— А ако го напуснете?
— Тогава не отговарям за нищо.
— Мадона! Какво да правя?
— Помисли! Може би ще намериш начин да ни избавиш от затруднението.
— Да, генерале, сещам се за един.
— Говори.
— Значи, докато вие сте в Неапол, няма да екзекутират никого заради това, че съм ви разкрил заговора?
— Никого.
— Е, освен мен има още едно лице, което знае името; само че не подозира нищо за самия заговор.
— Кой?
— Камериерката на млечната ми сестра, синьора Сан Феличе.
— Как се казва тя?
— Джованина.
— Къде живее?
— В Мерджелина, в Къщата с палмата.
— А как ще узнаем нещо от нея, след като тя не подозира за заговора?
— Накарайте я да се яви при началника на полицията, гражданина Николо Фазуло, и нека той я заплаши със затвор, ако не каже кой е чакал господарката й до два часа през нощта и си е тръгнал едва в три.
— И човекът, когото тя ще назове, стои начело на заговора?
— Да, ако малкото му име започва с буквата „А“, а фамилията — с буквата „Б“. А сега, генерале, повярвайте на Микеле — честния човек, че ви казах всичко и няма нужда да продължавам.
— И не искаш нищо в замяна на услугата, която правиш на Неапол?
— Моля ви само, никога да не забравяте, че станахте мой кръстник.
И, като насила целуна протегнатата му ръка, Микеле побягна навън, предоставяйки на генерала свобода на действие.
XXXVII
АРЕСТЪТ
Когато Микеле напусна двореца на Шампионе беше вече два след обед. Той скочи в първата минаваща карета и по същия път, сменяйки конете в Портичи и Кастеламаре, се завърна в Салерно около пет вечерта.
На сто крачки от хотела той слезе, разплати се с последния кочияш и влезе спокойно, без да бърза, като че ли се завръщаше от разходка в Еболи или Монталта.
Луиза не беше се прибрала.
В шест се дочу шум от карета. Микеле се затича към вратата: това бяха млечната му сестра и Салвато, които се връщаха от Пестум.
Микеле не беше ходил в Пестум, но, възхитен от сияещите лица на двамата влюбени, си помисли, че са видели там нещо много прекрасно.
Действително, като че ли ореолът на щастието сияеше около главата на Луиза, а погледът на Салвато излъчваше гордост.
Луиза беше станала още по-прекрасна, Салвато — още по-величествен.
Нещо неизвестно и все пак очевидно беше променило красотата на Луиза. В нея имаше нещо ново, това, което отличаваше Галатея-жената от Галатея-статуята.
Представете си целомъдрената Венера, която пристъпва в Рая сред шепота на ангелите на любовта се превръща в Ева от Книгата на Битието.
Променен беше цветът на лицето й, в което белотата на лилията се беше смесила с окраската и мекотата на праскова, очите й, където последният отблясък на девствеността гаснеше под първия пламък на голямата любов.
Нежната й главичка, отпусната назад, изглежда не намираше сили да носи бремето на своето щастие; треперещите й ноздри ловяха във въздуха нови, неизвестни й досега аромати, от полуотворените й устни се изтръгваше сладострастно дихание.
Микеле не можа да сдържи възхищението си.
— Какво е станало с тебе, сестричке? Ах, колко си хубава!
Луиза се усмихна, погледна към Салвато и протегна ръка на Микеле.
Тя сякаш му казваше: „Красотата си дължа на този, комуто дължа щастието си“.
После с нежен и мелодичен, като птича песен глас, произнесе:
— Ах, колко прекрасен е Пестум. Колко жалко, че не можем да се върнем там утре, в други ден, всеки ден!
— Салвато я притисна до сърцето си. Беше очевидно, че и той, също като Луиза, намираше, че Пестум е раят на земята.
Младите влюбени се качиха в стаята си с толкова леки стъпки, че едва докосваха стъпалата. Но преди да влязат, Луиза се обърна и отрони:
— Микеле, след половин час заминаваме.
След петнадесет минути каретата вече чакаше пред входа.
Но Луиза слезе почти след час.
Този път лицето й беше съвсем различно: тъгата го беше затъмнила, а блясъкът в очите беше помръкнал в сълзи.
Макар че на другия ден щяха отново да се видят, сбогуването на младите влюбени не ставаше по- весело от този факт.
Действително, когато обичат и се разделят, дори и за ден, влюбените предават щастието си в ръцете на съдбата.
Чия мъдрост, колкото и велика да е тя, може да предвиди това, което ще се случи между изгрев и залез слънце?
Когато Луиза слезе, беше съвсем тъмно, каретата я чакаше от три четвърти час. Беше впрегната с три коня. Кочияшът обеща да пристигнат в Неапол към десет.
Луиза смяташе да отиде направо у Бекер и да убеди Андреа да последва съвета, който й беше дал Салвато.
Салвато трябваше да се върне в Неапол на другия ден и да поеме службата си при генерала.
Още десет минути изминаха за сбогуване. Младите хора, изглежда, нямаха сили да се разделят. Ту Салвато задържаше Луиза, ту тя отново и отново се връщаше при него.
Най-после каретата тръгна, звънчетата запяха и кърпичката на Луиза, мокра от сълзи, изпрати последен привет на възлюбления й, който размаха шапката си в отговор.
Колкото Луиза се отдалечаваше от Салвато, магнетичната сила на въздействието на младия човек върху нея отслабваше. Като си спомни за причината, която я беше довела в Салерно, Луиза стана сериозна, а после я налегна тъга.
През целия път Микеле не пророни нито дума, която би могла да издаде, че тайната й е му е известна и че е пътешествувал толкова много.
Те благополучно минаха през Tope дел Греко, Портичи, Резина, моста Магдалина, Маринела. Бекер живееше на улица Медина, между улицата на Флорентинците и Скитзитела.
На Маринела Луиза заповяда на кочияша да кара към Мединския фонтан, до края на улица Мола.
Но, преди още да преминат цялата Пилиеро, Луиза се досети по големите групи хора, които бързаха към Мола, че в тази част на града става нещо необикновено.
На улица Порто кочияшът заяви, че не може да продължи. В блъсканицата от коли и коне екипажът му можел да пострада.
Микеле започна пламенно да убеждава млечната си сестра да слезе от каретата и да се върне в къщи по обиколен път или да наеме лодка, която за половин час щеше да ги откара до Мерджелина.
Но Луиза имаше цел, която считаше за свещена, и отказа да промени решението си. При това, тълпата се беше стремила към улица Медина и виковете, които младата жена беше доловила, се смесваха с
