натрупала планина от пепел. Около нея бяха разхвърляни консервни кутии, ръждиви телове и най-различни боклуци и тази купчина смет се свличаше към едно поточе, което ромолеше сред поляната. Едва тогава Матей съзря момичето. То седеше на брега на сребристото поточе, сложило до себе си куклата и училищната чанта.
— Анемари — повика я Матей.
— Идвам — отговори момичето, но не се помръдна от мястото си.
Матей се прехвърли внимателно през купа от смет и се спря при детето.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Чакам.
— Кого?
— Магьосника.
Главата на момичето беше пълна само с приказки. Като подигравка с неговото собствено чакане, то очакваше ту някаква фея, ту някакъв магьосник. Отново го обзе отчаянието, съзнанието за безполезността на неговите усилия и парализиращото убеждение, че въпреки всичко трябва да чака, защото не може вече да прави нищо друго, освен да чака и да чака.
— Да вървим — каза той равнодушно, хвана детето за ръка и се запъти с него през гората към къщи, седна отново на пейката и отново се втренчи в пространството.
Смрачи се, настъпи нощта. Всичко му беше станало безразлично. Той седеше, пушеше, чакаше и чакаше механично, упорито, неумолимо и само понякога шепнеше, заклинаше, без да си дава сметка за това. „Ела, де, ела, ела, ела.“ Седя така неподвижно в бялата лунна светлина, след това внезапно заспа, събуди се в утринния здрач вкочанясал от студ и се замъкна в леглото си.
Но на другия ден Анемари се върна от училище малко по-рано от обикновено. Матей току-що бе станал от своята пейка, за да отиде да я посрещне, когато тя се зададе с училищната чанта на гръб, пеейки си тихичко и подскачайки от крак на крак. Куклата висеше от отпуснатата й ръка, малките крачета се тътрузеха по земята.
— Имаш ли домашни? — попита Матей.
Анемари поклати глава, продължавайки да пее: „Мария седи на камък“, и влезе в къщи. Той не я спря — беше прекалено отчаян, прекалено безпомощен, прекалено уморен, за да й разказва нови приказки, да я примамва с нови игри.
Но когато госпожа Хелер се върна в къщи, тя попита:
— Анемари послушна ли беше?
— Но тя беше на училище — отговори Матей.
Госпожа Хелер го погледна учудено.
— На училище ли? Та Анемари нямаше днес училище, имало учителска конференция или нещо такова.
Матей наостри уши. Разочарованието от последната седмица изведнъж се изпари. Той усети, че наближава осъществяването на неговите надежди, на неговото безумно чакане. Овладя се с мъка. Не попита нищо повече госпожа Хелер. Не се опита да измъкне нещо повече и от момичето. Но следващия следобед отиде в селото и остави колата в една странична уличка. Искаше тайно да наблюдава момичето. Наближаваше четири часът. От прозорците се чуваше пеене, след това викове, появиха се учениците, залудуваха, момчетата се биеха, захвърчаха камъни, момичетата вървяха, хванати за ръка, но Анемари не беше между тях. Зададе се учителката, сдържана, огледа Матей строго и му каза, че Анемари не била на училище, дали не е болна, завчера следобед също не била, а и извинение не донесла. Матей отговори, че детето било действително болно, сбогува се и като луд потегли обратно към гората. Втурна се към поляната, не намери никого. Изтощен, дишайки тежко, изподран до кръв от тръните, той се върна при колата и потегли към бензиностанцията, но преди да я стигне, видя момичето пред себе си, подскачащо покрай шосето. Спря колата.
— Качвай се, Анемари — каза той приветливо, след като отвори вратата.
Матей подаде ръка на момичето и то се качи в колата. Той се смая. Ръчичката на момичето беше лепкава. И когато погледна собствената си ръка, видя по нея следи от шоколад.
— Кой ти даде шоколад? — попита той.
— Едно момиче — отговори Анемари.
— В училище ли?
Анемари кимна. Матей не каза нищо. Спря колата пред къщата, Анемари слезе и седна на пейката пред бензиностанцията. Матей я наблюдаваше скришом. Детето пъхна нещо в устата си и задъвка. Той се приближи бавно до него.
— Я да видя — каза той и внимателно разтвори свитата на юмруче ръчичка на момичето. В нея лежеше една нахапана бодлива шоколадена топка. Таралежка.
— Имаш ли още такива? — попита Матей.
Момичето поклати глава.
Комисарят бръкна в джоба на поличката й, извади носната кърпичка и я разгъна — в нея бяха увити две други таралежки.
Момичето мълчеше.
Комисарят също не каза нито дума. Беше го обзело огромно щастие. Седна на пейката до детето.
— Анемари — започна той най-после с треперещ глас, държейки грижливо в ръката си двете бодливи шоколадени топки, — магьосникът ти ги даде, нали?
Момичето мълчеше.
— Той ти е забранил да разказваш за вас двамата, нали? — попита Матей.
Никакъв отговор.
— И не трябва — каза Матей приветливо. — Той е добър магьосник. Утре пак иди при него.
Момичето изведнъж засия като от огромна радост, прегърна Матей, пламнало от щастие, и след това изтича в своята стая.
На следващата сутрин в осем часа, току-що бях пристигнал в кабинета си, Матей постави таралежките върху бюрото ми; едва поздрави от вълнение. Беше в някогашния си костюм, но без връзка и небръснат. Взе си една пура от кутията, която бутнах към него, и запуши:
— За какво ми е тоя шоколад? — попитах аз, недоумявайки.
— Таралежите — отговори Матей.
Аз го изгледах изненадан, въртейки в ръка малките шоколадени топки.
— Откъде накъде?
— Много просто — обясни той, — убиецът е дал на Гритли Мозер таралежки и тя е направила от тях таралежи. Детската рисунка е разгадана.
Аз се засмях:
— Как ще го докажете?
— Ами същото се случи с Анемари — отговори Матей и заразказва.
Разказът му ме убеди веднага. Повиках Хенци, Фелер и четирима полицаи, дадох нареждания и уведомих прокурора. След това потеглихме. В бензиностанцията нямаше жива душа. Госпожа Хелер беше завела детето на училище и оттам беше отишла във фабриката.
— Знае ли госпожа Хелер какво се е случило? — попитах аз. Матей поклати глава.
— Няма понятие.
Отидохме на поляната. Претърсихме я грижливо, но не намерихме нищо. След това се разпределихме. Наближаваше обед; Матей се върна в бензиностанцията, за да не буди подозрение. Денят беше благоприятен — четвъртък, детето нямаше следобед училище. Гритли Мозер също беше убита в четвъртък, мина ми през ума. Беше слънчев, топъл и сух есенен ден, навсякъде бръмчаха пчели, оси и други насекоми, цвъртяха птици, някъде отдалече отекваха удари на брадва. Два часът — ясно се чуха камбаните от селото и скоро се показа момичето, изскочи леко от храсталака срещу мене и подскачайки, изтича с куклата си до поточето, седна и внимателно, напрегнато, с блестящи очи загледа втренчено към гората, явно очаквайки някого, но нас не можеше да види. Бяхме се скрили зад дърветата и храстите. След малко Матей предпазливо се върна и също се облегна на едно дърво близо до мен.
— Мисля, че след половин час ще дойде — прошепна той.
