А това означава, скъпи кардинале, че повече от всякога разчитам на Вас и само във Вас виждам моето спасение.
Предавам фра Пачифико във Ваше разпореждане. Знаете, че той е храбър и предан слуга. Не се съмнявам, че ще Ви бъде доста полезен.
Не напускайте Катона и не навлизайте в Калабрия, без да ми изпратите подробен план за всичките Ви действия, военни и политически.
Ето какво ще Ви посъветвам преди всичко: не прощавайте на виновните, наказвайте ги без никаква милост, за назидание на всички, винаги когато се извърши престъпление. Излишното снизхождение, проявено от нас досега, е причина за бедственото положение, в което се намираме.
Да Ви пази Бог и да благослови всички Ваши дела, както Го моли и Ви го желае недостойният раб Божий, преданият Ви
Кардиналът имаше готово поръчение за фра Пачифико: трябваше да отиде при де Чезаре със заповед да съедини войските си с тези на Руфо.
От мнимия престолонаследник бяха дошли известия, и то твърде благоприятни. Откакто де Чезаре беше признат като Калабрийски херцог от интенданта на Бари и двете стари принцеси, никой вече не се съмняваше в това, че той е истинския принц.
След като прие в Бриндизи представителите на градовете от целия окръг, той тръгна за Таранто, където пристигна с триста човека.
Там той, Бокекямпе и приятелите им решиха, по съвета на господин дьо Нарбон и старите принцеси, да се разделят. Де Чезаре, с други думи, принц Франческо, и Бокекямпе, или Саксонския херцог, останаха в Калабрия. Останалите се качиха на наетата в Бриндизи фелука, за да доплуват до Таранто, а после до Корфу, където да чакат пристигането на руско-турския флот.
Ще кажем веднага, за да приключим с тези търсачи на приключения, че, щом излязоха в открито море, една туниска галера ги нападна и ги взе в плен. Наистина, английският консул ги изиска, и след няколко месеца им върнаха свободата. Но, тъй като бяха освободени твърде късно, за да вземат участие в събитията, които ни остава да разкажем, ние само ще успокоим читателите за съдбата им и ще се върнем при Чезаре и Бокекямпе, които, както видяхме, творяха истински чудеса.
От Таранто те заминаха за Мезание, където бяха приети с всички почести, подобаващи на предполагаемия им сан. В града останаха за кратко време, установиха ред в провинцията и си осигуриха поддръжката й за делото на роялистите в предстоящата борба.
В Мезание узнаха, че град Ория е демократически настроен. Те веднага се насочиха натам, събраха по пътя стотина души и установиха бурбонско правителство.
Там една след друга се заточиха делегации. Пристигаха не само от Лече, провинция Бари, но и от Базиликата, от противоположната страна на Калабрия. Де Чезаре приемаше пратениците с достойнство, но и с благосклонна признателност. Той казваше на всички, че преданите слуги на краля трябва да вземат оръжието и да се сражават против революцията. Любезният му прием и красноречието му увеличаваха броя на доброволците.
Но работите не винаги вървяха гладко. Във Франкавила трябваше да разменят няколко пушечни изстрела и удари с нож. Чувствайки превеса си, роялистите убиха или раниха няколко демократи. Трябва да признаем, че пристигането на Де Чезаре и Бокекямпе веднага прекрати убийствата.
Ние държахме в ръка прокламацията на де Чезаре, подписана „Франческо, херцог Калабрийски“, в която мнимият принц показваше човечността си. В нея се казва че да се саморазправиш, значи да узурпиращ правата на кралското правосъдие; че трябва да се остави на магистратите страшната отговорност за живота и смъртта на хората, и че негово височество изобщо не одобрява крайностите, които роялистите са си позволили.
Да говори с такъв тон беше твърде неблагоразумно за престолонаследника, тъй като в същото време Фердинанд препоръчваше на Руфо да се заеме с избиването на якобинците.
В Неапол веднага биха познали самозванеца, но в Калабрия, въпреки тази неуместна мекушавост, продължаваха да го считат за престолонаследника.
След като прекараха два дни във Франкавила, де Чезаре и Бокекямпе влязоха в Остуни, където цареше пълна анархия.
Партията на роялистите, тържествувайки от приближаването им, беше завзела цялата власт и искаше да убие един от най-известните и умни патриоти на страната заедно с цялото му семейство.
Този патриот, който беше не само талантлив лекар, но и крайно благороден човек, се казваше Еролди. При вида на неизбежната опасност той реши да пожертва себе си, но да спаси близките си.
Затова той се барикадира в дома си, като накара семейството си да избяга през задната врата.
Разбойниците нападаха главния вход и успяха да го превземат едва след дълга битка. Когато вратата се отвори, той, за да привлече гнева на тълпата върху себе си, стреля два пъти, уби един и тежко рани друг негодник. После захвърли пушката си и се предаде в ръцете на палачите.
Те вече бяха разпалили огън, за да изгорят него, жена му и трите му деца, но трябваше да се задоволят само с една жертва. Хвърлиха го на кладата завързан и го изгориха на бавен огън.
Де Чезаре и Бокекямпе бяха предупредени за станалото. Те препуснаха конете, но колкото и да бързаха, пристигнаха твърде късно. Докторът току-що беше издъхнал.
Ах! Добре знаем колко печална е историята, която разказваме тук като роман и, може би, затова сме й придали тази форма, за да можем да я публикуваме и да бъдем уверени, че ще я прочетат. Да, ужасни са били съюзниците на Бурбоните, от Фердинанд I до Франциск II, от Мамоне до Ла Гала, съюзници, които династията беше направила защитници на своето дело!
Но, вървейки по пътищата на историята, ние сме щастливи, че можем да променим представата за някои от действуващите лица. Ние вече обрисувахме кардинал Руфо такъв, какъвто е бил в действителност, а не какъвто го показват историците, които не са чели кореспонденцията му с Фердинанд.
Преминавайки към втория план, който не е толкова важен, ние се радваме да разкажем истината за де Чезаре и Бокекямпе.
Ние сме убедени, че да спасиш човешки живот е голяма радост и чест. Но не е ли толкова голяма и честта да свалиш клеймото на позора от този, когото недобросъвестният историк е очернил, и да възстановиш честното му име в очите на потомството!
А това, което придава особен отпечатък на нашата книга, е, надяваме се, чистата съвест, с която авторът рисува всички участници в събитията, и дори тези, които, от гледна точка на разума, са били наши врагове, щом нашата съвест не ни позволява да бъдем техен съдия.
На площада в Остуни, пред кладата на доктор Еролди, фра Пачифико се срещна с де Чезаре и приятеля му. Те приемаха делегация след делегация, които идваха не само, за да засвидетелствуват уважението си към мнимия принц, но и да го молят за помощ. Жителите на Лече бяха разделени на две партии, при това републиканската беше по-силна. Таранто и Мартина бяха в същото положение. Аквавива беше републикански до фанатизъм. Алтамура беше дал клетва по-скоро да се превърне в развалини, отколкото да приеме отново игото на Бурбоните. Предвид всички тези обстоятелства успехът вече не изглеждаше толкова лесен, както им се струваше в началото.
При вида на фра Пачифико де Чезаре пребледня и погледна Бокекямпе. Обзе го силно безпокойство.
Смиреният вид на пратеника не доказваше нищо. Самият де Чезаре също избираше куриерите си от средите на монасите с нисък сан. Монахът, какъвто и да беше и каквито одежди да носеше, намираше добър прием навсякъде в Южна Италия, особено ако беше дал обет за бедност и принадлежеше към някой от просещите ордени.
— Кой е сега кралски наместник? — попита де Чезаре, за да успокои съвестта си, въпреки че предполагаше какъв отговор Ще получи.
— Негово високопреосвещенство кардинал Руфо. Ето писмото, което трябва да предам на ваше височество.
