— Не само мисля, но съм сигурен — отговори конникът. Тук той забеляза, че Робер Брике направи движение, което означаваше: „А на какво се основава вашата сигурност?“, и добави: — Помислете: ако Салсед беше един от хората на херцога, дьо Гиз не би допуснал да го хванат и докарат от Брюксел в Париж с вързани ръце и крака или най-малкото би се опитал да освободи със сила пленника.
— Да го освободи със сила — възрази Брике, — е твърде рискована работа. Не се знае дали такъв опит ще е сполучлив, или не, а господин дьо Гиз би признал с това, че е организирал заговор срещу херцог д’Анжу.
— Господин дьо Гиз не би се спрял пред такива съображения — сухо продължи конникът, — убеден съм в това и щом не се застъпи за Салсед, значи, че Салсед не е негов човек.
— Простете, че настоявам — продължи Брике, — но сведенията, че Салсед е проговорил са съвсем достоверни.
— Къде е проговорил? Пред съда ли?
— Не, не пред съда, господине, по време на изтезаването. Но нима не е все едно? — попита метр Брике със зле изиграно простодушие.
— Разбира се, че не е все едно. Хубава работа!… Нека дрънкат, че е проговорил — съгласен съм, но какво точно е казал, не се знае.
— Още веднъж моля да ме извините, господине — продължи Робер Брике. — Знае се, при това с всички подробности.
— Е, и какво е казал? — раздразнен попита конникът. — Говорете, щом сте така добре осведомен.
— Не се хваля с осведомеността си, господине, напротив — старая се да науча нещо от вас — отговори Брике.
— Хайде да се разберем! — нетърпеливо подхвана конникът. — Вие твърдите, че уж са известни показанията на Салсед. И какво е казал? Е, хайде!
— Не мога да гарантирам, че това са истинските му думи — каза Робер Брике. Очевидно му доставяше удоволствие да дразни конника.
— Но в края на краищата, какви приказки му се приписват?
— Казват, че е признал участието си в заговор в полза на господин дьо Гиз.
— Срещу краля на Франция, разбира се! Стара песен!
— Не, не срещу негово величество краля на Франция, а срещу негова светлост херцог д’Анжу.
— Ако е признал това…
— Какво тогава? — попита Робер Брике.
— Тогава той е негодник! — намръщен изпече конникът.
— Да — тихо каза Робер Брике, — но браво на него, ако е направил онова, което е признал. Ах, господине, железните ботуши, колелото за разпъване и котелът с вряща вода добре развързват езиците на порядъчни хора.
— Истина казвате, господине — дълбоко въздъхна конникът.
— Голяма работа! — намеси се гасконецът, който обръщаше глава ту към единия, ту към другия събеседник и се вслушваше в разговора. — Ботуши, колело, котел — чудо голямо! Ако този Салсед е проговорил, то той е негодник, пък и господарят му също.
— Охо! — промълви конникът, без да може да сдържи раздразнението си. — Твърде високо запяхте, господин гасконецо!
— Аз ли?
— Да, вие.
— Пея по мелодия, която ми е по вкуса, дявол да го вземе! Толкова по-зле за онези, на които пеенето ми не им харесва.
Конникът направи гневно движение.
— По-тихо! — чу се нечий приглушен, но властен глас.
Робер Брике напразно се опита да разбере кой каза това.
Конникът едва се сдържа.
— А добре ли познавате онези, за които говорите, господине? — попита той гасконеца.
— Дали познавам Салсед?
— Да.
— Изобщо не го познавам.
— А херцог дьо Гиз?
— Също.
— А херцог д’Анжу?
— Още по-малко.
— Известно ли ви е, че господин дьо Салсед е храбрец?
— Толкова по-добре. Той храбро ще посрещне смъртта.
— И че ако господин дьо Гиз прави заговори, сам участвува в тях?
— Дявол да го вземе! Какво ме засяга това?
— И че монсеньор херцог д’Анжу, който преди се наричаше д’Алансон, заповяда да убият или допусна да бъдат убити всички, които стояха зад него: Ла Мол, Коконас, Бюси и другите?
— Пет пари не давам за това!
— Как! Не давате пет пари?
— Менвил! Менвил! — тихо прозвуча същият глас.
— Разбира се, че не давам! Аз знам само едно, кълна се в Христовата кръв: днес имам спешна работа в Париж, а заради този проклет Салсед ми затварят вратата под носа.
— Охо! Гасконецът не обича да се шегува — промърмори Робер Брике. — И май ще видим някои любопитни неща.
При последната забележка на събеседника му кръвта нахлу в лицето на конника, но той обузда гнева си.
— Вие сте прав — каза той, — по дяволите всички, които не ни пускат в Париж!
„Охо! — помисли Робер Брике, който внимателно следеше как се мени лицето на конника. — Изглежда, ще видя по-любопитни неща, отколкото очаквах.“
Докато той размишляваше така, се чу звук на тръба. След това швейцарците, развъртели алебарди, си прокараха път през тълпата и я накараха да се нареди от двете страни на пътя.
По този проход започна да се разхожда споменатият вече от нас офицер, комуто, както личеше, беше поверена охраната на вратата. После, след като изгледа предизвикателно тълпата, той заповяда да се даде сигнал с тръбите.
Това на часа беше изпълнено и се възцари тишина, която сякаш беше невъзможно да се очаква след такова вълнение и шум.
Тогава един глашатай в мундир с везани лилии и герба на Париж на гърдите мина напред с някакъв свитък в ръце и прочете с гъгнив като на всички глашатаи глас:
— „Довеждаме до сведение на жителите на нашия славен град Париж и неговите околности, че всички градски врати ще бъдат затворени до един часа след пладне днес и че преди посочения час никой няма да влиза в града. Такава е волята на краля и постановлението на господин парижкия прево2.“
Глашатаят спря да си поеме дъх. Присъстващите се възползваха от тази пауза, за да изразят учудването и недоволството си с дълго освиркване, което глашатаят, трябва да признаем, издържа, без да мигне.
Офицерът повелително вдигна ръка и веднага отново настъпи тишина.
Глашатаят продължи без смущение и колебание — изглежда, навикът го бе закалил срещу всяка проява на народните чувства:
— „Споменатата мярка не се отнася до онези, които покажат уречен знак или са извикани с писмо или заповед, съставени по надлежния начин.
Дадено в управлението на парижкия прево по извънредната заповед на негово величество на двадесет и шести октомври в годината от рождество Господне хиляда петстотин осемдесет и пета.“
— Тръбете! — чу се команда.
На часа се разнесе пресипналият лай на тръбите. Тълпата зад веригата швейцарци и войници се
