кралското кресло.
— Да, вярно, вярно — отговори Екатерина и пусна последната стрела в сърцето на снаха си. — Трябваше да се досетя, дете мое, колко са тежки за вас разкритията по заговорите на вашите роднини. Както и да е, сигурно страдате от това роднинство.
— В думите ви има частица истина — каза кралят, като се помъчи да ги помири. — Този път не можем да се съмняваме в участието на дьо Гиз в заговора.
— Но ваше величество знае отлично — прекъсна го събралата смелост Луиза Лотарингска, — че като станах кралица на Франция, аз изоставих роднините си в низините, в подножието на трона.
— Вижте — извика Ан дьо Жоайоз, — вижте, господарю, не съм сгрешил! Осъденият се появи на площада. Дявол да го вземе, колко противно изглежда.
— Страхува се — каза Екатерина, — значи може и да проговори.
— Ако му стигнат силите — отбеляза кралят. — Погледнете, майко, главата му се люлее като на мъртвец.
— Повтарям, господарю — той е ужасен — каза Жоайоз.
— Нима искате човек с такива злодейски помисли да бъде привлекателен! Нали говорихме, Ан, за тайното съответствие между физическата и нравствената природа на човека така, както са го разбрали и изяснили Хипократ и Гален8.
— Не отричам, господарю, но често ми се е случвало да виждам доста грозни хора, които обаче са доблестни воини… Нали, Анри?
Жоайоз се обърна към брат си, като че ли търсейки от него одобрение и подкрепа. Анри гледаше право пред себе си, но нищо не виждаше, слушаше, но нищо не разбираше. Беше дълбоко замислен. Вместо него отговори кралят.
— Бога ми, скъпи Ан — извика той, — а кой твърди, че този човек не е смел? Смел е, дявол да го вземе! Като мечка, като вълк, като змия. Нима не помните извършеното от него? Той изгори един нормандски благородник, негов враг. Бил се е десет пъти на дуел и е убил трима от противниците си. Беше заловен за сечене на фалшиви монети и осъден на смърт.
— Трябва да се добави — каза Екатерина Медичи, — че помилването му беше измолено от херцог дьо Гиз, вашия братовчед, дъще.
Този път Луиза нямаше сили да възрази. Тя само въздъхна дълбоко.
— Каквото и да говорим — каза Жоайоз, — животът му е бил доста бурен, но скоро ще свърши.
— Напротив, господин дьо Жоайоз — каза Екатерина, — надявам се краят да не настъпи толкова скоро.
— Госпожо — възрази Жоайоз и поклати глава, конете, които виждам под навеса, са толкова буйни, че не можем да разчитаме на издръжливостта на господин дьо Салсед.
— Така е, но всичко е предвидено. Моят син е толкова милостив — добави кралицата и се усмихна, както само тя умееше. — Той нареди на помощниците на палача да не опъват твърде силно.
— Но, ваше величество — стеснително забеляза кралица Луиза, — днес сутринта чух как казахте на госпожа дьо Меркьор, че нещастникът ще бъде разчекнат само два пъти.
— Да, ако се държи добре — каза Екатерина, — с него ще свършат бързо. И ако толкова ви вълнува неговата участ, дъще, опитайте се някак си да му предадете, че трябва да се държи добре — това е в негов интерес.
— Всъщност въпросът е в това, ваше величество — каза кралицата, — че Господ не ме е дарил както вас с такива сили и аз не мога да гледам как измъчват хора.
— Тогава не гледайте, дъще.
Луиза замълча.
Кралят не чуваше нищо. Цялото му внимание беше насочено към осъдения, когото вече сваляха от каруцата, с която беше докаран от затвора, и се готвеха да положат на ниския ешафод.
Междувременно войници с алебарди, стрелци и швейцарци разчистваха площада и около ешафода се освободи място, достатъчно широко, за да могат всички присъстващи да виждат Салсед.
Салсед беше тридесет и петгодишен и изглеждаше силен и здрав. Бледото му лице, обляно с пот и кръв, се оживяваше, когато оглеждаше хората наоколо с неописуем израз ту на надежда, ту на смъртен страх.
Най-напред той устреми поглед към кралската ложа. Но разбирайки добре, че оттам може да очаква само смърт, веднага се извърна.
Цялата му надежда беше в тълпата. Горящите му очи търсеха някого в това бурно море.
Тълпата немееше.
Салсед не беше обикновен убиец. Преди всичко той принадлежеше към знатен род — не случайно Екатерина Медичи, която се ориентираше отлично в родословията, намери във вените му кралска кръв. Освен това Салсед беше известен с храбростта си. Ръката, сега позорно завързана, някога въртеше доблестно шпагата, зад мъртвешки бледото чело се таяха велики замисли.
Затова за повечето зрители Салсед беше герой, за други — жертва, и само малка част от тях считаха, че е убиец. Но тълпата рядко приравнява към обикновените, заслужаващи презрение престъпници знаменитите убийци, чиито имена се споменават не само в съдебните книги, но и по страниците на историята.
В тълпата се говореше, че Салсед произлиза от войнски род, че баща му се е борил яростно срещу господин Лотарингския кардинал9 и затова загинал от славна смърт през Вартоломеевата нощ10. Но по-късно синът забравил тази смърт или пък не поискал да потисне омразата и влязъл в сговор с Испания и рода Гиз, за да попречи на възцаряването на омразния на французите херцог д’Анжу във Фландрия.
Името му било свързано с База и Балоен — предполагаемите главатари на заговора, който едва не коства живота на херцог Франсоа, брата на Анри III. Говореше се за находчивостта, проявена от Салсед при разглеждането на това дело, за да избегне колелото, бесилото и кладата, на които загинали съратниците му. Той така омаял съдиите с изкусните си и, по думите на лотарингците, лъжливи признания, че като се надяваше да научи още повече, херцог д’Анжу реши да го пощади временно и да го изпрати във Франция, вместо да го обезглави в Антверпен или Брюксел. Салсед предполагаше, че по пътя натам, където предстоеше да направи нови разобличения, той ще бъде освободен от своите привърженици. За беда това не станало — господин дьо Белевр, комуто беше поверена охраната на този важен затворник, така добре го пазеше, че нито испанците, нито лотарингците, нито привържениците на Лигата11 не можаха да припарят дори на миля разстояние.
Салсед се надяваше в затвора. Надяваше се в камерите за изтезания, продължаваше да се надява в каруцата, с която го караха към мястото на екзекуцията; не губеше надежда дори на ешафода. Не може да се каже, че не му достигаше мъжество, за да се примири с неизбежното. Но той бе един от онези жизнелюбиви хора, които се борят до последния си дъх с упоритост и издръжливост, присъщи не на всеки.
И на краля, и на целия народ беше ясно за какво мисли Салсед непрекъснато.
В същото време Екатерина следеше с тревога и най-малкото движение на злочестия престъпник. Но тя беше твърде далече, за да улови погледа му и да забележи постоянната му игра.
При появата на осъдения тълпата като че ли по силата на някаква магия застана в редици. Всеки път, когато над това развълнувано море се надигнеше нечия глава, бдителният поглед на Салсед я забелязваше за секунди: времето, станало за него изведнъж особено ценно, изостри стократно чувствата му.
Но палачът вече го привързваше към ешафода.
По знак на господин Таншон, лейтенант с къса мантия, командващ екзекуцията, двама стрелци отидоха за конете, проправяйки си път през тълпата.
В същия момент зад вратата на кралската ложа се дочу шум и един служител, повдигайки леко завесата, съобщи на техни величества, че председателят на парламента Брисон и четирима съветници, един от които бил докладчик на процеса, молят за честта да разговарят с краля.
— Отлично — каза кралят и като се обърна към Екатерина, добави. — Ето, майко, сега ще бъдете удовлетворена.
Екатерина кимна леко с глава.
