размърда като гърчеща се змия.
— Какво значи това? — питаха най-мирно настроените.
— Сигурно пак някакъв заговор!
— Това са го нагласили, за да ни попречат да влезем в Париж — тихо каза на спътниците си конникът, който с такова неразбираемо търпение понасяше дръзкото поведение на гасконеца. — Швейцарци, глашатаи, забрани, тръби — всичко това заради нас. Кълна се в честта си, дори съм горд от това.
— Дайте път! Дайте път! Хей, вие там! — викаше офицерът, който командваше отряда. — Хиляди дяволи! Не виждате ли, че преграждате пътя на ония, които имат право да минат през градската врата?
— Залагам си главата, но все някой ще влезе в Париж, ако ще и всички граждани на света да стоят между него и заставата — каза гасконецът, чиито дръзки думи предизвикаха възхищението на метр Брике, и безцеремонно започна да се провира през тълпата.
И наистина той мигновено се оказа в прохода, разчистен от швейцарците.
Можете да си представите колко бързо и с какво любопитство погледите на всички се обърнаха към човека, който се беше осмелил да излезе напред след заповедта да си остава на мястото.
Но гасконецът изобщо не се тревожеше от завистливите погледи. Той гордо се спря, напрегнал тяло под тънката зелена куртка. Под твърде късите протрити ръкави стърчаха цели три дюйма костеливите му китки. Очите му бяха светли, косата къдрава и жълта или по рождение, или от прахта по пътя. Дългите му мускулести крака напомняха краката на елен. Едната му ръка беше с бродирана кожена ръкавица, в другата той въртеше орехова пръчка. Гасконецът се озърна и като реши, че споменатият от нас офицер е най- важното лице в отряда, тръгна право към него.
Офицерът близо минута гледа мълчаливо гасконеца. Онзи без каквото и да е смущение правеше същото.
— Вие, изглежда, сте си загубили шапката? — попита най-после офицерът.
— Да, господине.
— В тълпата ли?
— Не. Получих писмо от приятелката си и го зачетох край реката на четвърт миля оттук, когато изведнъж порив на вятъра отнесе и писмото, и шапката. Хукнах след писмото, въпреки че токата на шапката ми е от едър брилянт. Хванах писмото, но когато се върнах за шапката, се оказа, че вятърът я е съборил в реката и тя е отплувала към Париж… Някой бедняк ще забогатее от тази работа. Нека!
— Така че останахте гологлав?
— А нима няма да си намеря шапка в Париж, дявол да го вземе? Ще си купя по-красива и от старата и ще я украся с два пъти по-голям брилянт.
Офицерът едва забележимо присви рамене, но това движение не убягна на гасконеца.
— Какво има? — каза той.
— Имате ли пропуск? — попита офицерът.
— Разбира се, че имам. И не един, а цели два.
— Един ми е достатъчен, стига да е наред.
— Но ако не бъркам — не, дявол да го вземе, не бъркам — имам удоволствието да разговарям с господин дьо Лоаняк? — попита гасконецът и се опули.
— Напълно е възможно, господине — сухо отговори офицерът, който съвсем не изпадна във възторг от това, че са го познали.
— С господин дьо Лоаняк, моя земляк?
— Няма да отричам.
— С моя братовчед?
— Добре де, дайте си пропуска.
— Ето го.
Гасконецът измъкна от ръкавицата си изкусно изрязана половина на картичка.
— Вървете след мен — каза Лоаняк, без да погледне картичката, — вие и вашите спътници, ако има някого с вас. Ще проверим пропуските.
И застана до вратата.
Гологлавият гасконец го последва.
Петима мъже се приближиха след гасконеца.
Първият от тях беше с великолепна броня, изработена така изумително, сякаш е създадена от самия Бенвенуто Челини3. Фасонът на бронята обаче беше излязъл от мода и затова, въпреки великолепието си тя предизвикваше не възторг, а насмешка.
Вторият спътник на гасконеца вървеше съпровождан от дебел слуга с прошарени коси — кльощав и почернял от слънцето, той изглеждаше като прототип на Дон Кихот, точно както слугата му можеше да мине за прототип на Санчо Панса.
Третият държеше на ръце десетмесечно бебе, за кожения му колан се държеше жена, на чиито поли се бяха увесили две деца — едното на четири, другото на пет години.
Четвъртият се мъкнеше, накуцвайки с дълга шпага на кръста.
Накрая шествието завършваше с красив младеж, възседнал породист вран кон.
В сравнение с останалите той изгледаше като истински крал.
Принуден да напредва достатъчно бавно, за да не изпревари другарите си, младежът за миг спря.
В същия момент той усети, че някой го дръпна за ножницата на шпагата, и се обърна.
Вниманието му привлече чернокос юноша, невисок, строен, изящен, с пламнал поглед и ръкавици на ръцете.
— Какво има, господине? — попита конникът.
— Господине, моля ви за милост.
— Казвайте, само че по-скоро, моля, виждате — чакат ме.
— Трябва да вляза в града, господине, това ми е крайно необходимо, разбирате ли?… А вие сте сам, трябва ви паж, който да подхожда на вашата външност.
— Е, и какво?
— Услуга за услуга: вкарайте ме в града и аз ще ви бъда паж.
— Благодаря ви — каза конникът, — но нямам нужда от паж.
— Даже от такъв като мен? — попита юношата и се усмихна така странно, че ледената обвивка, в която конникът се опитваше да затвори сърцето си, започна да се топи.
— Исках да кажа, че не мога да държа слуги.
— Да, знам, че не сте богат, господин Ернотон дьо Карменж — промълви пажът.
Конникът потръпна. Но без да обръща внимание на това, юношата продължи:
— Затова няма да говорим за заплащане, напротив — на вас ще ви бъде заплатено стократно, ако се съгласите да изпълните молбата ми. Позволете ми да ви служа, въпреки че и на мен самия ми се е случвало да давам нареждания.
И юношата стисна ръката на конника, което от страна на паж беше твърде безцеремонно. След това се обърна към познатата ни вече група конници и каза:
— Аз ще мина, това е главното… Вие Менвил се постарайте да направите същото по какъвто и да е начин.
— Да минеш, не е достатъчно — отговори благородникът. — Трябва той да ви види.
— О, не се притеснявайте! Ако мина през тази врата, той ще ме види.
— Не забравяйте условния знак.
— Два пръста, допрени до устните, нали?
— Правилно, а сега — да ви помага Господ!
— Е, какво, господин паж, готов ли сте? — попита собственикът на врания кон.
— На вашите услуги, господарю — отговори юношата.
И леко подскочи върху гърба на коня зад спътника си, който побърза да се присъедини към останалите избраници, започнали вече да вадят пропуските си.
— Проклети дяволи! — произнесе Робер Брике, който ги изпращаше с поглед. — Та това е цял керван от гасконци, гръм да ме удари!
