди дуката. Но, както се вижда, още тогава архитектите не са заслужавали доверие. Само портите стрували тридесет и пет хиляди франка, три пъти повече от сумата, предназначена за цялото съоръжение.
Когато параклисът бил завършен, решили да повикат най-добрите живописци от цял свят, за да украсят стените му с фрески, изобразяващи главните събития от живота на светеца. За нещастие, това решение не срещнало одобрението на неаполитанските художници, които на свой ред решили, че параклисът ще бъде изписан само от местни хора, и се заклели, че всеки съперник, дръзнал да приеме поканата, горчиво ще се разкайва за това.
Дали защото не знаели за тази клетва, или защото не й вярвали, но Гуидо, Доменико и един кавалер от Арпино пристигнали в Неапол. Но кавалерът бил принуден веднага да побегне, без дори да се докосне до четката. Гуидо, след две покушения на живота му, които той е избягнал само по чудо, на свой ред напуснал Неапол. И единствено Доменико, привикнал към непрекъснатите преследвания, уморен от живота, който неговите съперници направили толкова тежък и печален, не слушал нито оскърбления, нито заплахите и продължавал да рисува. Той с успех завършил „Жената, която излекува болните“, „Възкресението на младия човек“ и вече изписвал купола, когато един ден, както си бил на скелето, неочаквано се почувствувал зле. Отнесли го в къщи; оказало се, че е отровен. След това неаполитанските художници решили, че най-после се освободили от всяко съперничество. Но, сгрешили. Една прекрасна сутрин се появил Джеси с двамата си ученика, за да замени Гуидо, своя учител. Седмица по-късно двамата ученика, които примамили на някаква галера, безследно изчезнали и никой повече не говорил за тях. Тогава Джеси, изоставен от всички, изгубил мъжеството си и заминал. Испанецът, Коренцио, Лафранко и Станцоне станали господари на положението: получили всичката слава и блестящо бъдеще, до което стигнали с цената на престъплението.
И така, Испанецът създал своята монументална композиция „Светецът излиза от огнената пещ“, Станцоне — „Изцелението на бесния“, а за Лафранко останал куполът, до който той отказал да се докосне, докато не изтрили напълно стенописите, започнати от Доменико.
В този параклис, който имал своите мъченици на изкуството, поставили останки на Сан Дженаро.
Мощите се пазят в ниша, поставена зад главния олтар. Тя е разделена наполовина от мраморна преграда, за да не може главата на светията да вижда неговата кръв. Това обстоятелство би могло да предизвика преждевременното извършване на чудото, тъй като, според думите на клириците, съсирената кръв се втечнява при доближаване на главата към съдовете. Нишата се затваря с две вратички от лято сребро, украсени с герба на Карл II, краля на Испания. Тези вратички имат два ключа, единият от които се пази при архиепископа, а другият — при така наречените „депутати на Ризохранилището“, избрани по жребий сред благородниците. Както виждаме, Сан Дженаро е разполагал със същата свобода, както венецианските дождове, които не можели да напускат пределите на града и излизали от дворците си само с разрешение на сената. Ако това затворничество е имало своите неудобства, то съвсем не е било без преимущества. Сан Дженаро спечелил от това, че не го безпокоили по всяко време на деня и нощта, като някой селски доктор. А печелили също всички каноници, дякони, протодякони, църковни пазачи,
