Впрочем, онези май не смееха да отворят на непознатия.
— Отворете! — викна той.
— Отворете! Отворете! — повтаряха и слугите.
„Съпругът, разбира се — продължи разсъжденията си, Шико. — Заплашил е слугите и те са минали на негова страна. Горкият Ернотон! Ще му видят сметката! Трябва да се намеся: нали и той навремето ми помогна.“
Шико беше решителен и великодушен, освен това и много любопитен. Той грабна дългата си шпага и бързо се спусна надолу. Промуши се под балкона, скри се зад колоната и зачака.
Вратата се отвори след някаква думичка, пошепната от непознатия. Самият той обаче остана на прага.
След минута на вратата се появи дамата от носилката.
Тя се опря на ръката на конника, той я настани в носилката, затвори вратата и се метна на седлото.
„Съвсем ясно, че този е съпругът — помисли си Шико. — Но доста е мекушав, не му дойде наум да потършува из къщата и да прониже в стомаха моя приятел Карменж.“
Носилката потегли, конникът бавно се движеше до нея.
„Ей, Богу — каза си Шико, — трябва да проследя тези хора, да разбера кои са и накъде отиват.“
И ги последва, като проявяваше чудеса на предпазливост. За негово голямо учудване носилката спря пред „Гордият рицар“.
В същия миг вратата се отвори, сякаш някой беше чакал тези гости. Дамата, чието лице беше все тъй скрито от воала, слезе от носилката и се изкачи до малката кула с осветено прозорче.
След нея влезе съпругът.
Госпожа Фурнишон с факла осветяваше пътя им. „Ама че работа — каза си Шико и скръсти ръце на гърдите си. — Нищо не разбирам!“
Глава 20
Шико имаше чувството, че някъде беше виждал този мекушав конник. Но по време на пътуването си до Навара беше срещнал толкова много хора, че всички се бяха смесили в спомените му.
Загледан в осветения прозорец, той тъкмо се питаше какво ли търсят конникът и дамата с воала в „Гордият рицар“, когато внезапно вратата се отвори и в дрипата ярка светлина, която падна оттам, се очерта една черна фигура, същински монах.
Човекът замря на прага и погледна към същия прозорец, към който гледаше и Шико.
„Охо — рече си Шико, — дали не е от «Свети Яков»? Нима метр Горанфло позволява на своите овчици толкова да се отдалечават нощем от светата обител?“
Той проследи монаха, който забърза по улицата на Августинците, и интуицията му подсказа, че тъкмо от тази личност ще получи ключа за тайната.
— Проклет да съм — пошепна той, — ако под расото не се крие онзи млад войскар, когото ми предлагаха за спътник.
И Шико с широки крачки настигна младежа.
— Хей — извика той, — мили Жак, почакай!
Монахът трепна.
— Кой ме вика? — предизвикателно попита той.
— Аз — отговори Шико и застана точно срещу младежа. — Позна ли ме, синко?
— О, господин Робер Брике! — възкликна монахът.
— Същият, момчето ми. Накъде си тръгнал в тази късна доба, скъпи?
— За манастира, господин Брике.
— А откъде се връщаш, развейпрах такъв!
Младежът се стъписа.
— Не разбирам какво ме питате, господин Брике; изпълних много важно поръчение на дон Модест ако е необходимо и той самият ще го потвърди.
— Ама не се пали, мой мъничък свети Йерониме, ти май се палиш като фитил.
— Как да не се паля, щом чувам такива думи!
— За Бога, какво друго можех да кажа, щом виждам монах да излиза по това време от кръчма…
— Аз — от кръчма?!
— Ами да, нали излезе от „Гордият рицар“. Видя ли как те хванах!
— Излязох от къщата, прав сте, но не от кръчмата — заоправдава се Клеман.
— Как така? — възрази Шико. — Странноприемницата „Гордият рицар“ според теб не е ли кръчма?
— Кръчмата е място, където се пие вино, а тъй като в тази къща не съм пил вино, за мен тя не е кръчма.
— По дяволите! Много тънка разлика. Или аз жестоко се лъжа, или ти някой ден ще станеш голям богослов. Но в такъв случай какво търсеше там?
Клеман не отговори и въпреки че беше тъмно, Шико прочете в очите му твърдото намерение да не каже нито дума повече.
Твърдостта му много огорчи нашия приятел, който бе придобил навика всичко да знае.
Разговорът секна. Младежът мълчеше, като че ли чакаше нещо. Сякаш за него беше голямо щастие да се задържи колкото може повече в близост до „Гордият рицар“.
Шико подхвана разговор за пътешествието, което младият мъж се канеше да направи заедно с него, разказа, че в страните, които наскоро бе посетил, фехтовката е на голяма почит, и небрежно вмъкна, че дори научил там няколко по-особени хватки.
Обаче всички тези празни приказки не смекчиха непоклатимия младеж и той продължи упорито да пази мълчание относно своите задачи в този квартал.
Ядосан, но запазил външно спокойствие, Шико реши да прибегне към несправедливи нападки. Несправедливостта е превъзходно средство спрямо жените и децата, за да бъдат те откровени.
— Каквото и да кажеш, момче — сякаш се върна той към прекъснатия разговор, — но все пак ходиш по кръчмите, и то в кои! Където можеш да срещаш прекрасни дами и като омагьосан се взираш в прозорците, щом се мернат там сенките им. Дете, дете, всичко ще разкажа на дон Модест.
Ударът улучи целта.
Жак се обърна като ужилен.
— Не е вярно! — възкликна той, зачервен от срам и гняв. — Не гледам жените!
— Гледаш ги, гледаш ги — продължи Шико. — Когато излезе от „Гордият рицар“, там имаше една много красива дама и ти се обърна, за да я погледнеш още веднъж; знам, че си я чакал в кръчмата, че си говорил с нея.
Жак не можа да се сдържи.
— Разбира се, че говорих с нея! — тросна се той. — Грях ли е да се говори с жена?
— Не е, ако докато говориш, не те изкушава сатаната.
— Няма нищо общо със сатаната — бях принуден да говоря с тази дама, след като имах поръчение да й предам едно писмо.
— Поръчение от дон Модест Горанфло?
— Да, и ако щете, можете да му се оплачете от мен! При тези думи Шико изведнъж взе да проумява.
— Знаех си аз! — каза той.
— Кое?
— Това, което ти не искаше да ми кажеш.
— Аз и собствените си тайни не издавам, какво остава за чуждите!
— Обаче на мен може.
