възгласи, които събудиха в сърцето й тревога.
Струваше й се, че всички тези хора, които като поток се бяха устремили към улица Медина, говореха за заговори, измени, кървави убийства и че споменаваха имената на братята Бекер.
Тя скочи от каретата, треперейки силно, сграбчи Микеле за ръката и потъна с него в общия поток.
В дъното на улицата се виждаха пламтящи факли и бляскави щикове, сред разнородния шум се раздаваха заплашителни викове.
— Микеле, — каза Луиза, — качи се на парапета на фонтана и ми кажи какво виждаш.
Микеле се подчини веднага.
— Е? — попита Луиза.
Момъкът се колебаеше.
— Говори! — възкликна Луиза, развълнувана до краен предел. — Какво виждаш?
— Виждам полицаи, които държат факли, и войници, които охраняват дома на господата Бекер.
— Ах, — изстена Луиза, — тези нещастници са предадени! Трябва да вляза при тях, трябва да ги видя!
— Не, не, сестричке! Нали нищо не си сторила против тях?
— Слава Богу, не.
— Да вървим тогава. Да си тръгваме!
— Напротив, напротив — да вървим напред!
И, като сграбчи отново ръката на Микеле, тя го накара да скочи от фонтана и го помъкна сред тълпата.
В този миг виковете се удвоиха и тълпата се раздвижи. Чу се шум от удара на прикладите в паважа и властен вик: „Отдръпнете се!“ Между хората се образува проход, в който Микеле и Луиза се оказаха срещу двамата пленници, единият от които, по-младият, държеше в привързаните към тялото си ръце бялото знаме на Бурбоните.
Съпровождаше ги стража със саби и факли. Въпреки проклятията и оскърбленията на тълпата, винаги готова да се гаври с по-слабите, те вървяха с високо вдигната глава, като хора, които дълбоко ценят убежденията си.
При вида на тази сцена Луиза се вцепени от ужас и, вместо да се отдръпне, остана на място и едва не се сблъска с по-младия пленник, Андреа Бекер.
Двамата се познаха и всеки отстъпи крачка назад.
— Ах, госпожо, — горчиво промълви младият човек, — досещах се, че вие сте ме предали, но не допусках, че ще имате достатъчно смелост да присъствувате и на ареста ми!
Луиза искаше да отговори, да отрича, да протестира, да призове за свидетел Бога, но пленникът бързо се отстрани от нея и като я отмина каза:
— Прощавам ви от името на баща ми и от свое име, госпожо. И нека Бог и кралят ви простят, както ви прощавам аз!
Луиза искаше да отвърне, но гласът й пресекна и сред виковете: „Тя! Синьора Сан Феличе ги е изобличила!“ падна в ръцете на Микеле.
Пленниците продължиха пътя си към Новия замък, където бяха затворени в тъмница от коменданта на крепостта полковник Маса.
XXXVIII
АПОТЕОЗЪТ
Когато Луиза дойде на себе си, разбра, че се намира в някакво кафене на ъгъла на улица Мола и Сан Марко. Микеле я беше внесъл тук сред тълпата, която стоеше пред врата и я разглеждаше през стъклата на прозорците и през отворената врата.
Всички повтаряха думите на пленника и казваха, сочейки я с пръст:
— Тя ги е предала.
Като отвори очи, тя не можа да си спомни нищо. Но, малко по малко, като се огледа наоколо и видя огромната тълпа, истината проблесна пред очите й и я накара да покрие лицето си с ръце.
— Карета! За бога, мой мили Микеле, карета! Да си вървим в къщи!
Това не беше трудно. Тогава, както и сега, между театър Сан Карло и театър Фондо се намираше станция за карети. Наемаха ги любителите на музиката, които посещаваха тогава концертите на Чимароза и Паезиело, а днес пристигат, за да слушат оперите на Белини, Росини и Верди. Микеле излезе, нае закрита карета, поведе Луиза сред приветствените викове и възмутения ропот на присъствуващите — според това дали бяха патриоти, или привърженици на Бурбоните, — влезе с нея в каретата, дръпна завеските и извика:
— В Мерджелина!
Тълпата отстъпи, каретата пресече площад Кастело, излезе на улица Кияи и след четвърт час спря пред Къщата с палмата.
Микеле позвъни яростно. Вратата отвори Джованина. По устните й играеше злобна усмивка, показваща задоволството на лошите слуги, когато трябва да съобщят неприятна новина.
— Ах! — каза тя, започвайки първа разговора. — Докато сеньората отсъствуваше тук станаха ужасни неща!
— Тук?
— Да, тук, госпожо.
— В къщата, или в Неапол?
— Тук, в къщата.
— Какво се случи?
— Сеньората трябваше да ми каже какво да отговарям, ако ме попитат за господин Андреа Бекер.
— А питаха ли те?
— И още как, госпожо! Хванаха ме, замъкнаха ме в полицията и заплашиха да ме хвърлят в затвора, ако не кажа кой е идвал при вас снощи. Бяха узнали, че някой ви е посещавал, не им беше известно единствено името му.
— И ти назова господин Бекер?
— Трябваше, госпожо. Боже мой! Не ми се искаше да попадна в затвора! Освен това, нали господин Бекер не идваше при мен!
— Нещастнице! Какво си направила! — възкликна Луиза, като падна на стола и безпомощно отпусна глава.
— А какво можех да сторя? Боях се, че ще ме обвинят, ако започна да отричам истината, макар че аз наистина се противях. Но помислих, че сплетниците ще си кажат само, че господин Андреа Бекер е бил любовник на синьората, както вече започват да говорят за господин Салвато.
— Млъкни, Джованина! — извика Микеле.
Луиза стана, погледна девойката с учудване и укор и тихо, но твърдо каза:
— Джованина, не знам каква причина те е накарала да се отплатиш за добрината ми с черна неблагодарност. Утре ще напуснеш дома ми.
— Както е угодно на синьората, — дръзко отвърна камериерката и излезе без дори да се обърне.
Луиза почувствува, че сълзите отново пълнят очите й. Тя протегна ръка към Микеле и той падна пред нея на колене.
— Ах, Микеле! Мили мой Микеле! — шепнеше тя, задавяйки се от ридания.
Микеле хвана ръката й и я притисна до устните си; той изпитваше вълнение, което се засилваше от факта, че се чувствуваше виновен за всички тези беди.
— Наистина, ужасна вечер след прекрасния ден, — каза той. Бедната сестричка! Ти беше толкова щастлива, когато се върна от Пестум!
— Прекалено щастлива! Да, прекалено щастлива! — тъжно повтори тя. — А като че ли някакъв глас ми прошепна, че най-прекрасното и най-чистото от моето щастие вече е отминало. Ах, Микеле, Микеле! Колко страшно е това, което каза тази побъркана!
— Да, страшно е. Но, за да не каже на другите това, което току-що каза на теб, не трябваше да я гониш. Помисли само, та тя знае всичко: и това, че Салвато е бил нападнат, и че сме го приютили, знае, че
