— Вие се съмнявате? Нужни са ви доказателства? — властно възкликна жената, като разкъсваше с нокти своите дантелени маншети.
— Да, госпожо — студено отговори Ернотон.
Непознатата хвана звънеца.
Пронизителен звън се разнесе по всички стаи и преди да беше затихнал, се появи слугата.
— Какво обичате, госпожо? — попита лакеят.
Непознатата гневно тропна е крак.
— Веднага да дойде Менвил!
Лакеят изтича от стаята. След минута бързо влезе Менвил.
— На вашите услуги, госпожо — каза той.
— Откога ме наричате „госпожо“, господин дьо Менвил? — ядосано попита херцогинята.
— На услугите на ваша светлост — повтори Менвил, смаян от учудване.
— Прекрасно! — каза Ернотон. — Пред мен стои благородник и ако той ме е излъгал, кълна се в небето, най-малкото ще зная кой ще ми плати за това.
— Повярвахте ли най-после? — попита херцогинята.
— Да, госпожо, вярвам ви.
И младият човек с поклон връчи на госпожа дьо Монпансьо писмото, за което се води толкова дълъг спор.
Глава 10
Херцогинята взе писмото, отвори го и жадно го прочете, без да се опитва да крие чувствата, които се сменяха но лицето й като облаци в бурно небе.
Като прочете писмото, тя го подаде на развълнувания Менвил. То гласеше:
Сестро, пожелах да направя това, което прекрасно би могъл да извърши всеки офицер или учител по фехтовка и съм наказан за това.
Получих хубав удар от шпагата на известния ви човек, с когото имаме стари сметки. Най-лошото е, че той уби петима от моите хора и изчезна.
Трябва да ви кажа, че за неговата победа помогна приносителят на настоящото писмо, твърде приятен млад човек. Препоръчвам ви го горещо — той е самата дискретност.
Мисля, скъпа сестро, че негова заслуга във вашите очи ще бъде фактът, че той попречи на победителя да ми отреже главата.
Моля ви, сестро, да разберете името и професията на този млад човек — той предизвиква подозрение, макар че твърде много ме интересува. На всички мои предложения той отговаряше, че не се нуждае от нищо благодарение на господаря, комуто служи.
Казва, че не ме познава. Проверете това.
Страдам много, но мисля, че животът ми е вън от опасност. Изпратете веднага моя лекар — лежа като кон върху сламата. Приносителят на това писмо ще ви съобщи къде.
Като прочетоха писмото, херцогинята и Менвил учудено се спогледаха.
Първа наруши мълчанието херцогинята, което би могло да бъде зле изтълкувано от Ернотон.
— На кого сме задължени за тази голяма услуга, господине? — попита тя.
— На този, който винаги се стреми да помогне на слабия срещу силния, госпожо.
И Ернотон разказа всичко, което знаеше за раната и за местопребиваването на херцога.
Когато той свърши, херцогинята попита:
— Мога ли да се надявам, господине, че вие ще продължите така добре започнатата служба и ще станете привърженик на този дом?
Макар тези думи да бяха пълни с много ласкателен смисъл, младият мъж видя в тях само израз на любопитство.
В него се бореха различни чувства. Беше много съблазнително да разкрие на херцогинята своето положение при краля, защото, тогава би придобил в нейните очи огромна тежест, което съвсем не бе маловажно за един млад човек, пристигнал от Гаскония.
Херцогинята чакаше отговора.
— Госпожо — каза накрая Ернотон, — вече имах честта да кажа на господин дьо Майен, че служа на добър господар и нямам нужда да търся по-добър.
— Брат ми пише, господине, че вие очевидно не сте го познали. Как така се възползвахте от неговото име, за да проникнете при мен?
— Госпожо, изглеждаше, че господин дьо Майен иска да запази своето инкогнито. Сметнах, че не трябва да го позная и наистина селяните, при които го оставих, изобщо не би трябвало да знаят на какъв благороден човек предоставят приют. Тук положението е друго — името на господин дьо Майен можеше да ми отвори пътя към вас и аз го назовах.
Херцогинята се усмихна и погледна Ернотон.
— Никой не би могъл по-добре да отговори на моя коварен въпрос — каза тя. — Трябва да призная, вие сте остроумен човек.
— Не виждам нищо остроумно в това, което имах честта да ви кажа, госпожо — отговори Ернотон.
— В края на краищата, господине — нетърпеливо каза херцогинята, — виждам добре, че вие не желаете да кажете нищо за себе си. Но не мислите ли, че при желание не би било трудно да разберем вашето име или по-точно кой сте вие?…
— Несъмнено, госпожо, но ще разберете това от другиго, а не от мен.
— Той винаги е прав — каза херцогинята, като гледаше Ернотон с поглед, който би доставил на младия човек огромно удоволствие, ако бе разбрал скрития му смисъл.
Ернотон се поклони и помоли херцогинята за разрешение да се оттегли.
— Това ли е всичко, което искахте да ми кажете, господине? — попита херцогинята.
— Аз изпълних дълга си — отговори Ернотон, — остава ми само да изразя най-дълбокото си почитание на ваша светлост.
Когато вратата се затвори след него, херцогинята тропна с крак и каза:
— Менвил, заповядайте да проследят този млад човек!
— Невъзможно е, госпожо — отговори той, — всичките ни хора са на крак. Аз самият чакам развитието на събитията. Днес не е такъв ден, че да правим нещо повече от това, което сме решили по-рано.
— Прав сте, Менвил, трябва да съм се побъркала, но после…
— О, после — това е друга работа, госпожо.
— Да, както и на брат ми, той ми се струва подозрителен и на мен.
— Във всеки случай — възрази Менвил — той е честен човек, а честните хора днес са рядкост. Имахме късмет — неизвестен за нас човек пада като от небето, за да ни свърши такава работа!
— Но поне после го проследете, Менвил.
— Надявам се, госпожо — отговори Менвил, — че скоро няма да се налага да следим когото и да било.
— Прав сте, Менвил, загубила съм си ума.
— На пълководец като вас, госпожо, е разрешено да бъде угрижен в навечерието на решаваща битка.
— Да, настъпи нощта, Менвил, а Валоа ще се върне от Венсен през нощта.
— Рано е, госпожо, още няма осем часа, а и нашите войници не са пристигнали.
