Привържениците на революцията и тези, които симпатизираха на французите, бяха принудени да напуснат домовете си и да бягат. Никога „Мил изоставен бряг“ на Вергилий не е имал по-печален и силен отклик.
Всички тези патриоти бягаха в горна Калабрия, спирайки се, ако успееха да избегнат кинжалите на съотечествениците си, едни в Монтелеоне, други в Катанадзаро или Котроне — единствените градове, където можеха да се утвърдят гражданското самоуправление и демократичната власт. Устойчивостта на републиканските убеждения тук се поддържаше от надеждата за пристигането на френската армия.
Но от всички други градове, въодушевени от енцикликата на кардинала, се стичаха тълпи под предводителството на кюретата с кръст в ръка. Всички носеха бели ленти на шапките си — знак на политическите им убеждения. Тези банди, ако идваха от планините, се насочваха към Милето, а ако бяха жители на равнината — събираха се в Палми. От градовете и селата излязоха всички здрави мъже, оставяйки само жените, старците и децата. Така след няколко дни само в Палми се събраха около двадесет хиляди души. В Милето бяха почти толкова. При това всички тези хора бяха донесли със себе си оръжие и храна. Богатите даваха на бедните, манастирите — на всички.
Сред тази маса доброволци можеше да се видят духовници от всички рангове, от простото кюре на някое селце до епископа на голям град. Имаше богаташи, собственици на милиони, и бедни надничари, които с труд си изкарваха прехраната.
„Най-после, — казва писателят-санфедист Доменико Сакинели, от когото заимстваме някои удивителни потребности от тази удивителна кампания, — в тази тълпа имаше и честни хора, движени от любовта към краля и уважението към религията, но, за нещастие, там имаше много повече убийци и крадци, овладени от жаждата за грабеж, кръв и отмъщение“.
Пет или шест дни след пристигането си в Катона кардиналът, който прекарваше цялото си време на балкона, видя, че от острия край на остров Фарес се отдели неголяма лодка, управлявана от един капуцин и двама рибари. Вятърът беше благоприятен и те пристанаха на същото място, където няколко дни по-рано беше слязъл Руфо.
Този моряк-капуцин веднага събуди любопитството на кардинала, който поиска далекогледа си, за да разгледа необичайното явление. Скоро то му стана съвсем понятно, тъй като в моряка-капуцин той позна нашия стар приятел фра Пачифико.
Едва лодката се долепи до брега и монахът скочи на сушата. По земята той стъпваше толкова твърдо, колкото и изкусно беше лавирал в морето. И сега с решителна стъпка той се насочи към дома на негово преосвещенство. Кардиналът познаваше фра Пачифико само от слуховете и беше го зървал няколко пъти. Той знаеше, че монахът е бивш моряк от фрегатата „Минерва“, но си нямаше представа как той беше намерил новото си призвание. Беше го виждал у краля, когато капуцинът заедно с магарето си участвуваше в живата картина, изобразяваща яслите на младенеца Христос. Мълвата за подвизите на славния духовник по време на тридневната битка му беше донесла голяма слава.
Но каква причина беше накарала фра Пачифико да напусне манастира Сент Ерен и да дойде в Калабрия?
Ще обясним с две думи на нашите читатели.
Контрареволюционният заговор, толкова неблагоразумно доверен от Андреа на Луиза и толкова благоразумно разкрит от Микеле на генерал Шампионе, беше започнал да се организира още в края на декември, едва няколко дни след отпътуването на Фердинанд. Към средата на януари всичко беше готово и само търсеха надежден човек, който да съобщи на краля.
Обърнаха се към викария на църквата Кармине. Той предложи фра Пачифико, който беше приет с въодушевление. Монахът, известен вече с умението си да събира милостиня, беше умножил своята популярност с участието си в последните събития. Той с радост прие опасното поръчение.
Безделието му тежеше, както е тежала на Орест неговата невинност, и сред всички свои събратя, глупци или страхливци, фра Пачифико с ярост гризеше юздата си и изпадаше в ярост, която се изразяваше в градушка от удари по гърба на бедния Джакобино.
Веднага след като се запозна с поръчението и го научи наизуст, тъй като се бояха да му поверят писмено послание, той веднага изведе Джакобино от конюшнята, извади тоягата си и тръгна към града, като че ли щеше да събира милостиня. Надвечер вече беше в Салерно.
Братът трябваше да следва брега на Тиренско море, да прави колкото е възможно по-дължи дневни преходи и при първа възможност да отплава за Сицилия.
След пет-шест дни той стигна до Пицо. Имаше препоръчително писмо за някой си Трента Капели, приятел на викария от Кармине, чиято преданост към Бурбоните беше добре известна.
И действително, Трента Капели не само прие монаха, но и му уреди пътуването до Палермо с голяма неаполитанска лодка. Джакобино щеше да остане в Пицо, на грижите на любезния домакин.
Фра Пачифико благополучно слезе в Палермо и веднага се насочи към кралския дворец. Там разбра, че Фердинанд е на лов в горите на Фикуци.
Пратеникът помоли, предвид на важното съобщение, да го представят на кралицата. Името му й беше добре известно и тя не го накара да чака.
Тъй като отлично знаеше, че кралицата ръководи съпруга си, фра Пачифико без колебание издекламира научената наизуст реч. Кралицата намери новината за толкова важна, че веднага седна в каретата си с Ектън и монаха и тръгна за Фикуци. Пристигнаха точно в момента, когато кралят се връщаше от лова. Настроението му беше ужасно. Пушката му два пъти беше засичала: веднъж когато се целеше в един глиган, а втория път беше пропуснал сърна. Фердинанд считаше това не само за досадна случайност, но и за най- лошо предзнаменование.
Затова той обърна гръб на Ектън, нагруби кралицата и едва изслуша фра Пачифико.
Като чу името на Бекер кралят малко се развесели, но споменаването на Йорио сериозно го разтревожи.
— Глупаци! — извика той. — Избрали са човек с лошо око, а искат заговорът им да успее! Аз високо ценя викария на църквата Кармине, макар че не го познавам, и княз Каноса, макар че го познавам. Ценя Бекер като зеницата на окото си, но, честна дума, няма да дам и петак за главите им. Но да приемат в заговора Йорио! Сигурно животът им е омръзнал!
Кралицата не страдаше от предубеждения към хората с лошо око и не споделяше предразсъдъците на краля, но изпитваше известно уважение към здравия разум на съпруга си.
Тя обсипа фра Пачифико с въпроси, на които той отговаряше с откровеността на моряк и ентусиазма на бунтар. По негово мнение, не трябваше да се страхуват от разкриване на заговора, защото бяха взети всички предпазни мерки.
Кралят, кралицата и Ектън решиха да изпратят капуцина при Руфо, за да го предупреди за заговора в Неапол. Искаха също кардиналът да използува най-добре дарбите му, военни и религиозни.
След като има честта да обядва на една маса с техни сицилийски величества, фра Пачифико се завърна в Палермо в компанията на краля, кралицата и генерал-лейтенанта.
Монахът получи хиляда дуката, за да купи или наеме лодка, а останалата сума да подари на манастира си. Същата вечер той нае лодка с двама гребци за шест дуката и около полунощ се отправи на път. Към края на четвъртото денонощие заобиколиха остров Фарес и след два часа слязоха на бреза на Катона.
Ето писмото, което фра Пачифико връчи на кардинала:
„Скъпи кардинале,
Получих известие за пристигането Ви в Месина с най-голяма радост.
Вашата енциклика, която ни изпратихте, е образец на войнско и религиозно красноречие, и аз не се съмнявам, че, поддържана от голямата популярност на Вашето име, тя скоро ще ни осигури храбра и многочислена армия.
Изпращам Ви един от нашите приятели, когото също познавате: това е фра Пачифико от манастира на капуцините Сент Ерен. Той пристигна от Неапол и ни донесе добри и лоши новини. Както се казва в неаполитанската поговорка, в разказа му ще намерите и за ядене, и за пиене.
Добрата новина тази, че в Неапол мислят за нас, организират нова Сицилианска вечерня против тези разбойници якобинците. Лошата е, че са приели човек с лошо око, каноника Йорио, който сигурно ще ни донесе нещастие.
