защо не сте на Гревския площад? На мен например ми се струва, че предстоящото зрелище трябва да радва приятелите на краля и те няма да пропуснат да се съберат там. Вие сигурно ще отговорите, че принадлежите не към приятелите на краля, а към приятелите на господин дьо Гиз и очаквате тук лотарингците, които, казват, имали намерение да проникнат в Париж и да освободят господин дьо Салсед.
— Не, господине — припряно възрази нисичкият гражданин, явно изплашен от предположението на непознатия. — Не, господине, аз чакам тук жена си Никол Фриар, тя отиде в абатството „Свети Яков“ да занесе двадесет и четири покривки, тъй като има честта да е лична перачка на дон Модест Горанфло, настоятеля на посочения манастир…
— Приятелю! Приятелю! — провикна се Митон. — Гледайте какво става!
Метр Фриар погледна натам, накъдето сочеше с пръст приятелят му, и видя, че заключват вратата.
— Забавно, нали? — отбеляза засмян непознатият.
Между мустаците и брадата му пробляснаха два реда бели остри зъби, които, изглежда, бяха изключително добре изгладени благодарение на навика да ги използва не по-рядко от четири пъти на ден.
Когато бяха предприети тези нови предпазни мерки, се понесе ропот от изумени гласове и дори се дочуха гневни възгласи.
— Дръпни се назад! — заповедно извика някакъв офицер.
Заповедта беше изпълнена на часа, но с доста неприятни последици: ездачите и коларите се изтеглиха, при което мнозина в тълпата бяха настъпени и зле притиснати.
Жените крещяха, мъжете ругаеха. Който можеше да бяга, хукна, събаряйки останалите.
— Лотарингците, лотарингците! — извика някой в цялата тази суматоха.
И най-отчаяният вопъл на ужас не би направил такова впечатление като думата „лотарингци“.
— Ето видяхте ли, видяхте ли! — викна разтреперан Митон. — Лотарингците, лотарингците! Да бягаме!
— Но къде? — запита Фриар.
— В полето! — извика Митон, раздирайки ръцете си в тръните на живия плет, под който удобно се беше разположил непознатият.
— В полето? — запита Фриар. — По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, метр Митон. Не виждам никаква пролука, а вие едва ли разчитате да се прехвърлите през плета — той е по-висок от мен.
— Ще опитам — каза Митон, — ще опитам.
И удвои старанието си.
— По-внимателно, добра жено! — извика Фриар с отчаянието на човек, окончателно губещ ума си. — Магарето ви ме настъпва по петите!… Задръжте си коня, господин ездач, иначе ще ме сгази… Дявол да го вземе, приятелю, стръката на колата ви ще ми изпотроши ребрата!…
Докато метр Митон се ловеше за храстите; за да се прехвърли през плета, а господин Фриар напразно търсеше някаква пролука, за да се промъкне през нея, непознатият се изправи, разтвори като пергел дългите си крака и прескочи плета, и то така, че не закачи нито едно клонче.
Метр Митон последва примера му — е, вярно, скъса си панталона. Но с господин Фриар нещата бяха по-зле: той все не смогваше да се прехвърли, подлагаше се на все по-голяма опасност и надаваше отчаяни вопли. Тогава непознатият протегна дългата си ръка, хвана Фриар за накъдрената яка и като дете го пренесе през плета.
— Уф! — възкликна Фриар, стъпил вече на твърда земя. — Каквото и да приказваме, но аз се прехвърлих през плета благодарение на този господин. — След това, като се изправи, за да разгледа непознатия, на когото едва достигаше до гърдите, метр Фриар продължи: — Вечно ще се моля за вас, господине! Честна дума, вие сте истински Херкулес! Това е толкова вярно, както и че се казвам Жан Фриар. Кажете ми своето име, господине, името на моя спасител… приятел!
Думата „приятел“ добрякът произнесе с целия плам на благородното си сърце.
— Казвам се Брике, господине — отговори непознатият, — Робер Брике, на вашите услуги.
— Смея да отбележа, че вие здравата ми помогнахте, господин Робер Брике. Жена ми ще ви благославя. Но къде е бедната ми женичка? О, Боже мой, Боже, ще я прегазят в тази тълпа!… Проклетите швейцарци, бива ги само да газят хората!
Едва произнесъл тези думи, Фриар усети на рамото си нечия ръка, тежка като ръката на статуя.
Той се извърна, за да погледне нахалника, който си бе позволил подобна волност. Беше швейцарец.
— Фие моше би искате да фи расмашат черепа, приятелче? — произнесе войникът — истински великан.
— Обкръжени сме! — извика Фриар.
— Спасявайте се както можете! — подхвана Митон.
И двамата се втурнаха, накъдето им видят очите, съпровождани от присмехулния поглед и беззвучния смях на дългоръкия и дългокрак непознат.
Глава 2
Една от събралите се тук групи беше от граждани, останали извън градските стени, след като вратата беше неочаквано затворена. Тези хора се бяха стълпили около четирима или петима конници с твърде войнствен, вид, които крещяха с всички сили:
— Отворете! Отворете!
Робер Брике приближи гражданите и започна да вика по-силно от всички:
— Отворете! Отворете!
В края на краищата един от конниците, възхитен от мощта на гласа му, се обърна към него, поклони се и каза:
— Не е ли позор, господине, че посред бял ден затварят градските врати, сякаш Париж са го обсадили испанците или англичаните?
Робер Брике внимателно погледна говорещия. Той беше четиридесет-четиридесет и петгодишен човек, изглежда, началник на конниците.
Робер Брике по всяка вероятност остана доволен от огледа, тъй като на свой ред се поклони и отговори.
— Прав сте, господине! Десет, двадесет пъти сте прав — добави той. — Не искам да проявявам излишно любопитство, но ще се осмеля да попитам, по каква причина според вас е взета подобна мярка?
— Ей Богу, та те се боят да не би да изядат техния Салсед — каза някой.
— Кълна се в главата си — разнесе се звучен глас, — яденето е твърде скапано.
Робер Брике се обърна по посока на говорещия, чийто акцент издаваше несъмнено гасконец, и видя младеж на около двадесет-двадесет и пет години, подпрял ръка на хълбока на коня на онзи, който изглеждаше началник.
Младежът беше без шапка — явно я беше загубил в навалицата.
Метр Брике беше твърде наблюдателен. Той бързо обърна гръб на гасконеца — изглежда, не го смяташе достоен за внимание, и премести поглед към конника.
— Но нали се носят слухове, че Салсед е съратник на господин дьо Гиз, значи това не е чак толкова жалко хапване — каза той.
— Нима така говорят? — попита любопитният гасконец, превърнал се целият в слух.
— Да, говорят, разбира се — отговори и повдигна рамене конникът. — Но сега дрънкат какви ли не глупости!
— Ах, така ли! — намеси се Брике, устремил питащ поглед към него, и усмихнат насмешливо каза: — И така, вие мислите, че Салсед няма връзка с господин дьо Гиз?
