Мълчание.
— В такъв случай, господине — каза Сен-Мален, — ще бъда принуден да постъпя с вас като с първия срещнат.
— Моля. Но ви предупреждавам, че ще носите отговорност за всичко, което правите.
— Пред господин дьо Лоаняк?
— По-високо.
— Пред господин д’Епернон?
— Още по-високо.
— Какво пък, аз имам инструкции и ще ви заведа във Венсен.
— Във Венсен? Отлично! Точно там отивах, господине.
— Много съм щастлив, господине, че това малко пътешествие съвпада с вашите намерения.
Двама души с пистолети в ръка заведоха пленника при други двама, които стояха на пет крачки от тях. Те направиха същото и така Ернотон не се раздели от своите другари до стражевата кула.
В двора на замъка той видя петдесет обезоръжени конници, унили и бледи — те оплакваха своята несполука и очакваха печалната развръзка.
Всички тези хора бяха пленени от нашите Четиридесет и петима, които с това започнаха своята дейност. Те използваха и хитрост, и сила — ту се обединяваха по десет души срещу двама или трима, ту с няколко любезни думи се приближаваха до конниците, които им се струваха опасни противници, и внезапно насочваха срещу тях пистолети.
Затова работата бе извършена без викове, без кръвопролитие, а когато един от вождовете на лигистите се хвана за кинжала и се готвеше да завика, му запушиха устата и Четиридесет и петимата безшумно го плениха със сръчността на корабен екипаж, който тегли въже.
Всичко това би зарадвало много Ернотон, ако той разбираше какво става наоколо.
Но като се ориентира кои са пленниците, към които го бяха причислили, той се обърна към Сен- Мален:
— Милостиви господине, виждам, че са ви предупредили за важността на поръчението, което ми бе дадено, и като любезен другар сте се разпоредили да ми дадат придружители. Бяхте съвсем прав — чака ме самият крал и аз трябва да му съобщя много важни сведения. Ще имам честта да съобщя на краля, че сте взели мерки да помогнете на делото и сте се погрижили за мен.
Сен-Мален се изчерви. Но като умен човек разбра, че Ернотон казва истината. С дьо Лоаняк и д’Епернон шега не бива. Затова той отговори:
— Свободен сте, господин Ернотон. Радвам се, че можах да ви бъда полезен.
Ернотон бързо се качи по стълбата, която водеше към покоите на краля.
Сен-Мален, който го проследи с поглед, видя, че на средата на пътя господин дьо Карменж срещна Лоаняк, който му направи знак да продължи.
Самият Лоаняк слезе долу, за да присъства при обиска на пленниците.
При вида на петдесетте арестувани той реши, че пътят за Париж е свободен — времето, когато лигистите трябваше да се съберат в Бел-Еба, беше изтекло, следователно никаква опасност не дебнеше вече краля по пътя му за Париж.
Но Лоаняк не бе взел под внимание манастира „Свети Яков“, не беше помислил за мускетите и пушките на преподобните отци.
Затова пък д’Епернон знаеше за тях от съобщението на Пулен. И когато Лоаняк съобщи на началника си: „Господине, пътят е свободен!“, д’Епернон му отговори:
— Добре. Кралят нареди Четиридесет и петимата да се построят в три отряда — единият отпред, двата други — отстрани на каретата. Конниците трябва да са колкото се може по-близо един до друг, за да предпазя каретата от евентуални изстрели.
— Слушам — каза Лоаняк с присъщата му войнишка невъзмутимост.
— А при манастира, господине, заповядайте съвсем плътно да сгъстят редиците.
Техният разговор бе прекъснат от шум по стълбите.
Беше кралят, който, готов за заминаване, слизаше надолу. След него вървяха няколко благородници. Сред тях Сен-Мален позна Ернотон.
— Господа — попита кралят, — моите храбри Четиридесет и петима налице ли са?
— Тъй вярно, господарю — отговори д’Епернон и посочи групата конници при вратите.
— Заповедите дадени ли са?
— Да, господарю.
— Тогава да тръгваме — каза кралят.
Лоаняк нареди да дадат сигнал „На конете!“ Направената тихо проверка показа, че всички Четиридесет и петима са налице.
На рейтарите беше поръчано да пазят хората на Менвил и херцогинята. Кралят седна в каретата и сложи до себе си извадената шпага.
Господин д’Епернон произнесе своето „Хиляди дяволи!“ и с юнашки вид провери дали шпагата му се изважда лесно от ножницата.
На кулата часовникът би девет. Каретата и конвоят й тръгнаха.
Един час след заминаването на Ернотон господин дьо Менвил все още седеше до прозореца. Сега обаче той не беше вече толкова спокоен и главното, мислеше за Божията помощ, защото виждаше, че от хората помощ няма да дочака.
Нито един лигист не се бе появил. Само от време на време откъм пътя се чуваше тропот на коне, които препускаха в галоп към Венсен.
Щом го чуеха, херцогинята и господин дьо Менвил изпитателно се взираха в нощния мрак, но тропотът затихваше и отново настъпваше тишина.
Всичко това развълнува силно Менвил и той заповяда на един от хората на херцогинята да се качи на коня си, да отиде на пътя и да разпита първия кавалерийски взвод, който срещне.
Пратеникът не се върна.
Като видя това, нетърпеливата херцогиня изпрати друг, но и той не се върна.
— Менвил, какво мислите, че се е случило? — попита херцогинята.
— Сам ще отида и ще разбера всичко.
И Менвил тръгна към вратата.
— Забранявам ви да отивате — опита се да го спре херцогинята. — А кой ще остане с мен? Не, не, Менвил, останете! Когато става дума за такава важна тайна, възникват всякакви опасения. Но, честно казано, планът бе така добре обмислен и се пазеше в толкова дълбока тайна, че би трябвало да успее.
— Девет часът! — каза Менвил по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото на думите на херцогинята. — Е, ето и монасите излизат от манастира и се строяват покрай стените. Може би са получили някакви известия?
— По-тихо, слушайте! — извика внезапно херцогинята.
Отдалеч се чу приглушен от разстоянието грохот, приличен на гръмотевица.
— Конница! — възкликна херцогинята. — Карат го, карат го, карат го тука!
И вярна на своя буен характер, тя премина от свирепа тревога към неистова радост, запляска с ръце и завика:
— О! Той е в ръцете ми!
Менвил се заслуша.
— Да — каза той, — идва карета и препускат конници. — А на висок глас изкомандува:
— На пътя, свети отци, на пътя!
Високите решетести врати на абатството тутакси се отвориха и от тях излязоха в боен ред сто въоръжени монаси начело с Бороме.
Те се строиха напряко на пътя.
В този миг се чу високият глас на Горанфло:
— Почакайте, почакайте де! Аз трябва да възглавя братята, за да посрещнем достойно негово величество.
— На балкона, ваше преосвещенство, на балкона! — извика Бороме. — Вие знаете, че трябва да се
