покровителствуваше не по-малко от Анри III. В Париж го смятаха за италианец, в Рим — за французин; той навсякъде правеше впечатление с щедростта и ловкостта си.
Кардинал дьо Жоайоз бързо забогатя благодарение на своя дял от наследството и на полагаемите се за ранга му доходи.
Живееше нашироко. Ако брат му, адмиралът, беше обкръжен от голяма свита военни, то в приемните на кардинала се тълпяха свещеници, епископи и архиепископи. Щом достигна високия църковен сан, той по италианска мода се сдоби с пажове, а по френска — с лична охрана. Но охраната и пажовете не го ограничаваха, напротив — осигуряваха му още по-голяма свобода. Обкръжил със стража и лакеи луксозната си носилка, откъдето се подаваше ръката на секретаря му в ръкавица, той в същото време яздеше из града преоблечен, с шпага и перука, с грамадна яка-жабо и с ботуши с шпори.
При този прелат се запъти граф дьо Бушаж след разговора с най-големия си брат и разговора с краля на Франция.
Франсоа живееше в красива къща в Сите: големият двор винаги беше пълен с конници и каляски. Градината се спускаше до брега на реката, там беше и една от вратите на оградата, а пред нея имаше вързана лодка, която неусетно го отнасяше толкова надалече, колкото той самият пожелаеше. И поради това често се случваше посетителите напразно да чакат прелата — той изобщо не се появяваше под предлог, че не е добре или има наложена строга епитимия.
Франсоа беше горделив, но не високомерен. Обичаше приятелите си, а и братята си — почти като приятели. Пет години по-голям от дьо Бушаж, той не пестеше за него нито добри, нито лоши съвети, нито усмивки, нито пари.
Но тъй като умееше великолепно да носи кардиналската си мантия, дьо Бушаж го намираше красив, благороден и го уважаваше може би дори повече, отколкото най-големия от братята Жоайоз. Анри с трепет сподели за своята обич пред Ан, но не би се осмелил да се изповяда на Франсоа.
Обаче когато тръгна за дома на кардинала, вече беше взел решението: съвсем откровено ще говори с него, едно, като с изповедник, второ, като с приятел.
Дьо Бушаж мина през анфиладата на салоните и излезе в градината, сенчеста и ароматна, истинска градина на римски прелат.
Спря под дърветата. В същия миг желязната врата при реката широко се отвори и оттам влезе някакъв човек, загърнат с голямо кафяво наметало. Подир него вървеше младо момче, вероятно паж. Непознатият се промъкна между дърветата, като се мъчеше да него забележи нито дьо Бушаж, нито който и да било.
И Анри наистина не забеляза тайнствения посетител. Едва когато случайно се обърна, видя, че някакъв непознат влиза в къщата.
След десетина минути един слуга дойде при Анри и го покани да влезе в библиотеката, където го очаквал кардиналът.
Анри последва слугата, без да бърза, защото предчувствуваше, че ще се наложи да издържи нова битка. Когато влезе, камердинерът помагаше на кардинала да сложи прелатските одежди, изискани, но и удобни.
— Здравей, братко — рече кардиналът. — Какво ново?
— Семейните новини са чудесни — отговори Анри. — Ан, както знаете, се прослави при отстъплението от Антверпен и остана жив.
— Убеди ли се — попита кардиналът, — че Бог ни пази за някакво висше предопределение.
— Брате, тъй съм благодарен на Бога, че съм решил да му посветя живота си. Тъкмо за това свое решение дойдох да говоря с вас.
— Все още ли не си се отказал от намерението си, дьо Бушаж? — попита кардиналът.
— Не съм се отказал.
— Но това е невъзможно, Анри, не ти ли казаха?
— Не слушах онова, което ми казваха, защото в себе си чувам по-силен глас, той заглушава думите на всички, които се опитват да ме отделят от Бога.
— Моля те — сериозно го спря кардиналът. — Бог няма нищо общо с всичко това, така че не споменавай името му всуе и най-вече не бъркай земните гласове с небесния.
— Не ги бъркам, само искам да кажа, че някаква непреодолима сила ме кара да искам усамотяване по- надалеч от света.
— Изслушай ме, Анри. Трябва да вземеш повечко пари, двама придружители и да тръгнеш да обикаляш Европа, както подобава на наследник на толкова прочут род като нашия. Ще видиш далечни страни — например Татария, дори Русия, ще прекараш някое време при лапландците, при екзотичните народи, които никога не са виждали слънцето…
— Не сте ме разбрали, монсеньор — възрази дьо Бушаж.
— Извинявай, Анри, ти самият ми каза, че искаш да се усамотиш далеч от всички.
— Но имах предвид манастир, а не пътешествие. Пътешествието все пак означава да си живееш живота, а аз искам да срещна смъртта или поне да се насладя на нейното подобие.
— Що за нелепа идея, Анри! Най-напред ще говоря с теб в името на Бога, когото обиждаш с думите, че Той ти е внушил мрачното решение. Ти си слаб духом и се отчайваш от всяка несполука — може ли Бог да приеме толкова недостойна за Него жертва, каквато ти се стремиш да Му се принесеш?
Анри вдигна ръце в знак на протест.
— Не, няма повече да те щадя, братко, както ти не щадиш никого от нас — продължи кардиналът. — Забравил си за мъките, които причиняваш и на големия ни брат, и на мен…
— Прощавайте, монсеньор — прекъсна брат си Анри и лицето му поруменя, — толкова ли мрачно и нечестиво дело е да се служи на Бога, та цялото ни семейство трябва да сложи траур? А самият вие не сте ли чест и радост за нашия дом, макар че сте избрали да служите на небесния владетел, както големият ни брат служи на земния владетел.
— Дете, дете! — с отегчение възкликна кардиналът. — Наистина ме караш да мисля, че си обезумял. Какво чувам?! Сравняваш дома ми с манастир? Но ти отричаш всичко, което е необходимо: картините, скъпите съдове, разкоша, веселието! О, ако като мен искаше да се увенчаеш с тиарата на Свети Петър! Това се казва кариера, Анри! Това си заслужава и устрема, и борбата, и желанието. А ти?… Ти се отказваш от въздуха, от, радостта, от надеждата, и всичко само защото си се влюбил в жена, която не те обича. Уверявам те, Анри, че позориш целия ни род.
— Брате! — възкликна младежът и в очите му блесна мрачен огън. — Може би предпочитате да си пръсна черепа с изстрел или като се възползувам от почетното право да нося шпага, да я забия в гърдите си? Бога ми, монсеньор, ако вие, кардинал и княз на църквата, ми простите този смъртен грях, всичко ще свърши само за миг — преди дори да сте довършили тази чудовищна мисъл, че опозорявам нашия род — нещо, на което, слава Богу, не е способен никой Жоайоз.
— Недей, Анри — каза кардиналът, сложи ръка на рамото на брат си и с обич го прегърна. — Скъпо наше, любимо братче, забрави моите думи, прости на този, комуто си скъп. Изслушай ме, моля те! Колкото и рядко да се случва това на земята, ние всички имахме голям късмет! Не съсипвай със смъртоносната отрова на своето отричане щастието на нашето семейство. Помисли за сълзите на баща ни, помисли, че заради теб всички ще носим траур в сърцата си. Моля те, Анри, позволи ми да те склоня. Манастирът не е за теб, той е по-страшен от гроба: в гроба гасне само животът, а в манастира — разумът. Опомни се: младостта е само веднъж. Преди да се усетиш, ще си отидат младините ти, докато си обзет от жестоката си скръб. Обаче на трийсет години ще станеш мъж, скръбта ти ще премине и ще искаш да се възвърнеш към живота, а ще бъде късно: ти ще си мрачен, болнав, в гърдите ти ще е угаснал пламъкът, хората ще те отбягват като гроба на чумав, в чиито черни дълбини никой не би искал да надзърне. Анри, говоря ти като приятел, гласът ми е глас на мъдростта. Послушай ме.
Момчето стоеше мълчаливо, неподвижно. Кардиналът се обнадежди, че е трогнал брат си и ще може да промени решението му.
— Опитай друго, Анри. В сърцето си имаш отровна стрела; какво пък, бъди навсякъде, посещавай празненствата, участвувай в пировете. Бъди като ранения елен, който бяга през гъсталака, като се мъчи да се освободи от стрелата, забита в раната — и понякога стрелата пада.
— Мили брате, смилете се — рече Анри, — не настоявайте повече. Това, за което ви моля, не е някакъв
