д’Анжу.“
И с тези мисли той остави Келюс и се запъти към Бюси.
Бюси стоеше с гордо вдигната глава и обгръщаше с поглед присъстващите. Беше наострил уши в очакване някой да отвърне дръзко на хвърлените от него оскърбления. Но никой не го поглеждаше, всички упорито мълчаха: едни се опасяваха да не предизвикат неодобрението на краля, други — неодобрението на Бюси.
Последният, забелязал приближаващия се към него Сен-Люк, реши, че най-после е постигнал своето.
— Господине — обърна се той към домакина, — предполагам, че желаете да поговорите с мен, и сигурно дължа тази чест на думите, които току-що произнесох?
— Думите, които току-що сте произнесли ли? — с най-простодушен вид повтори Сен-Люк. — А какво всъщност сте произнесли? Нищо не съм чул, уверявам ви. Просто ви видях и се зарадвах, че ще имам удоволствието да приветствам един толкова висок гост и да му благодаря за честта, оказана на моя дом.
Бюси бе необикновен човек във всяко отношение: смел до безразсъдство и същевременно образован, остроумен и прекрасно възпитан. Убеден в несъмнената храброст на Сен-Люк, той разбра, че дългът на гостоприемството е удържал в него връх над деликатността на придворния. На всеки друг Бюси не би се поколебал да повтори дума по дума казаната от него фраза, тоест да хвърли предизвикателство в лицето му, но, обезоръжен от дружелюбието на Сен-Люк, той се поклони учтиво и произнесе няколко любезности.
— Охо! — каза Анри, забелязал, че Сен-Люк разговаря с Бюси. — Струва ми се, че моето петле е прокукуригало вече на капитана. Правилно е постъпил, но аз не искам да го убиват. Идете, Келюс, и разберете каква е работата. Впрочем, не, вие сте с твърде горещ нрав. По-добре идете вие, Можирон.
— Какво каза на това конте? — попита кралят, когато Сен-Люк се върна.
— Аз ли, ваше величество?
— Да, ти.
— Пожелах му добро прекарване на вечерта.
— Виж ти! И нищо повече? — сърдито измърмори кралят.
Сен-Люк усети, че е направил погрешна стъпка.
— Пожелах му добро прекарване на вечерта — продължи той, — а после му казах, че утре ще имам удоволствието да му пожелая добро утро.
— Добре. А аз едва не се усъмних в твоята смелост, юнако.
— Но, ваше кралско величество, окажете ми милостта това да си остане между нас — с подчертано тих глас помоли Сен-Люк.
— Дявол да го вземе! Разбира се, че нямам намерение да ти преча. Добре би било да ме избавиш от него, без ти сам да пострадаш от това.
Миньоните си размениха бързи погледи, но Анри III не даде вид, че е забелязал това.
— Защото в края на краищата — продължи той, — този нахал стана съвсем непоносим.
— Да, да — каза Сен-Люк. — Но бъдете спокойни, ваше величество, рано или късно той ще си намери майстора.
— Хм — недоверчиво поклати глава кралят, — той владее шпагата до съвършенство. Добре би било да го ухапе бясно куче. Тогава ще може да се отървем от него без никакви трудности.
И той погледна накриво Бюси, който се разхождаше, придружен от тримата си приятели, като избутваше или осмиваше всички, които смяташе за врагове на херцог д’Анжу — от само себе си се разбираше, че тези хора бяха привърженици на краля.
— По дяволите — закрещя Шико, — не смейте да обиждате моите любимци, метр Бюси, че иначе, нищо че съм крал, ще развъртя шпагата си не по-зле от който и да е шут.
— Ах, мошеник — измърмори Анри, — честна дума, той е прав.
— Ако Шико не престане със своите шегички в същия дух, ще го напердаша, ваше величество — каза Можирон.
— Не се пъхай, където не ти е работа, Можирон. Шико е благородник и много чувствителен по отношение на честта си. Още повече че най-малко той заслужава пердаха, тук има къде по-дръзки от него.
Този път намекът беше ясен; Келюс направи знак на д’О и д’Епернон, които се подвизаваха в другите ъгли на залата и не бяха свидетели на държанието на Бюси.
— Господа — започна Келюс, след като отведе приятелите си встрани, — нека се посъветваме. А ти, Сен-Люк, иди по-добре да занимаваш краля. Продължавай ролята си на миротворец, ти се справяш отлично с нея.
Сен-Люк счете предложението за разумно и се върна при краля, който спореше горещо с Шико за нещо.
Келюс се отдели с четиримата фаворити в прозоречната ниша.
— Хайде да чуем сега за какво ни събра — каза д’Епернон. — Тъкмо ухажвах усилено жената на Жуаез и мисли му, ако не ни съобщиш нещо наистина важно.
— Искам да ви предупредя, господа — обърна се Келюс към другарите си, — че веднага след бала аз тръгвам на лов.
— Отлично — каза д’О, — и за какъв дивеч?
— За глиган.
— Откъде ти щукна пък това? Да ловуваш в този кучешки студ! И за какъв дявол? Да те изтърбушат в някои шубраци.
— И така да е! Все едно отивам.
— Самичък?
— Не, с Можирон и Шомберг, ще ловуваме за краля.
— Аа! Ясно — в един глас казаха Можирон и Шомберг.
— Кралят изяви желание да види утре на обедната си трапеза глиганска глава.
— С обърната яка по италиански — намекна Можирон за простата обърната яка, която носеше Бюси за разлика от пищните яки на фаворитите.
— Разбрано — каза д’Епернон. — Става. Аз също се включвам.
— Но какво е станало? — запита д’О. — Обяснете ми, аз все още нищо не разбирам.
— Ами че огледай се наоколо, миличък.
— Е, огледах се, и какво?
— Толкова ли не забелязваш нахала, който ти се смее в лицето?
— Бюси ли имаш предвид?
— Позна. А не ти ли се струва, че това е глиганът, чиято глава би зарадвала краля?
— Ти смяташ, че кралят… — започна д’О.
— Абсолютно сигурен съм — прекъсна го Келюс.
— Тогава идвам и аз на лов! Но как ще действаме?
— Ще поставим засада. Така е най-сигурно.
Бюси забеляза отдалеч, че миньоните се съвещават за нещо и не се съмняваше, че става дума за него. Той се отправи към своите противници, като пътьом си разменяше шеги с приятелите.
— Обърни внимание, Антраге, погледни, Рибейрак, как те са се пръснали там на двойки. Това е просто трогателно. Могат да минат за Евриал с Ние, за Дамон с Питий, за Кастор с… Но почакай, къде се е дянал Полукс?
— Полукс се ожени — отвърна Антраге — и нашият Кастор остана соло.
— С какво са заети там, според вас? — високо попита Бюси и дръзко заразглежда фаворитите.
— Бас държа — каза Рибейрак, — че изобретяват в момента нова кола за яките си.
— Не, господа — усмихна се Келюс, — уговаряме се да ходим на лов.
— Шегувате се, сеньор Купидо — възрази Бюси. — Времето е твърде студено за ловуване. Цялата ви кожа ще се напука.
— Не се тревожете, господине — в същия тон му отвърна Можирон, — имаме си топли ръкавици, а и камизолите ни са с кожени подплати.
