роялистите спокойно да се оттеглят. Но престижът на божествената им мисия беше разрушен. Още с първото сражение с републиканската армия, въпреки тройното им превъзходство, привържениците на Бурбоните бяха победени. От двете хиляди човека, с които разполагаха нашите младежи преди битката, бяха останали едва петстотин. Другите се бяха разбягали.
Решиха де Чезаре с четиристотин човека да се присъедини към кардинала, а Бокекямпе със своите сто да тръгне към Бриндизи, за да се опита да сформира там нова колона, с която да се влезе в главната армия на санфедистите. Фра Пачифико, двете оръдия и дузината монаси останаха в колоната на де Чезаре.
Приятелите се прегърнаха и още същата вечер тръгнаха всеки по своя път, начерта му от съдбата.
XLI
НИКОЛА АДОНЕ
Вече разказахме за това как Салвато беше изпратен от Шампионе в Салерно, за да сформира колона и да я изпрати в Потенца, където се бояха от реакцията и страшните беди, които обикновено съпътствуват бунтовете в страната с полудиво население, където гражданските войни са само повод за лично отмъщение.
Макар събитията в Потенца да се отнасят по-скоро към историята на Партенопейската република от хиляда седемстотин деветдесет и девета година, отколкото към разказа за личните съдби, тези събития са толкова страшни, както и епохата и народът, живял през нея, че ще им посветим цяла глава, на която те имат двойно право — поради мащабите на катастрофата и съдбоносното влияние, което оказа разобличаването на заговора върху живота на нашата героиня.
Когато се върна от салона на херцогиня Фуско, Шампионе завари у дома си богатия земевладелец от Базиликата, Никола Адоне.
Дон Никола Адоне, както го наричаха тук по запазената испанска традиция, живееше в Потенца и беше близък приятел на епископа, монсеньор Серао.
Но синевата на прекрасното републиканско небе беше започнала да помръква. Навсякъде организираха банди на санфедистите. Предлогът беше предаността им към Бурбоните, а целта — убийствата и грабежите. Монсеньор Серао, който с примера и убежденията си предизвика подозрение към своите съграждани, искаше да се погрижи за безопасността им.
Той беше решил да извика от Калабрия, неговата родина, войската на така наречените кампиери — остатък от онези средновековни банди, от които бароните са съставяли наемните си армии по време на феодалните войни, в услуга на тяхната ненавист или властолюбив. Това бяха потомци или — кой знае? — може би, предшественици на нашите кондотиери.
Бедният епископ вярваше, че ще намери в тези хора, негови съотечественици (особено ако им плати добре), свои мъжествени и предани защитници.
За нещастие, преди известно време монсеньор Серао беше осъдил поведението на един от тези злонравни абати, които бяха толкова много в южните провинции и които винаги разчитаха да се изплъзнат от надзора на вишестоящите, смесвайки се със тълпата. Този абат се казваше Анжело Феличе Винчигуера.
Той беше от същото село с един от главатарите на кампиерите, наречен Фалсета. Вторият им водач се казваше Каприлионе.
В детството си абатът беше другарувал с Фалсета и сега отново възобнови приятелските си отношения с него. Той му намекна, че заплатата, дадена му от епископа, колкото и щедра да е тя, не може да се сравни с дохода, който биха му донесли контрибуциите и грабежите, ако Каприлионе и той самият, вместо да поддържат реда, завладеят града с хората си.
Съблазнен от съветите на Винчигуера, Фалсета предложи на Каприлионе участие в тази авантюра и той се съгласи. Хората им, естествено, последваха вождовете си.
Една сутрин, когато монсеньор Серао беше още в леглото, врата на стаята му се отвори и на прага застана Каприлионе с пушка в ръка.
— Монсеньор, народът иска смъртта ви, — заяви той направо.
Епископът вдигна дясната си ръка, за да го осени с кръстен знак, и произнесе:
— Аз благославям народа.
Без да му даде време да прибави още нещо към тези евангелски слова, бандитът се прицели и стреля. Прелатът, който искаше да благослови убиеца си, падна, поразен право в сърцето.
При шума от изстрела, в стаята дотича викарият на монсеньор епископа, и тъй като той се възмути от извършеното убийство, Каприлионе уби и него с удар на ножа си.
Почти незабавно след това двойно убийство последва смъртта на двамата най-богати и най-уважавани граждани. Това бяха братята Джерарданджело и Джовалиани.
Слухът за това, че убийството на монсеньор Серао е било извършено от Каприлионе под въздействието на абата, се потвърди и от факта, че на другия ден след престъплението самият Винчигуера се присъедини към бандата на Каприлионе, която потопи Потенца в кръв и го облече в траур.
Либералите, патриотите, републиканците — всички, които споделяха новите идеи, бяха обзети от ужас, който нарасна още повече при новината, че в деня на Кръвта Христова разбойниците, станали господари на града, щяли да започнат по време на процесията клане, и не само на патриотите, но и на всички богати граждани.
Най-богатият, заедно с това и един от най-уважаваните жители на града беше същият този Никола Адоне. Той беше смел и решителен човек и искаше, заедно с брат си Базилио Адоне, да прочисти града от шайката негодници.
Той се обърна към трима от своите приятели, които смяташе за най-мъжествени. Сред тях имаше трима, чиито имена се предават от уста на уста, макар че тези хора не са влезли в историята. Това бяха Джузепе Скафанели, Йорио Мангиля и Гаетано Мафи.
В заговора влизаха още седем-осем човека. Ние напразно се опитвахме да научим имената им от най- старите жители на Потенца: това не ни се удаде.
Събрани у Никола Адоне, при закрити прозорци и врати, тези патриоти решиха да унищожат с един удар Каприлионе, Фалсета и цялата им банда.
За да постигнат поставената цел, трябваше да се въоръжат и, разделени на две групи, да се скрият в дома на Адоне и съседната къща.
Бандитите скоро им предоставиха сгоден случай. Те бяха наложили на града контрибуция от три хиляди дуката, като предоставиха на гражданите сами да установят реда за изплащането в срок от три дни. Парите бяха събрани и предадени в дома на Никола Адоне.
Един обущар, Гаетано Сколета, известен с прякора Сарсета, се нае да отиде в леговището на бандитите и да ги покани в дома на Адоне, за да получат полагащата им се сума.
За всеки от главатарите беше определен различен час, за да не могат да се съберат заедно и да затруднят с това изпълнението на плана. Сколета трябваше да опише разположението на стаите в къщата, като спомене между другото, че поради страх от крадци, касата е разположена в най-отдалечената част на сградата.
В определения ден Никола Адоне скри в малката стаичка пред тази, в която, по описанието на Сколета, трябваше да се намира касата, двама предани мулетари, които се наричаха Лорето и Сарасано. Те стояха с брадви в ръце от двете страни на ниската врата, през която можеше да се мине само с наведена глава.
Първите бандити се явиха в уреченото време и бяха въведени веднага. След дългия коридор те влизаха в стаята, където ги чакаха Лорето и Сарасано. Мулетарите нанасяха ударите с такава точност и бързина, с каквато касапинът поваля бика.
Когато бандитът падаше, други двама слуги на Адоне хвърляха трупа в избата. След това от съседната стая излизаше една безизразна старица с парцал и кофа с вода. Тя мълчаливо измиваше пода и се скриваше в стаята си с бързината на автомат.
Най-после се появи самият Каприлионе. Базилио Адоне вървеше след него, за да му показва пътя, но по средата на коридора бандитът почувствува безпокойство и поиска да се върне. Тогава той, без да каже нито дума, заби в гърдите му кинжала си до самата дръжка. Разбойникът падна, без да издаде вик. Базилио го довлече в най-близката стая и като се убеди, че действително е мъртъв, заключи врата и спокойно прибра ключа в джоба си.
