Колкото до Фалсета, той беше един от първите.
Шестнадесет бандити, включително двата главатари, бяха вече убити и хвърлени в подземието, когато останалите, като видяха, че другарите им не излизат от къщата, образуваха малка група и предвождани от Дженарино, синът на Фалсета, решиха да нападнат дома на Адоне.
Но не успяха. Когато се намираха на не повече от петнадесет крачки, Базилио, който стоеше на стража до прозореца, със същата твърда ръка, с която беше сразил Каприлионе, изпрати куршум в челото на Дженарино.
Изстрелът беше сигнал за битка. Заговорниците разбраха, че е настъпил мига всеки да убие поне по един човек, спуснаха се на улицата и този път открито нападнаха бандитите. Атаката беше толкова яростна, че не се спаси нито един. Преброиха тридесет и два трупа. През нощта ги пренесоха на Пазарния площад, за да може целият град да види на разсъмване кървавото зрелище.
Още на предната вечер Никола Адоне замина за Неапол, за да разкаже на Шампионе за станалото и да го моли за отряд френски войници, които да смажат реакцията и да възстановят реда в Потенца.
Шампионе изслуша разказа на Адоне, изпрати Салвато в Салерно, за да организира колоната и назначи за неин командир адютанта си Вилньов.
XLII
ЛЕШОЯДЪТ И ЧАКАЛЪТ
Когато се завърна от Салерно и влезе в кабинета на Шампионе, комуто носеше известие за дебаркирането на Руфо в Калабрия, Салвато завари при него двама непознати, чието присъствие явно беше неприятно на генерала.
Единият от тях носеше светлосин фрак без еполети и бродерия, трицветен пояс, къси бели панталони, ботуши с високи кончове и сабя, другият беше в мундир на полкови адютант.
Първият беше някой си Фейпу, който възглавяваше гражданската комисия, изпратена в Неапол, за да получи контрибуцията и да завладее това, което римляните наричаха „неприятелски трофеи“.
Вторият беше Виктор Межан, току-що назначен от Директорията на мястото на Тиебо, когото Шампионе беше произвел в чин генерал-адютант пред Капуанската порта. Директорията не беше уважила мнението на главнокомандуващия, да назначи на този пост своя адютант Вилньов, който по това време защищаваше патриотите в Потенца.
Гражданинът Фейпу беше човек на около четиридесет и пет години, висок и суховат, каквито обикновено са чиновниците, които цял ден се борят с цифрите. Той имаше нос като клюн на хищна птица, тънки устни, сплескан в слепоочията череп, с изпъкнала тилна част, издадена напред брадичка, къси коси и сплескани в краищата си пръсти.
Виктор Межан беше на тридесет и две години с чело, набраздено от вертикални бръчки, което показваше, че е човек, склонен към лоши помисли. Блясъкът на очите, в който понякога се разгаряше завист, злоба или гняв, той обикновено гасеше с усилие на волята си. В мундира си се чувствуваше твърде неловко, което беше съвсем понятно за тези, които знаеха, че полковническите си еполети той беше намерил под възглавницата на една от многочислените любовници на Барас. В армията го бяха изпратили заради някакви подправени сметки, така че чинът беше за него не награда, наказание.
— Скъпи Салвато, — каза генералът, — имам честта да ви представя, — тук презрението на лицето му отстъпи място на насмешката, — полковник Межан, който е дошъл, за да замести нашият славен Тиебо. Аз ходатайствувах за нашия мил Вилньов, но господата от Директорията не го намериха достоен за това звание. Те пожелаха да възнаградят особените заслуги на този господин. Какво път! Ще намерим за Вилньов нещо по-добро. Ето мандата ви, гражданино Межан. Аз не мога и не искам да се противя на решението на Директорията в тези случаи, когато тя не компрометира интересите на армията и Франция. Забележете, аз не казвам: „интересите на правителството“, а „интересите на Франция“, на която служа. Защото правителствата са преходни и аз, благодарение на Бога, за десет години видях много от тях да се сменят пред очите ми, но Франция остава. Вървете, скъпи ми господине, побързайте да заемете поста си.
Межан, мрачен както винаги, леко побледня и без да отвърне нито дума, отдаде чест и излезе.
Генералът почака докато вратата след него се затвори, направи таен знак на Салватои, като се обърна към другия пратеник на Директорията, продължи:
— А сега, скъпи ми Салвато, представям ви господин Жан Батист Фейпу, председател на комисията по гражданските дела. Той е поел тежката и неблагодарна мисия, особено трудна в тази страна: обременил се е със задължението да приема контрибуциите и, освен това, да следи да не стана Цезар или Кромуел. Аз не мисля, съдейки по възгледите, изказани от този господин, че ще останем дълго в приятелски отношения с него. Ако окончателно се скараме, — а ние вече започнахме, — един от нас ще трябва да напусне Неапол. (Салвато направи неволно движение). Успокойте се, скъпи Салвато: този, който ще напусне Неапол, разбира се, по заповед от горе, няма да съм аз. За сега, — добави Шампионе, като се обърна към Фейпу, — бъдете добър да ми оставите инструкцията на Директорията. Ще я разгледам когато съм по-бодър. Ще ви помогна в изпълнението на задачите, които смятам за справедливи; но, предупреждавам ви, ще се противопоставя с цялата си власт на тези, които съвестта ми отхвърли. А сега, мога ли да поискам четиридесет и осем часа, за да изуча инструкциите ви?
— Аз не мога да определям времето на генерал Шампионе, — отвърна Фейпу, но ще си позволя да отбележа, че Директорията бърза и че трябва да изпълним намеренията на моето правителство, колкото може по-скоро.
— Така да бъде. Считам, че четиридесет и осем часа не заплашват държавата с гибел; поне се надявам на това. Така, че гражданино комисар, в други ден, в същия час, ще ви чакам тук.
Фейпу се поклони и излезе, но не смирено и безмълвно като Межан, а шумно и заплашително, като Тартюф, който уведомява Оргон, че къщата вече му принадлежи.
Шампионе само повдигна рамене. После каза:
— Кълна се в честта си, Салвато! Вие ме напуснахте само за миг, а ме заварихте между две зли създания: лешояд и чакал!
— Знаете, скъпи генерале, — засмя се Салвато, — че при първата ваша дума ще хвана единия за яката, а другия ще сритам по задника.
— Нали ще останете с мен, скъпи приятелю, за да посетим заедно Авгиевите обори? Прекрасно знам, че не можем да ги разчистим. Но поне ще се постараем да не се изцапаме.
— С удоволствие, знаете, че съм на ваше разположение. Но имам две извънредно важни известия.
— В живота ви се е случило нещо прекрасно. Това ме радва и не ме учудва. Лицето ви сияе от щастие.
Салвато се усмихна и протегна ръка на Шампионе.
— Да, действително съм щастлив, — каза той. Но известията ми нямат нищо общо с това. Кардинал Руфо е пресякъл пролива и е дебаркирал в Катона. Изглежда, Калабрийският херцог също е тръгнал на поход и е слязъл в Бриндизи.
— Дявол да го вземе! Наистина важни известия, скъпи Салвато! Смятате ли, че са достоверни?
— Уверен съм в първото, защото го узнах от адмирал Карачиоло, който лично е видял кардинала с триста-четиристотин души и кралското знаме. Готвел се да тръгне за Палми и Милето, където бил сборният пункт на новобранците. Колкото до второто известие, адмиралът не е много уверен в него, тъй като не смята, че калабрийският херцог е способен на толкова решителна стъпка. Във всеки случай, който и да е разпалил пожара, цяла долна Калабрия и Тера ди Отранто горят в огъня на бунта.
В този момент доложиха за военния министър.
— Да влезе! — оживено извика Шампионе.
Няколко дни по-рано, прославеният патриот и главнокомандуващият имаха сериозен спор по въпроса за контрибуциите, но сега, пред лицето на сериозните събития, враждата беше забравена и министърът се явяваше да моли за съвет, а, ако е необходимо, и да получи заповеди.
— Добре дошли, — каза му Шампионе с присъщата му приветливост. — Тъкмо щях да пратя да ви търсят.
— Знаете ли какво става?
— Да. Предполагам, че ще ми съобщите за двойното дебаркиране?
— Точно така. Адмирал Карачиоло, от когото научих новината, ми каза, че е видял в Салерно
