е честен човек, всеки бедняк — мошеник“; ако религията учи, че „да се убиват якобинците е добре, а да се убиват роялистите е престъпление“; най-после, ако сами кралете твърдят, че шпионажът е заслуга, а доносът — добродетел, ни остава само едно: да се обърнем към чужденеца и да му кажем: „Вие сте възпитан в правила, различни от нашите; как мислите, какво трябва да направи честният човек при такива обстоятелства?“
— А какви са тези обстоятелства?
— Сериозни, генерале. Представете си, че, без да го желая, чух разговор за един заговор, с всички подробности, заговор, който предполага унищожението на тридесет хиляди човека в Неапол, — които и да са те, патриоти или роялисти, — кажете ми какво трябва да правя?
— Да му попречите, това е извън всяко съмнение, и да спасите живота на тридесет хиляди.
— Дори, ако заговорът заплашва нашите врагове?
— Особено, ако е така.
— Как водите войната при подобни мисли, генерале?
— Аз воювам на дневна светлина, не убивам през нощта. Да се сражаваш е почетно задължение, да убиваш е позорно.
— Но аз мога да предотвратя заговора, само ако го издам.
— Издай го тогава.
— Но аз ще стана …
— Какъв?
— Доносник.
— Доносник е този, който издава поверената му тайна и, надявайки се на награда, предава своите съучастници. Ти не си ли от тях?
— Не, генерале.
— И ги разобличаваш не за награда?
— Не, генерале.
— Тогава ти не си доносник, а честен човек, който, за да предотврати злото, го отсича от корен.
— Но, ако вместо роялистите, този заговор заплашва вас, именно вас, генерале, френските войници и патриотите, — как да постъпя тогава?
— Посочих ти твоя дълг спрямо враговете. Съветът ми е същият и спрямо приятелите. Спасявайки враговете, ще направиш важна услуга на човечеството, спасявайки приятелите, ще окажеш неоценима помощ на родината.
— И ще продължите да ми подавате ръка?
— Ето ти я.
— Добре, слушайте, генерале. Ще ви разкажа това, което ми е известно. Нека друго лице довърши разказа.
— Слушам ви.
— През нощта в петък срещу събота трябва да избухне метеж. Десет хиляди дезертьори на Мак и Назели, присъединени към двадесет хиляди ладзарони, трябва да изколят всички французи и патриоти. Вратите на обречените жители ще бъдат отбелязани с кръст. Клането ще започне в полунощ.
— Уверен ли си в това?
— Както, че живея на белия свят.
— Но нали убийците рискуват заедно с якобинците да заколят и роялисти?
— Не. Роялистите трябва само да покажат една карта и да направят условния знак.
— Знаеш ли го? Виждал ли си картата?
— На картата е нарисувана кралската лилия, а знакът се състои в това да захапеш първата става на големия пръст.
— А как можеш да спреш заговора?
— Като арестувам ръководителите му. — Знаеш ли имената им?
— Да.
— Кажи ги.
— Виждате ли …
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че именно тук съмненията не само започват, но се удвояват.
— О-о!
— Как ще постъпят с ръководителите?
— Ще ги предадат на съд.
— А ако са виновни? …
— Ще ги осъдят.
— На колко?
— На смърт.
— Не знам, справедливо или не, но съвестта ме измъчва. Наричат ме Микеле-глупакът, но аз никога не съм причинил зло на човек, куче или котка, дори на птица. На бих искал да ставам причина за смъртта на човек. Бих искал да продължат да ме наричат Микеле-глупакът и никога да не го променям на Микеле- доносникът, Микеле-предателят, или Микеле-човекоубиецът.
Шампионе погледна ладзароните с неволно уважение.
— Ако те кръстя „Микеле-честният човек“, би ли приел такова име?
— О! Никога не бих пожелал друго, бих забравил истинското, с което са ме кръстили, и бих помнил само второто.
— Добре тогава. В името на Френската Република и републиката на Неапол ти давам името „Микеле — честният човек“.
Микеле сграбчи ръката на генерала, за да я притисне до устните си.
— Забрави ли, — спря го Шампионе, — че забраних да се целува ръка на мъжете?
— Какво да правя тогава? — попита Микеле, почесвайки се по ухото. — Бих искал все пак да ви изразя своята благодарност!
— Прегърни ме тогава! — каза Шампионе и разтвори ръце.
Микеле прегърна генерала, ридаейки от радост.
— А сега, — каза главнокомандуващият, — до поговорим за работата.
— Не желая нищо друго, генерале!
— Да предположим за миг, че разкритието идва не от теб, а от друг човек.
— Добре.
— Че този другият би ми казал: „Заповядайте да арестуват Микеле, той знае имената на ръководителите“.
— Добре.
— И аз бих заповядал да те арестуват.
— Много добре.
— И ти кажа: Микеле, ти знаеш имената на предводителите. Сега ще ми ги кажеш, или ще заповядам да те разстрелят? Какво би направил?
— Бих ви казал: „Заповядайте да ме разстрелят, предпочитам да умра, но да не стана причина за смъртта на човек“.
— Защото се надяваш, че не бих дал такава заповед?
— Не. Защото се надявам, че Господ Бог, който вече ме спаси веднъж, ще ми помогне и втори път.
— Дявол да го вземе! Виж кой ни се изпречва на пътя! — каза Шампионе с усмивка. — Но аз действително не мога да те разстрелям: нали трябва да разбера дали говориш истината.
Микеле се замисли.
— Значи, наистина ви е необходимо да знаете името на предводителя?
— Абсолютно необходимо. Нали знаеш, че да се избавиш от змията можеш само като й отсечеш главата?
— Можете ли да ми обещаете, че няма да ги разстреляте?
— Докато съм в Неапол, да.
