Тя въздъхна. Навън, някъде в коридора, сестрите пееха коледни песни.
— Да, ние имахме твърде хармоничен брак с милия покойник — продължи бабичката, след като послуша няколко такта от песента, — въпреки че за него беше може би по-трудно, отколкото мога да си представя. Когато се оженихме, покойният Албертхен беше на двадесет и три — роден е точно деветстотната, а аз — вече на петдесет и пет. Но това сигурно беше най-доброто за него, защото той беше сирак. Майката беше — не искам да кажа каква, а бащата никой не познаваше, дори и по име. Първият ми мъж го взе на времето, още шестнадесетгодишен, в училището никак не го биваше, особено му куцаше писането и четенето. Женитбата беше просто най-честното разрешение, една вдовица толкова лесно влиза в устата на хората, макар че аз никога не съм имала нищо с покойния Албертхен, дори и в брака, това е естествено при тази разлика в годините. Но парите ми бяха малко, трябваше да стискам, за да преживявам с наемите от моите къщи в Цюрих и Хур. Но какво можеше да направи покойният Албертхен с ограничените си умствени възможности в жестоката борба за съществуване навън? Би бил загубен, а човек има дълг като християнин. Така ние живеехме с него честно. Той си вършеше работата в къщата и в градината — представителен мъж, трябва да го похваля, едър и здрав, винаги сериозен и официално облечен; нямаше за какво да се срамувам с него, макар че той почти нищо не говореше освен: „Добре, майко, разбира се, майко“, но беше послушен и умерен в пиенето, само обичаше да яде, особено макарони, изобщо всякакви тестени работи и шоколад. Шоколадът беше неговата страст. Но иначе беше честен човек и си остана такъв през целия си живот, далеч по-симпатичен и послушен от шофьора, за когото въпреки нейния полковник сестра ми се омъжи четири години по-късно — и той едва тридесетгодишен.
— Разказвайте, госпожо Шрот — раздаде се равнодушно и неумолимо гласът на свещеника откъм прозореца, когато бабичката помълча известно време, навярно все пак малко уморена, докато аз все още наивно чаках дарението за бедни полицаи.
Госпожа Шрот кимна.
— Видите ли, господин комендант — продължи тя своя разказ, — през четиридесетте години покойният Албертхен почна постепенно да отива на зле, не знам точно какво всъщност му липсваше, но нещо трябва да се беше повредило в главата му; ставаше все по-тъп и по-мълчалив, гледаше вторачено и често дни наред не говореше нищо, само работата си вършеше както трябва, така че не трябваше изрично да му се карам, но обикаляше по цели часове с велосипеда си, може би го объркваше войната или това, че не бяха го взели във войската; знаем ли ние, жените, какво става в душата на един мъж! При това ставаше все по- лаком; за щастие имахме си кокошки и отглеждахме зайци. И тогава именно с покойния Албертхен се случи това, което трябва да ви разкажа — първия път към края на войната.
Тя млъкна, защото в стаята влязоха сестрата и един лекар и се заеха отчасти с апаратурите, отчасти с бабичката. Лекарят беше германец, рус като от детска книжка с картинки, весел, бодър, на визитация в неделното дежурство.
— Как сте, госпожо Шрот, все така юнак, имаме отлични резултати, учудвам се, учудвам се, само не се отпускайте. — След това си отиде, последван от сестрата, а пасторът подкани:
— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте, в единадесет е последното миропомазване.
Тази перспектива, изглежда, ни най-малко не вълнуваше старицата.
— Той трябваше всяка седмица да носи яйца на моята милитаристка сестра в Цюрих — бодро поде тя отново своя разказ, — бедният покоен Албертхен връзваше тогава кошничката отзад на велосипеда и се връщаше привечер, защото тръгваше рано, към шест или пет, облечен винаги официално с черен костюм и с бомбе. Всички го поздравяваха любезно, когато минаваше през Хур и оттам извън градчето, подсвирквайки любимата си песен: „Аз съм момче швейцарче и любя своята родина.“ Този път — беше горещ ден в средата на лятото, два дни след федералния празник — той се върна в къщи след полунощ. Чух го да се върти дълго и да се мие в банята, отидох да погледна какво става и видях, че всичко по покойния Албертхен беше в кръв, също и дрехите. „Господи, Албертхен — попитах аз, — какво ти се е случило?“ Той само се пулеше, след това каза: „Авария, майко, ще се оправя, върви да спиш, майко.“ И аз отидох да спя, макар че бях учудена, защото не бях видяла никакви рани. Но на другата сутрин, когато седяхме на масата и той ядеше своите яйца — винаги четири наведнъж, и своите филии с мармелад, прочетох във вестника, че в кантона Санкт-Гален са убили едно малко момиче, по всяка вероятност с бръснач, и тогава си спомних, че предишната нощ го видях да почиства в банята и бръснача си, макар че се бръснеше винаги сутрин. Тогава изведнъж се сетих, беше като някакво просветление, и станах съвсем сериозна с покойния Албертхен. Казах му: „Албертхен, ти си убил момичето в кантона Санкт-Гален, нали?“ Той престана да яде яйцата, филиите с мармалад и киселите краставички и каза: „Да, майко, така трябваше, това беше глас от небето“ — и след това продължи да яде. Бях съвсем разстроена от това, че е толкова болен; жал ми беше за момичето, дори помислих да позвъня на доктор Зихлер, не на стария, а на сина му, който също е много способен и състрадателен; но тогава си спомних за сестра си, която щеше да ликува, това щеше да бъде най-хубавият й ден и затова се отнесох съвсем строго и решително с покойния Албертхен и изрично му казах, че това не бива никога, никога, никога повече да се повтаря, а той каза: „Добре, майко.“ „А как стана това?“ — попитах аз. „Майко — каза той, — всеки път, когато минавах през Ватвил за Цюрих, срещах едно момиче с червена рокличка и руси плитки. Макар по този път да се заобикаля много, откакто се запознах с момичето, близо до една горичка, трябваше винаги да минавам оттам, това беше гласът от небето, майко, и гласът ми заповяда да играя с детето и след това гласът от небето ми заповяда да му дам от моя шоколад и след това трябваше да убия момичето, все гласът от небето, майко, и след това отидох в близката гора и лежах под един храст, докато стана тъмно, и след това се върнах при тебе, майко.“ „Албертхен — казах аз, — няма вече да ходиш с велосипеда при сестра ми, ще пращаме яйцата по пощата.“ „Добре, майко“ — каза той, намаза си още едно парче хляб с мармалад и излезе на двора. Ще трябва все пак да отида при пастор Бек, помислих си аз, за да поговори много строго с покойния Албертхен, но когато погледнах навън през прозореца и видях колко предано и колко безропотно покойният Албертхен върши своите задължения вън на слънце и изкърпва малко натъжено кафеза на зайците и колко чист е целият двор, аз си помислих: „Станалото, станало. Албертхен е честен човек, всъщност той има добро сърце, а и това няма повече да се повтаря.“
Сестрата отново влезе в стаята, провери апаратурата, оправи маркучите и бабичката сред възглавниците сякаш отново отпадна. Почти не смеех да дишам, пот течеше по лицето ми, без да обръщам внимание на това. Изведнъж ми стана студено и се почувствувах двойно по-смешен, като си помислих, че бях очаквал от старата някакво дарение, а на всичко отгоре огромното количество цветя, всички тези червени и бели рози, пламтящите гладиоли, астри, цинии, карамфили, домъкнати бог знае откъде, цяла ваза орхидеи — безсмислени, надути, слънцето зад завесите, неподвижният едър свещеник, миризмата на чесън. Внезапно ме обзе желание да буйствувам, да арестувам жената, но всичко беше вече безсмислено, предстоеше последното миропомазване, а аз седях тук тържествен и безполезен в празничните си дрехи.
— Разказвайте по-нататък, госпожо Шрот — подкани търпеливо свещеникът, — разказвайте по- нататък.
И тя продължи да разказва.
— И наистина, покойният Албертхен почна да се оправя — нареждаше тя със своя спокоен, кротък глас и сега сякаш действително разправяше на две деца приказка, в която и злото, и абсурдното са също такива чудеса, както и доброто. — Престана да ходи в Цюрих. Но когато свърши Втората световна война, ние отново можехме да използуваме нашата кола, която бях купила в тридесет и осма година, защото колата на покойния Галузер наистина се беше демодирала, и така покойният Албертхен почна отново да ме вози в нашия „Буик“. Веднъж ходихме дори до Аскона и аз си помислих, че щом карането му доставя такова удоволствие, той може отново да почне да ходи в Цюрих, с „Буика“ не е толкова опасно, трябва да внимава, като кара, и не може да чува гласове от небето. И така той почна да ходи отново при сестра ми и занасяше яйцата съвестно и честно както винаги, а понякога и някой заек. Но веднъж неочаквано за съжаление той отново се върна вкъщи едва след полунощ. Отидох веднага в гаража, защото веднага ме беше обзело лошо предчувствие — напоследък внезапно пак беше почнал да взима таралежки от бонбониерата. И наистина намерих покойния Албертхен да чисти вътрешността на колата и всичко беше в кръв. „Пак ли си убил момиче, Албертхен?“ — казах аз и станах съвсем сериозна. „Майко — каза той, — успокой се, не в кантона Санкт-Гален, а в кантона Швиц, така пожела гласът от небето, момичето пак беше облечено с червена рокличка и имаше руси плитки.“ Но аз не се успокоих, бях, по-строга с него, отколкото първия път и почти се разгневих. Не му позволих да кара „Буика“ една седмица, исках също да отида при негово преподобие пастор
