За заговора беше узнал случайно, седейки пред вратата, така както някакъв точилар научил за заговора на Катилина. Освен това, той дори не беше подслушвал, просто беше чул.
Името на ръководителя беше отгатнал, тъй като Джованина му го беше казала, без да смята, че това е тайна.
Микеле заключи, че да мълчи би значило да спомогне за осъществяването на реакционния замисъл на господата Симоне и Андреа Бекер. Именно на последния най-много прилягаше прозвището „глупак“, което бяха дали нему, Микеле, разбира се, съвсем незаслужено. Той, напротив, заслужава името „мъдрец“, като Талес или Солон, тъй като, предотвратявайки контрареволюционния преврат, той с цената на два живота ще спаси двадесет и пет или тридесет хиляди.
Затова, без да губи време, той излезе от стаята, съседна на тази, в която блаженствуваха нашите влюбени, и затвори след себе си вратата, така че никой да не може да влезе, без да го чуят.
Шумът от затварящата се врата беше предизвикал тревогата на Луиза и Салвато, които биха се обезпокоили още повече, ако, предполагайки, че я отворил Микеле-глупакът, узнаеха, че беше затворена от Микеле-мъдреца.
XXXVI
СЪМНЕНИЯТА НА МИКЕЛЕ
Като излезе от хотела, Микеле веднага скочи в първата минаваща карета и обеща на кочияша един дукат, ако го откара за три четвърти час в Кастеламаре.
Момъкът бързо размаха камшика.
Вече ви разказвах за тези нещастни коне-призраци, които едва дишат, но летят като вятър.
За четиридесет минути те изминаха разстоянието от Салерно до Кастеламаре.
Отначало Микеле мислеше да отиде до моста, да намери Джамбардела и да стигне с лодката му до Неапол. Но вятърът, който вече беше изчезнал през деня, можеше отново да утихне или да промени посоката си. Можеше да духа в противната посока и тогава трябваше да се предвижват с весла. Микеле — глупакът можеше да се съгласи на това, но за Микеле — мъдреца то беше твърде рисковано.
Той реши да се придвижи по суша и, за да пристигне по-бързо, да направи две смени на конете: една от Кастеламаре до Портичи и втора от Портичи до Неапол.
По този начин, поощрявайки при всяка смяна кочияшите с по един дукат, можеше да стигне до двореца Ангри за по-малко от два часа.
Казваме „в двореца Ангри“, защото Микеле беше решил първо да говори с генерал Шампионе.
През това време, докато конете препускаха с всички сили, той отчаяно чешеше главата си, като че ли брануваше камениста нива, за да я накара да роди някоя мисъл, а изведнъж почувствува, че започва да го измъчва съвестта.
Той беше честен момък, вярно сърце, а ставаше предател!
Да, така беше. Но той спасяваше Републиката! Беше решил твърдо да разкрие заговора. Колебаеше се само как да го стори.
Може би, като намери Шампионе и се посъветва с него, като с духовник, ще научи мнението на човек, който дори в очите на враговете си е образец за благородство?
Ето защо казахме, че за по-малко от два часа той можеше да стигне до двореца Ангри, вместо за същото време да се окаже в министерството на полицията.
И действително, благодарение на добрия впряг от Портичи и френския дукат, поощрил поредния кочияш, само час след отпътуването от Кастеламаре Микеле беше на стъпалата пред двореца Ангри.
Ладзароните знаеше, че ако Шампионе е в къщи, часовоят ще го пусне.
Но във фоайето един войник спря Микеле и му каза, че генералът не може да го приеме, защото е зает с архитектите, които му представили проекти за паметника на Вергилий.
Микеле отвърна, че е дошъл по съвсем друга причина, много по-важна от паметника, и че трябва веднага да говори с генерала, за да се избегнат големи нещастия.
Всички познаваха Микеле-глупака. Всички знаеха как, благодарение на Салвато, той избягна смъртта; как генералът го произведе полковник и каква услуга направи Микеле на французите, като съпроводи невредима почетната стража до катедралата Сан Дженаро. Знаеха също, че да се влезе при генерала не е трудно, и затова веднага предадоха на Шампионе молбата на новодошлия.
Микеле засегна най-чувствителната струна в душата на Шампионе: главнокомандуващият не пренебрегваше нито една молба.
Той се извини пред архитектите, че ги оставя сами в салона, и обеща да се върне веднага, след като поговори с Микеле.
После мина в кабинета си и заповяда да въведат ладзароните.
Микеле отдаде чест и се представи по всички правила; но, въпреки външната му самоувереност, нашият приятел, който не беше никакъв оратор, изглеждаше твърде смутен.
— А, ти ли си, момко, — каза той на неаполитанско наречие. Знаеш ли, че съм доволен от теб: чудесна работа вършиш — проповядваш като дон Микеланжело Чиконе.
Микеле беше във възторг, чувайки от устата на генерала родния език и такава висока похвала.
— Генерале, — отвърна той, — аз съм горд и щастлив от това, че сте доволен от ме. Но това не е достатъчно!
— Недостатъчно?
— Така е. Трябва и аз да съм доволен от себе си.
— Е, бедни ми приятелю! Искаш твърде много! Нравственото самоудовлетворение е небесно благо, дарено ни тук, на земята. Кой от нас, като разпита строго своята съвест, ще остане доволен от себе си?
— Аз, генерале, ако благоволите да оцените моята съвест и да ми дадете наставление.
— Мили ми приятелю, — каза Шампионе с усмивка, — според мен, си сгрешил вратата. Мислиш, че си посетил монсеньор Кепече Дзурло, архиепископа на Неапол, а си дошъл при Жан Етиен Шампионе, главнокомандуващ на френската армия.
— А, не, генерале, — отвърна Микеле. — Знам при кого съм дошъл: при най-честния, най-храбрия и най-благородния войник от армията, която той командва.
— Хайде, хайде! Ласкаеш ме. Може би искаш да ме помолиш за някаква милост?
— Съвсем не. Напротив. Искам да ви направя услуга.
— Да ми направиш услуга?
— И то голяма.
— На мен?
— На вас, на френската армия, на цялата страна… Само че, трябва да знам, мога ли да сторя това и да остана честен човек, и дали след това ще ми подадете отново ръката си, както направихте преди минута?
— Струва ми се, че за това трябва да намериш по-добър наставник от мен. Твоята съвест.
— А тъкмо моята съвест не знае на чия страна да застане!
— Нали знаеш пословицата, — каза генералът, който беше забравил да архитектите си и разговорът с ладзароните явно го забавляваше, — „Ако се съмняваш — замълчи“.
— Ами, ако замълча и се случи голяма беда?
— И затова, ти се съмняваш?
— Да, генерале, съмнявам се, а се боя да мълча. За нещастие, в тази страна, по милостта на нашите монарси, хората нямат вече нито нравственост, нито гражданска съвест. Вие никога няма да чуете: „господин еди-кой си е честен човек“, или „господин еди-кой си е мошеник“, просто ще ви кажат: „господин еди-кой си е богат“ или „господин еди-кой си е беден“. Ако е богат, значи е честен, ако е беден — е негодник. Да предположим, че трябва да убиете някого; отивате при свещеника и питате: „Отче, престъпление ли е да отнемеш живота на ближния си?“ — а падрето ще ви отговори: „Според обстоятелствата, синко. Ако ближният ти е якобинец, убий го с чиста съвест; ако е роялист — пази се! Да убиеш якобинец е толкова почетно в очите на религията, колкото престъпно е да убиеш роялист в очите на Господа Бога“. „Шпионирайте, донасяйте, — ни казва кралицата. — Ще обсипя шпионите с такива привилегии, ще възнаградя доносниците толкова щедро, че те ще станат първите хора в кралството“. Така, че как искате, генерале, да разбираме нещо, след като всички наоколо повтарят в един глас: „Всеки богаташ
