извисите над всички. В писанието е казано: „И ще се извисиш като кедър над исоп.“
— Вярно — каза Горанфло, — вярно, забравих, че сам избрах това място. Добре, че ми напомнихте за това, брат Бороме, много добре.
Бороме даде тихо някаква заповед и четирима братя заведоха достойния Горанфло на балкона, като че ли му оказваха почит като на настоятел.
Скоро пътят бе осветен от факлите и херцогинята и Менвил видяха отблясъците от ризниците и шпагите.
Херцогинята не можеше повече да се владее и извика:
— Слезте долу, Менвил, и ми го доведете вързан, под стража.
— Да, да, госпожо… — отговори той, но мислеше за друго. — Безпокои ме едно обстоятелство.
— Какво?
— Не чух условния сигнал.
— А защо ни е сигнал, щом кралят е в наши ръце?
— Не виждам нашия офицер.
— А аз го виждам.
— Къде?
— Ей там, с онова червеното перо!
— Но това е господин д’Епернон с шпага в ръка.
— Оставили са му шпагата?
— О, Боже! Гръм да ме убие, но той командва…
— Нашите?
— Не, госпожо, това не са нашите.
— Вие сте се побъркали, Менвил!
В този момент Лоаняк, който вървеше начело на първия отряд от Четиридесет и петимата, размаха шпагата си и извика:
— Да живее кралят!
— Да живее кралят! — с явен гасконски акцент се отзоваха всичките Четиридесет и петима.
Херцогинята пребледня и се наведе над прозореца почти в безсъзнание.
Менвил мрачно и решително сложи ръка на дръжката на шпагата си.
Шествието се приближаваше като страшен блестящ ураган. То се изравни с Бел-Еба, още малко и ще стигне до манастира.
Бороме направи три крачки напред. Лоаняк насочи коня си право към монаха, който, макар и в расо, стоеше пред него в предизвикателна поза.
— Отдръпни се, отдръпни се! — властно викаше Лоаняк. — Път за краля!
Бороме, извадил под расото шпагата, пак така незабелязано я прибра в ножницата.
Възбуден от виковете и дрънкането на оръжие, заслепен от светлината на факлите, Горанфло протегна своята мощна десница и като събра показалеца и средния пръст, благослови от своя балкон краля.
Анри погледна от каретата, видя го и с усмивка наклони глава.
Тази усмивка беше ярко доказателство за милостта на двора към настоятеля на манастира „Свети Яков“ и така вдъхнови Горанфло, че той на свой ред завика:
— Да живее кралят!
Но останалите монаси запазиха пълно мълчание. Честно казано, те очакваха, че тяхното военно обучение и днешното им излизане в пълно бойно снаряжение извън манастира ще доведат до съвсем друг изход.
Като истински рейтар Бороме с един поглед си даде сметка за броя на кралските защитници и оцени воинската им стойка. Липсата на привържениците на херцогинята му показа, че начинанието е претърпяло неуспех — да се бави повече и да не се подчини би значило да погуби всичко.
Той престана да се колебае и в мига, когато Лоаняк едва не го прегази, извика почти толкова гръмко като Горанфло:
— Да живее кралят!
Тогава и всички монаси размахаха оръжието си и завикаха:
— Да живее кралят!
— Благодаря ви, преподобни отци, благодаря! — отговори кралят с дрезгав глас.
Като ураган от светлина и слава той премина покрай манастира, където трябваше да завърши неговото пътуване, и остави след себе си потъналия в мрак Бел-Еба.
От височината на своя балкон херцогинята видя лицата, озарени от блещукащата светлина на факлите, питаше тези лица, изяждаше ги с поглед.
— Гледайте, Менвил, гледайте! — възкликна тя и посочи един от конниците на кралския конвой.
— Пратеникът на херцог дьо Майен е на служба при краля! — на свой ред извика той.
— Погубени сме — прошепна херцогинята.
— Трябва да бягаме, госпожо, и то незабавно — каза Менвил. — Днес Валоа победи — утре той ще злоупотреби със своята победа.
— Предадени сме! — извика херцогинята. — Този млад човек ни е предал. Той е знаел всичко!
Кралят беше вече далеч — той се скри с цялата си охрана зад Сент-Антоанските врати, които се отвориха пред него, пропуснаха го да влезе и отново се затвориха.
Глава 12
Сега, ако читателите ми разрешат, ще се върнем при Шико. След важното откритие, което направи, като развърза шнурчетата на маската на господин дьо Майен, Шико реши, без да губи време, да се махне по-далеч от местата, където това приключение можеше да предизвика нежелателни за него последствия.
Лесно е за разбиране, че между него и херцога сега започна борба на живот и смърт. Майен, който получи от Шико удар с шпага, вече никога нямаше да му прости.
— Напред, напред! — нададе вик храбрият гасконец, докато се носеше към Божанси. — Дойде време да изхарча за пощенски коне всичко, което получих от три знаменити личности: Анри дьо Валоа, дон Модест Горанфло и Себастиен Шико.
Прекрасно надявайки маската на човек с всякакво звание, Шико си даде вид, че е велможа, както по- рано се беше преобразил на дребен буржоа. И, трябва да кажем, на нито един принц не служеха с такова усърдие, както на метр Шико, веднага щом кажеше две думи на началника на станцията.
Шико реши да не спира до момента, в който ще бъде в безопасност и затова пътуваше толкова бързо, колкото позволяваха силите на конете, които той трябваше да смени тридесет пъти.
Колкото до самия него, той види се беше човек от желязо, тъй, като след 60 левги в денонощие, не чувствуваше никаква умора.
След като стигна за три дни град Бордо, Шико реши, че трябва да си поеме дъх.
По пътя не остава нищо друго, освен да размишляваш. Затова Шико много мислеше и възложената му мисия му се струваше все по-важна с приближаването на целта на неговото пътешествие.
Какъв владетел щеше да намери в лицето на загадъчния Анри дьо Навар, когото едни смятаха за глупак, други — за страхливец, трети — за нищожен ренегат? След като Анри остана в Навара, характерът му малко се промени — нали беше успял да си осигури достатъчно разстояние между кралските нокти и скъпоценната си кожа и вече можеше да не се опасява.
Политиката му си оставаше както по-рано — той се стараеше да остава незабелязан и живееше безгрижно, просто радвайки се на живота.
Сериозните хора виждаха в това повод за насмешка. Шико пък намери основание за сериозни размисли.
