гражданина Салвато и му е разказал всичко.
— Гражданинът Салвато вече ми предаде новините, — каза Шампионе. — Най-важното сега е да се изпратят надеждни хора срещу метежниците. На трябва да допуснем разпространяването на метежа извън Калабрия и Тера ди Отранто. Сега ще заповядам на Дюем да тръгне за Апулия с шест хиляди французи. Ще присъедините ли към него един неаполитански корпус и някого от вашите генерали?
— Да. Еторе Карафа с хиляда човека. Само, че той ще поиска да бъде в авангарда.
— Толкова по-добре!
— А имате ли хора в Базиликата?
— Да. Вилньов с неговите шестстотин войника сега е в Потенца. Но да ви призная откровено, не бих искал моите французи да се сражават с войските на кардинала. Ако победят, това ще бъде безславна победа, а ако претърпят поражение, то ще е позорно. Изпратете там неаполитанци и калабрийци. Освен мъжеството, тях ги въодушевява и злобата.
— Имам един ваш човек, генерале, или, по-точно, — наш, Скипани.
— Говорих два пъти с него. Стори ми се изпълнен с мъжество и патриотизъм, но още му липсва опит.
— Вярно е, но в дните на революция храбреците бързо стават генерали. Вашите Гош, Марсо и Клебер станаха генерали веднага, но това не попречи на таланта им. Ща дадем на Скипани хиляда и двеста неаполитанци и ще му заповядаме да обедини всички патриоти, които бягат от кардинала и бандитите му… Първият корпус — Дюем със своите французи и Карафа с неаполитанците, след като усмирят Апулия, ще влязат в Калабрия, а Скипани с калабрийците си само ще задържа Руфо и неговите санфедисти. Целта на Карафа ще е да побеждава. Целта на Скипани ще бъде да оказва съпротива. Само че, генерале, помолете Дюем да победи по-скоро, тъй като Апулия храни целия ни край, а бурбоните и англичаните не позволяват да докараме оттам пшеница и брашно. Кога бихте могли да ни дадете Дюем и войниците му?
— Утре, тази вечер, сега! Колкото по-рано, толкова по-добре. Колкото до Абруци, не трябва да се безпокоите: там по цялата бойна линия има френски постове, а, освен това, в Чивитела и Пескара са построени фортове.
— Тогава всичко е наред! Какво ще правим с Дюем?
— Салвато, — каза Шампионе, — предупредете Дюем от мое име, че трябва незабавно да се свърже с граф ди Руво и да е готов за поход още тази вечер. Добавете, че се надявам да ме запознае с плана си и да получи от мен не само заповеди, но и съвети.
— А аз, — каза Мантоне, — веднага ще изпратя Еторе.
— Още една дума! — спря го Шампионе.
— Слушам Ви, генерале.
— Как мислите, трябва ли да държим новините в тайна или, напротив, да ги разгласим?
— Мисля, че всички трябва да ги узнаят. Правителството, което току-що свалихме, се крепеше на хитростта и лъжата. Новото ни правителство трябва да бъде орган на справедливостта и честта.
— Действайте, приятелю, — каза Шампионе, — може би, постъпвате като лош политик, но като гражданин сте почтен и честен.
И, като протегна едната си ръка на Салвато, а другата на Мантоне, генералът се разположи в креслото си и с отвращение отвори инструкциите, донесени от Фейпу.
XLIII
ОРЕЛЪТ И ЛЕШОЯДЪТ
Това, което толкова беше възмутило Шампионе по отношение на гражданина Фейпу и възложената му от Директорията мисия, се дължеше на личен опит. Приемайки командването на римската армия, генералът беше видял бедственото положение на древната столица на света, която изнемогваше под бремето на контрибуциите и всевъзможните налози. Това се дължеше на агентите на Директорията, които тънеха в безсрамен разкош, оставяйки оцелялата част от славната армия без хляб, дрехи, обувки и заплата.
Шампионе веднага изпрати следното послание:
„Граждани членове на Директорията,
Всички средства на Римската република са вече изчерпани. Негодниците ги погълнаха. Те нямат търпение да наситят своята алчност и искат да присвоят и малкото, което още е останало. Тези кръвосмукачи на отечеството се крият под различни етикети; но аз, без да се боя, че може да бъда отзован, заявявам, че няма да търпя тези грабители безнаказано да крадат средствата, отпуснати за армията. Ще унищожавам безмилостно страшните харпии, които поглъщат земята, завоювана с цената на толкова човешки живота“.
После той събра войските си и заговори:
— Мои храбри приятели! Вие търпите големи лишения, знам това. Изчакайте още няколко дни — и царството на грабители-те ще свърши. Завоевателите на Европа няма да тънат повече в жалката нищета, която унижава хората, увенчани със слава.
Но Шампионе или беше много непредпазлив или съвсем не познаваше хората, към които се обръщаше. Да преследва разхитителите, значеше да напада членовете на самата Директория, тъй като комисията, която директорите бяха облекли в своите пълномощия, трябваше да се отчита само пред Директорията. За да дадем представа за доходите на петимата управници, заседаващи в Люксембургския дворец, ще бъде достатъчно да кажем, че касиерът, който събираше налозите, имаше правото да взема за себе си три сантима от всеки франк. Така, при един примерен сбор от шестдесет милиона, този чиновник, далеч от всички опасности на войната, прибираше милион и осемстотин хиляди франка, докато заплатата на френските генерали беше дванадесет — петнадесет хиляди франка годишно, ако те изобщо я получаваха.
Директорията, някои от членовете на която заемаха високи постове в армията, се тревожеше сериозно и от това, че след дългата и победоносна война главните места могат да заемат военачалници, обкръжени с ореола на славата. Директорията прекрасно разбираше силата на корупцията, създадена от богатството, и се погрижи да се допусне натрупването на значителни суми в ръцете на генералите.
Но предпазните мерки се оказаха недостатъчни. След като отне на военачалниците правото да получават средства и да се разпореждат с тях, Директорията все пак им остави възможността да установяват размера и характера на контрибуциите. Убеден, че това право е именно негово, Шампионе спокойно очакваше гражданина Фейпу.
Гражданинът Фейпу, който се беше погрижил да назначи тъста си за касиер, събирател на налозите, не пропусна да се яви в уреченото време и видя Шампионе на същото място, където го беше оставил, като че ли за тези четиридесет и осем часа генералът не беше напускал креслото си.
Шампионе му кимна с глава без да става и посочи с поглед креслото срещу себе си.
— Е? — попита комисарят по гражданските дела.
— Закъсняхте, господине, — отвърна генералът.
— Как! Закъснял съм да получа контрибуцията?
— Не. Закъснели сте да организирате получаването й така, както, както правят в Рим. Макар трите сантима да са прекалено много, оставям ви ги.
— Защото не можете да постъпите иначе, признайте си!
— О! Признавам от цялата си душа. Ако можех да ви попреча да вземете дори едно дение от франк, веднага бих го сторил. Та нали вашият труд се свежда само до събиране на сумите, а това ви носи чудесен доход — над два милиона.
— Как така, генерале? Нима контрибуцията, наложена на Неаполитанското кралство е не повече от шестдесет милиона?
— Шестдесет и пет. Аз ви казах „над два милиона“, но ако трябва да бъда точен, това са два милиона, сто и петдесет хиляди франка.
— Не ви разбирам, генерале.
— Не разбирате? Всичко е толкова просто. След като намерих в Неаполитанската аристокрация и буржоазия не врагове, а съюзници, аз тържествено обявих, че се отричам от правата на завоевателя и
