Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро
ПЪРВА ЧАСТ
Глава 1
Сватбата на Сен-Люк
През 1578 г., в последния неделен ден на Сирни заговезни, когато шумните дневни веселби по парижките улици взеха да затихват, в неотдавна построения разкошен дворец на брега на Сена, почти срещу Лувъра, за знаменитото семейство Монморанси, сродило се с кралския дом и неотстъпващо по начина на живот на принцовете, започна шумно празненство. Повод за това семейно събитие веднага след народните увеселения бе бракосъчетанието на Франсоа д’Епине дьо Сен-Люк, довереника и любимеца на крал Анри III, с Жана дьо Косе-Брисак, дъщеря на маршал дьо Косе-Брисак.
Сватбеният обяд стана в Лувъра и кралят, който даде с крайно нежелание съгласието си за този брак, се появи на празничната трапеза с никак неподобаващ за случая мрачен израз. А и облеклото му бе напълно в съответствие с вида му: тъмнокафяв костюм, същият, с който Куле го беше нарисувал на картината, изобразяваща сватбата на Жуаез. При вида на това мрачно величие, на този крал, напомнящ собствения си призрак, гостите се вцепеняваха от страх. Особено силно се свиваше сърцето на младоженката, която кралят удостояваше всеки път с поглед, пълен с неодобрение.
Навъсените обаче вежди на краля в разгара на брачния пир не будеха като че ли изненада у никого; всички знаеха, че причината се крие в една от дворцовите тайни, от които си струва да стоиш по-надалеч като от подводни рифове, защото натъкването на тях заплашва с неминуемо корабокрушение.
Едва дочакал да завърши обядът, кралят скочи рязко и всички гости бяха принудени щат не щат да последват примера му; надигнаха се дори онези, които изказваха шепнешком желанието си да продължат празничната гощавка.
Тогава Сен-Люк, след като се взря продължително в очите на жена си, за да почерпи сякаш в тях мъжество, се приближи до своя повелител:
— Ваше величество, ще благоволите ли да послушате довечера цигулкова музика и да украсите с присъствието си бала, който искам да дам във ваша чест в двореца Монморанси?
Анри III се обърна към младоженеца със смесено чувство на гняв и досада, но Сен-Люк му се поклони така ниско, с толкова много смирение и с такава молба в гласа, че кралят омекна.
— Е, добре, господине — отвърна той, — ние ще дойдем, макар да не заслужавате ни най-малко подобно доказателство за нашата благосклонност.
Тогава бившата госпожица дьо Брисак, от този ден вече госпожа дьо Сен-Люк, почтително благодари на краля, ала Анри обърна гръб на новобрачната, без да й отговори.
— С какво сте се провинили пред краля, господин дьо Сен-Люк? — попита Жана своя съпруг.
— Скъпа моя, ще ви разкажа всичко по-късно, когато буреносните облаци се разпръснат.
— А дали ще се разпръснат?
— Би трябвало — отвърна Сен-Люк.
Младоженката нямаше още навиците на законна съпруга и не се реши да настоява; тя притаи любопитството си дълбоко в сърцето и се зарече да продължи разговора при по-благоприятни обстоятелства, когато ще е в състояние да диктува своите условия на Сен-Люк, без да се страхува, че той ще ги отхвърли.
И така, когато започва историята, която искаме да разкажем на нашите читатели, в двореца Монморанси очакваха пристигането на Анри III. Но единадесет часа вече минаваше, а кралят все не идваше.
Сен-Люк бе поканил на бала всички свои приятели, а това значеше и приятели на краля. Освен това бе разпратил покани до принцовете и техните миньони1, включително до приближените на нашия стар познат херцог д’Алансон, когото възшествието на Анри III на кралския престол бе направило херцог д’Анжу. Но херцогът не бе сметнал за нужно да се появи на сватбения обяд в Лувъра и вероятно не се канеше да присъства на сватбения бал в двореца Монморанси.
Кралят на Навара и съпругата му ги нямаше в Париж. Те, както читателят знае от предишния ни роман2, се бяха спасили с бягство в Беарн и там застанаха начело на войските на хугенотите, оказали открита съпротива на краля.
Херцог д’Анжу както винаги спадаше към недоволните, но и с нищо не издаваше това недоволство; той неизменно се стараеше да стои в задните редове и да изтиква пред себе си благородниците от своето обкръжение, неотрезвени от ужасната съдба на Ла Мол и дьо Коконас, чиято екзекуция, без съмнение, нашите читатели не са забравили.
Не ще съмнение, че привържениците на херцога и последователите на краля се намираха в състояние на несигурен мир: не по-малко от два-три пъти на месец между тях възникваха дуели и само в много редки случаи нямаше убити или поне тежко ранени.
Колкото до Екатерина Медичи, най-заветното желание на кралицата майка се беше изпълнило — любимият й син се бе възкачил на трона, който тя така много беше бленувала за него, а по-точно казано, за самата себе си; този път тя царуваше, прикрита зад името му и с целия си вид и поведение даваше да се разбере, че в този преходен свят нейните грижи са насочени единствено към здравето и към нищо друго.
Разтревожен от необещаващото нищо добро отсъствие на краля и принцовете, Сен-Люк се мъчеше да успокои тъста си, който бе огорчен до дъното на душата си от този факт. Убеден, както впрочем и целият двор, в това, че крал Анри и Сен-Люк се намират в тесни приятелски връзки, маршалът се надяваше да се сроди с един източник на благодеяния — на ви сега! — всичко излезе тъкмо обратно: дъщеря му се бе бракосъчетала с едно истинско въплъщение на кралската немилост. Сен-Люк се мъчеше как ли не да вдъхне на стареца увереност, каквато самият той не изпитваше, а неговите приятели — Можирон, Шомберг и Келюс, натруфени като пуяци, неестествено изправени във великолепните си камизоли с огромни надиплени яки, върху които главите им стояха като поставени върху блюда, само подливаха масло в огъня с шегичките и иронично поднасяните си съболезнования.
— Бога ми, бедни наш приятелю — съчувстваше на Сен-Люк Жак дьо Леви, граф дьо Келюс, — страхувам се, че този път работата ти е съвсем спукана. Кралят ти се сърди, задето пренебрегна съветите му, херцог д’Анжу пък за това, че не изрази полагаемата се почит към носа му3.
— Е, не — възрази Сен-Люк. — Грешиш, Келюс, кралят не дойде, защото замина за поклонение в Минимския манастир във Венсенската гора, а херцог д’Анжу — защото се влюбил в някаква дама, която аз, за беля, пропуснах да поканя.
— Ами! — възрази Можирон. — Не видяхме ли каква кисела физиономия имаше кралят на обяда? Човек, който е решил да тръгне с тояжката на поклонение в манастир, има кротък, благ израз на лицето. Колкото до херцог д’Анжу, нека, както твърдиш, някакви лични обстоятелства да са го възпрепятствали, но какво пречеше поне един от неговите анжуйци да беше присъствал? Огледай се наоколо — абсолютна пустота, дори самохвалкото Бюси не благоволи да се яви.
— Ах, господа — поклати съкрушен глава, маршал дьо Брисак, — как всичко това говори за изпадане в немилост! Господи боже мой! Как така негово величество се е разгневил на нашия дом, винаги толкова предан на короната?
И старият царедворец надигна скръбно ръце към небето.
Младите хора се заливаха от смях, ала тяхното весело настроение ни най-малко не успокояваше стария маршал, а само увеличаваше неговото отчаяние.
Младоженката, замислена и съсредоточена, бе измъчвана, както и баща й, от същия въпрос — с какво е могъл Сен-Люк да разгневи краля?
Самият Сен-Люк, разбира се, знаеше в какво се е провинил и затова се вълнуваше повече от всички останали.
Не щеш ли, на една от вратите към залата възвестиха за пристигането на краля.
— Ах! — просия маршалът. — Сега вече от нищо не се боя; за да бъда напълно щастлив, остава да чуя за пристигането и на херцог д’Анжу.
— А мен — измърмори Сен-Люк — присъствието на краля ме плаши повече от отсъствието му; той не
