— Латинският.
— Нещо не ви разбирам — каза Анри и насочи към Шико ясния си поглед. — Нима писмото на моя брат е написано на латински?
— Да, господарю.
— Защо на латински?
— Сигурно защото латинският е език, на който всичко може да се изкаже, на който Персий и Ювенал са увековечили безумието и греховете на кралете.
— На кралете?
— И на кралиците, господарю.
Веждите на краля се смръщиха.
— Исках да кажа на императорите и на императриците — се поправи Шико.
— Значи вие знаете латински, господин Шико? — хладно попита Анри.
— И да, и не, господарю.
— Ваше е щастието, ако го знаете: вие имате огромно преимущество пред мен — аз не знам латински. Поради това престанах да слушам и месата.
— Научиха ме да чета латински, господарю, както и гръцки и староеврейски.
— Това е много удобно, господин Шико, вие сте просто подвижна книга.
— Ваше величество намери вярното определение. В паметта ми се запечатват цели страници и когато пристигна някъде с поръчение, мен ме прочитат и ме разбират.
— Или пък не разбират.
— Защо, господарю?
— Ясно защо: ако не разбират езика, на който сте напечатан.
— Но кралете знаят всичко, господарю.
— Това говорят пред народа, господин Шико, и същото ласкателите говорят пред кралете.
— В такъв случай няма защо да чета писмото на ваше величество.
— Струва ми се, че латинският език прилича на италианския, нали?
— Така казват, господарю.
— И на испанския, нали?
— Да.
— Щом е така, да опитаме: аз знам малко италиански, а моето гасконско наречие твърде прилича на испанския.
Шико се поклони.
— И така, ваше величество, ще заповядате ли?
— Моля ви, скъпи господин Шико.
Шико започна да цитира:
— „Frater carissime! Sincerus amor quo te prosequebatur germanus noster Carolus nonus, functus, nuper, colet usque regiam nostram et pectori meo pecinaciter adhaeret.“
На Анри и окото му не мигна, но в края на фразата той спря с жест Шико.
— Или аз силно греша — каза той, — или тук се говори за любов, за упорство и за моя брат Шарл IX?
— Не ще отрека — каза Шико. — Латинският е толкова забележителен език, че всичко това напълно може да се събере в една фраза.
— Продължете — заповяда кралят.
Беарнеца със същата невъзмутимост изслуша онова, което се говореше в писмото за неговата жена и виконт дьо Тюрен. Но когато Шико произнесе това име, той попита:
— Turennius вероятно значи Тюрен, нали?
— Мисля, че е така, господарю.
— A Margota е умалителното, с което моите братя Шарл IX и Анри III наричаха своята сестра и моята възлюблена съпруга Маргьорит.
— Не виждам в това нищо невъзможно — отговори Шико.
И той съобщи писмото до края, при което изразът на лицето на Анри не се промени нито веднъж.
— Това ли е?
— Точно така, господарю.
— Лошо, че разбрах само две думи — Turennius и Margota, но и това едва-едва!
— Не е беда, господарю, достатъчно е да заповядате на някой учен мъж да преведе писмото.
— В никакъв случай — веднага възрази Анри, — и вие самият, господин Шико, така грижливо охранявате поверената ви тайна, че едва ли бихте ме посъветвали да дам гласност на това писмо.
— Не, разбира се.
— Но вие мислите, че това би следвало да се направи?
— След като ваше величество благоволи да ме попита, ще кажа, че писмото вероятно съдържа някакви добри съвети и ваше величество би могъл да извлече полза от тях.
— Да, но не бих могъл да доверя тези полезни съвети на всеки.
— Разбира се.
— Е, ще ви помоля да направите следното — каза Анри, като че осенен от внезапна мисъл.
— Какво именно?
— Отидете при моята жена Марго. Тя е учена жена. Прочетете й писмото, тя сигурно ще го разбере и ще ми обясни всичко.
— Как великолепно го измислихте, ваше величество! — викна Шико. — Това са златни думи!
— Наистина ли? Е, тогава, върви!
— Тичам, господарю.
— Само не променяй в писмото нито дума.
— Та аз и не мога да го направя: за това би трябвало да знам латински, а аз не го знам.
— Върви, приятелю, върви!
Шико се осведоми как да намери госпожа Маргьорит и остави краля, убеден повече от всякога в това, че Анри дьо Навар е загадъчна личност.
Глава 14
Кралицата живееше в противоположното крило на замъка. Оттам постоянно се носеше музика, а под прозорците постоянно се разхождаше по някой кавалер с шапка с перо.
Знаменитата алея, дълга три хиляди крачки, започваше под прозореца на Маргьорит и погледът на кралицата с удоволствие се спираше на цветните килими и обраслите със зеленина беседки.
Родена в подножието на трона, дъщеря, сестра и жена на крал, Маргьорит много страдаше в живота. Затова, както и да се стараеше философски да приема живота, времето и горестите наложиха отпечатък на лицето й.
И все пак Маргьорит си остана необикновено красива, с особена, одухотворена красота. Лицето на кралицата беше винаги приветливо усмихнато, очите й бяха блестящи, а движенията й — леки и женствени. Не напразно в Нерак я боготворяха, тя внесе тук изящество, веселие, живот.
Макар че Маргьорит беше свикнала да живее в Париж, тя търпеливо понасяше живота в провинцията — дори само това изглеждаше като добродетел, за което жителите на Навара й бяха благодарни.
Нейният двор беше не просто сбор от кавалери и дами: всички я обичаха — и като кралица, и като жена. Тя умееше така да използува времето, че всеки изминал ден донасяше нещо лично на нея, а не беше загубен и за обкръжаващите я.
В нея се насъбра много горчивина против неприятелите, но тя търпеливо чакаше възможност да отмъсти. Смътно чувствуваше, че под маската на безгрижна снизходителност Анри дьо Навар таи към нея недружелюбно чувство и отбелязва всяка нейна постъпка. Но никой освен Екатерина Медичи и може би
