меланхолично. В такива дни нашият град може да те накара да почнеш да виеш. Затова да ме викат да посетя някаква умираща, беше вече прекалено. Ето защо аз обиколих няколко пъти твърде мрачен арфата на Ешбахер в парка, но в края на краищата все пак се запътих към сградата: „Госпожа Шрот, медицинска клиника, частно отделение“. Болничната стая гледаше към парка. Беше пълна с цветя — рози, гладиоли. Пердетата бяха полувдигнати. Полегати слънчеви лъчи падаха на пода. До прозореца седеше огромен свещеник с грубо червено лице и сива неподстригана брада, а в леглото лежеше една женица, стара, със ситно набръчкано лице, с редки и бели като сняг коси, извънредно благовидна, явно много богата, ако се съди по обстановката. До леглото беше поставен сложен апарат, някаква медицинска апаратура, към която водеха различни маркучи, излизащи изпод одеялото. Машината непрекъснато се контролираше от една медицинска сестра. На определени интервали мълчаливо и внимателно сестрата влизаше в болничната стая, поради което разговорът се прекъсваше на почти равномерни интервали — за да спомена това обстоятелство още в началото.
Поздравих. Старата дама ме изгледа внимателно и извънредно спокойно. Лицето й беше восъчно, недействително, но още удивително живо. Макар да държеше в жълтеникавите си набръчкани ръце малка черна книжка със златен образ — явно молитвеник, все пак трудно можеше да се повярва, че тази жена скоро ще умре, толкова жизнена, толкова несломена сила се излъчваше сякаш от нея, въпреки всички маркучи, които изпълзяваха изпод одеялото й. Свещеникът не стана от мястото си. С един колкото величествен, толкова и непохватен жест той ми посочи един стол до леглото.
— Седнете — покани ме той.
Когато седнах, дълбокият му глас отново прозвуча откъм прозореца, пред който той се очертаваше като мощен силует:
— Разкажете на господин коменданта каквото имате да му съобщите, госпожо Шрот. В единадесет часа трябва да направим последното миропомазване.
Госпожа Шрот се усмихна. Съжалявала, че ми създава безпокойство, каза тя очарователно и гласът й, макар и тих, беше извънредно ясен, дори бодър.
Излъгах, че тя никак не ме безпокои, убеден, че бабичката ще ми съобщи, че прави някакво дарение в полза на бедствуващи полицаи или нещо подобно.
Това, което искала да ми разкаже, било само по себе си неважна и безобидна история, продължи старата, произшествие, което навярно се случва във всяко семейство един или повече пъти, и затова го била забравила, но сега, както се полагало, защото скоро щяла да се пресели във вечността, заговорила за това съвсем случайно през време на последната си изповед, защото малко преди това била дошла една внучка на единствения й кръщелник с цветя и при това с червена рокличка, а пастор Бек съвсем се развълнувал и казал, че трябва да разкаже историята на мен; тя наистина не разбирала защо, нали всичко било отдавна минало, но щом негово преподобие смятал...
— Разказвайте, госпожо Шрот — донесе се откъм прозореца дълбокият глас, — разказвайте.
В града черковните камбани почнаха да бият за проповед, отеквайки глухо и далечно. Е, щяла да се опита, отново поде старицата и забърбори. Отдавна вече не била разказвала, само на Емил, на своя син от първия си мъж, но след това Емил умрял от туберкулоза, нищо не можело да му помогне. Сега той щял да бъде колкото мене или по-точно, колкото господин пастора Бек. Но тя щяла да си представи, че аз съм нейният син и господин пасторът Бек също, защото веднага след Емил родила Марк, но той умрял след три дни, преждевременно раждане, появил се на бял свят още след шестия месец и доктор Хоблер казал, че това било най-добре за горкото същество. Несвързаното бръщолевене продължи така известно време.
— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте — подкани пасторът със своя бас, седейки неподвижно до прозореца, поглаждайки само от време на време с дясната си ръка като Мойсей своята неподстригана сива брада, разпространявайки също на леки вълни осезателна миризма на чесън. — Скоро ще трябва да пристъпим към последното миропомазване!
Сега тя изведнъж придоби горд и дори аристократичен вид, дори изправи главичката си малко и очичките й блеснаха. Била родена в Щенцли, каза тя, дядо й бил полковник Щенцли, който през войната на Зондербунда [Зондербунд — сепаративен съюз между седем католически швейцарски кантона, сключен в 1843 г. за съпротива срещу прогресивните буржоазни преобразования в Швейцария. — Б. пр.] командувал отстъплението към Ешолцмат, а сестра й се омъжила за полковник Щюси, който през Първата световна война служел в цюрихския генерален щаб, бил интимен приятел на генерал Улрих Виле и лично познавал кайзер Вилхелм, аз сигурно съм знаел това.
— Естествено — отговорих аз отегчено, — разбира се.
„Какво ме интересуват старият Виле и кайзер Вилхелм — мислех си аз. — По-скоро кажи за своето дарение, старо!“ Да можеше поне да се пуши, една малка пура „Суердик“ би била тук на място — да издухаш малко полъх на джунгла в тази болнична атмосфера и в тази миризма на чесън. А пасторът бучеше упорито, неуморно:
— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте.
Трябвало да знам, продължи старата дама и лицето й придоби сега странно озлобен, дори изпълнен с омраза израз, че за всичко била виновна сестра й със своя полковник Щюси. Сестра й била десет години по-стара от нея, сега деветдесет и девет годишна и от близо четиридесет години вдовица, притежавала вила на Цюрихберг, акции от компанията „Браун-Бовери“ и имала пръст в половината „Банхофщрасе“; и изведнъж от устата на умиращата бабичка бликна мътен поток или по-точно мръсен водопад от ругатни, който не смея да предам. Същевременно старата се повдигна малко и заклати живо насам-натам старческата си главичка със снежно белите коси като побъркана от радост и удоволствие от своя изблик на ярост. Скоро обаче тя отново се успокои, защото за щастие сега дойде сестрата.
— Хайде, хайде, госпожо Шрот, не се вълнувайте, трябва да лежите спокойно.
Старицата послуша, леко махна с ръка, когато останахме отново сами.
Всички тези цветя, каза тя, й пращала сестра й само за да я ядосва, сестра й знаела много добре, че тя не можела да понася цветя, изобщо мразела безполезните разходи; но те никога не се били карали, както навярно съм си помислил, били винаги мили и любезни една към друга, разбира се, само от злоба; всички от рода Щенцли били така учтиви, макар и да не можели никога да се понасят, и тяхната учтивост била само начин да се измъчват и изтезават взаимно до кръв, и слава богу, защото иначе щяло да бъде истински ад, ако не били такова дисциплинирано семейство.
— Разказвайте, госпожо Шрот — подкани я отново свещеникът да мине на темата, — закъсняваме за последното миропомазване.
В това време вместо за малка „Суердик“, аз вече мечтаех за една от моите големи „Баианос“.
През деветдесет и пета година тя се омъжила за милия покоен Галузер, продължаваше да шурти безкрайно словесният поток. Той бил доктор по медицина в Хур. Това не се харесало на сестра й с нейния полковник, видяло й се недостатъчно аристократично, тя ясно почувствувала това и когато полковникът починал от грип, скоро след Първата световна война, сестра й ставала все по-непоносима и издигнала своя милитарист в истински култ.
— Разказвайте, госпожо Шрот, разказвайте — настояваше свещеникът, но в гласа му не се чувствуваше нетърпение, а може би лека тъга от цялата нейна обърканост, докато аз дремех и понякога се стресвах като от сън, — мислете за последното миропомазване, разказвайте, разказвайте.
Нищо не помагаше, старицата продължаваше да бърбори неуморно и нестихващо на смъртното си легло, въпреки своя писклив глас и маркучите под одеялото, скачаше от тема на тема.
Доколкото изобщо можех още да мисля, аз предполагах смътно, че ще разкаже някаква безинтересна история за услужлив полицай, след това ще обяви дарение от няколко хиляди франка, за да ядоса деветдесет и девет годишната си сестра, подготвях моята топла благодарност, потисках решително неосъществените си пушачески желания и за да не се отчая съвсем, мечтаех за обичайния аперитив и традиционния неделен обед с жена ми и дъщеря ми в „Кроненхале“.
След това, продължаваше да бъбри през това време старицата, именно след смъртта на нейния мъж, покойния Галузер, тя се омъжила за също покойния сега Шрот, който работел при тях един вид като шофьор и градинар, изобщо вършел всичко, което в една голяма стара къща се върши най-добре от мъже, като палене на печки, поправяне на прозорци и така нататък, и макар че сестра й не казала нищо по този повод, дори дошла за сватбата в Хур, тя била възмутена от този брак, в това била сигурна, макар и сестрата, именно за да я ядоса, не се издала с нищо. И така тя станала госпожа Шрот.
